Марти Маузер е неприятен персонаж. Този слаботелесен и пъпчив нагъл мошеник е вероломен жонгльор на манипулацията и обидите, но нещо го отличава от всички останали шарлатани в Ню Йорк през 1952 г. Марти Маузер има цел. Иска да бъде най-великият играч на тенис на маса в света. Страстта му е завладяваща и ако изтърпите невъздържаното му, нагло поведение в началото на филма, има шанс да го заобичате преди финалните надписи. След множество абсурди, унижения и купища проблеми той ще стигне до заветния мач, но няма да остане същият човек. Това не издава прекалено много от сюжета, защото трябва да станете свидетели на всяка секунда от тази трескава надпревара с времето. Няма гаранция, че ще ви допадне, но едно е сигурно – ще запомните името му.
„Върховният Марти“ на Джош Сафди е вдъхновен от живота на действителния шампион по тенис на маса Марти Райсман, който в мемоарите си от 1974 г. пише, че за да си сред най-добрите играчи по онова време, трябва да си „комарджия или контрабандист“. И това уловя Сафди. Трескав и необуздан като самия Марти, филмът ни захвърля в свят на неуталожена амбиция, която пулсира с първичната мощ на самото ДНК на американската воля за победа. На всяка цена, без да поглеждаш назад, дори да те преследват полицаи, престъпници или бременната ти любовница.
За първи път срещаме Марти в магазина на чичо му (чудесен Лари (Рацо) Сломан), който му предлага да стане управител – нещо, което колегата му Лойд би приел веднага. Но мечтата на Марти да бъде „върховен“ го изстрелва като гюле в стратосферата на проблемите. А проблемите първоначално са финансови. Трябват му пари, за да се състезава в Лондон, а след това и в Токио. Междувременно става ясно, че любовницата му Рейчъл (омъжена за друг) е бременна от него. За капак Марти се запознава със залязваща филмова звезда (Гуинет Полтроу) и безскрупулния ѝ съпруг (блестящ Кевин О’лиъри), който в едната си ръка държи отговора на затрудненията му, а в другата – възмездие за поведението му. Готови, старт, чува се изстрел на пистолет.
Ако сте гледали предишните филми на братята Джош и Бени Сафди (Uncut Gems, Good Time), знаете в какво се въвличате. За разлика от брат си Бени, който миналата година направи далеч по-спокойния „Машина за разбиване“ с Дуейн Джонсън „Скалата“, Джош следва лудешкото темпо на дуото. Филмът е яростно преследване с прескачане на препятствия, което ще ви остави без дъх. Едва ли някой се съмнява в твърдението на Хауърд Хоукс, че екшънът произлиза от усещането за опасност. Волята за оцеляване често е подходяща в киното, защото ефикасно разкрива характера на героя през физически опасности, а не през диалог и експозиция. Затова неусетно приключенията на Марти ни отвеждат до неочаквано място на емпатия. Това хърбаво момче, свило чувствата си като в юмрук, готов да удари всекиго под брадичката, е традиционният американски герой, когото обичаме от край време, защото рискува всичко и се изправя сам срещу волята на света.
До голяма степен виновник за това филмът да работи е и Тимъти Шаламе, който е на километри пред колегите си в това да избира амбициозни проекти с умели режисьори, избягвайки високоплатените комиксови капани. Кариера, която достига своя апогей във „Върховният Марти“ (също и продуциран от него). Някои критици правят паралели с „Хвани ме, ако можеш“ на Стивън Спилбърг, където за първи път гледахме Леонардо ди Каприо в подобна роля на чаровен мошеник. Не е ясно как ще продължи кариерата на Шаламе, особено в менящите се бизнес модели на Холивуд, но Марти, подобно на бързия Еди Фелсън (Пол Нюман в „Мошеникът“), е роля, която ще остане във времето. Третата му номинация за Оскар за актьор под 30-годишна възраст е постижение, извършено само от един в миналото – Марлон Брандо.
Екипът, който Шаламе и Сафди събират, е крайно впечатляващ. Освен редовния съратник Даниел Лопатин, който тук надскача себе си с електронни и хорови оркестрации, които създават футуристичен пейзаж, подходящ за менталното състояние на героя, към екипа се присъединява и фантастичният сценограф Джак Фиск, отговорен за „Дървото на живота“, „Новият свят“, „Ще се лее кръв“ и „Мълхоланд Драйв“. Затова и „Върховният Марти“ изглежда приятно заземен и автентичен. Уличките със сергии и боклуци, покрай които Марти тича, докато бяга от полицията, магазинът за обувки, запотените помещения на тенис залите, къщите, бензиностанциите – всичко изглежда построено от нулата; едновременно старо и сякаш дошло от бъдещето. Помага и подборът на песните. Въпреки че действието се развива през 1952 г., ще чуете Tears for Fears, Alphaville, Питър Гейбриъл и New Order. Все от 80-те. Защо? Защото Марти живее в бъдещето.
В самото начало на филма, на фона на парчето Forever Young Марти прави любов с Рейчъл и внезапно се озоваваме сред сперматозоидите, които бързат към яйцеклетката. Постепенно тя се превръща в топче за тенис на маса. Това е моментът, в който бях сигурен, че се намирам в добри ръце, че „Върховният Марти“ ще е филм за нещо повече от самата игра, че в него са вложени мисъл и сърце, каквито Холивуд все по-рядко демонстрира. Има още една сцена, свързана с Холокоста и със събирането на мед (дошла директно от мемоарите на Райсман), която трябва да видите на голям екран, за да се уверите в размаха, който Джош Сафди си позволява. Донякъде поетично, донякъде бунтарски, „Върховният Марти“ спечели едновременно критиците и зрителите. Истинско малко чудо, че за два часа и половина никой не изпусна топчето.
