С документалиста Атанас Киряков, чийто най-нов филм „Отмъщението. Дългата сянка на ДС” неотдавна имаше телевизионна премиера, разговаря Деница ЕЗЕКИЕВА.

Телевизионната премиера на най-новия филм на Атанас Киряков „Отмъщението. Дългата сянка на ДС” беше преди дни. От години режисьорът изследва паметта и чувствата на обществото ни спрямо неясния обект на историята. „Преходът или какво стана с нас” се опита да огледа близкото минало през интервюта и в опит да се изговорят лъжата, вината и подмяната, а най-новият филм продължава логически тезите на „Преходът…”, но разглеждайки един частен случай. Двама приятели – Димитър Пенчев и Жеко Стоянов, още като ученици се опитват да разпространяват идеите на забранения БЗНС „Никола Петков”. Момчетата преминават през типичен за времето абсурд, вербувани са още в училище и това е белязало съдбите им до края. Разказът възкресява вината и омерзението, нелечимите травми от присъдите, амнистиите, списъците с доносници, посочването с пръст. Отвъд детайлите като рефрен се повтаря въпросът защо посочваме само доносниците, а не търсим отговорността и вината у вербовчиците, кадровиците, стратезите на службите. Режисьорът оставя отговора на нас.

След „Преходът или какво стана с нас” и „Дългата сянка на ДС” очерта ли се следващият Ви филм и къде търсите източниците на истории и факти за него?

В момента търся и подбирам материали по тема, която ми е особено важна и интересна – вечните интереси на Русия към България. Оказа се, че това е един дълбок и непълно изследван извор на информация и на тези. Дори големите имена във възрожденската ни история – Раковски, Ботев, Захари Стоянов – са имали своите сериозни резерви към Русия и русофилството, но специално искам да цитирам думите на две исторически личности.

Димитър Благоев заявява: „Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси, политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно водят към предателство и национална катастрофа. Русофилите неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите.” А Васил Коларов през 1935 г. казва дословно следното: „Публикуваните документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената освободителна мисия на царска Русия по отношение на българският народ. Създаването на „независимо” българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването на Русия на подстъпите на Константинопол по западния бряг на Черно море.”

Четейки  всичко това като интересуващ се от актуалната ситуация човек, не мога да остана безразличен точно към тази тема и да я оставя да премине през очите и ушите ми. Още повече че съм възмутен от факта, че кликата, която ни управлява от години, ще направи всичко, само и само да държи управлението на страната в ръцете си. Искат си прошка, преживяват катарзиси, но в нито един момент не признават  греховете си – вината за хилядите съсипаните животи, за жертвите. Как аз, а и всички разумни хора да им вярват.

Относно темата с Русия моят мотив е най-вече да разбера българското русофилство, символично оставено като пета колона, и оттам да открия основите на днешното състояние на обществото ни и процесите в него.

Връщайки се към филма „Отмъщението…”, нека изясним връзките – исторически, логически, дори и лични – с филма ви за прехода през 90-те.

Връзката е много ясна. След като пред мен попадна книгата на Димитър Пенчев, веднага приех, че това ще е естественото продължение на филма за прехода. С риск да повтарям една и съща теза, но вярвам, че ако нямаше вербовчици и система за подлагане на тормоз на обществото, нямаше да има и доносници. Тези, които сътвориха системата и й бяха верни, истинските доносници – партийни секретари и членове, станаха лидерите на прехода. Създадоха една димна завеса благодарение на групировките и за да се отвлече вниманието на хората. Върнаха стария страх по друг начин. Отвратиха хората от паметта и политиката, омърсиха думата „демокрация”, заличиха функцията й. А впоследствие прехвърлиха цялата икономическа мощ на държавата в ръцете на подставени лица, близки до този същия елит. И основният въпрос – как стана всичко това. Стигна се до парадокса да наблюдаваме как типично леви формации играят като десни, а хора с десни убеждения говорят и мислят като леви.

Длъжен съм да допълня още една логическа връзка – а тя е с филма ми „Горяни” (за съпротивителното движение на горяните в началото на комунистическия режим). И Димитър Пенчев, и Жеко Стоянов са сподвижници на земеделците. Но какво се случва с тези хора? Сякаш сривът в техните съдби е предопределен. По подобен начин горяните произхождат от средите на селяните, но тъкмо те успяват да притеснят най-много режима и да получат възмездие за това – от техните собствени чичовци, братя и братовчеди. Още нещо, тази партия скъса връзката на българските селяни със земята. Унищожаването на целия потенциал и инициативата на обикновения човек, вкарването му в схеми, във фалшиви сценарии, в капани от лъжи и вини – всичко това го изтръгва от човешкото.

С какви реакции на хората се срещате след филма?

Всички бяха страшно развълнувани, но аз в този момент нямах нужда от хвалебствия. Това е моето морално успокоение в поредното търсене на справедливост. То е и опит да се открие злокобният капан, в който са уловени невинни хора. И тъкмо тези, които изградиха и планираха капана, написаха и един неподходящ закон, който допълнително съсипва човешки съдби.Законът за досиетата е установен така, че чрез него да се експонират доносниците, а под сурдинка да останат вербовчиците и кадровиците. Пресата публикува списъци, таблици, имената на новите ни врагове. Такъв е случаят и с Димитър Пенчев, и с Жеко Стоянов. Единият е приел да доносничи какво става в училище, защото му е обещано да види баща си  в затвора. Другият дори не е разбрал, че е вербуван. Аз няма как да съдя тези хора, но когато по националната телевизия като пример за обществен морал, памет и история се появи Димитър Иванов, човекът който ръководеше политическата полиция в края на режима, смятам това за позор.

Ако се направи нещо като панорама на вашите филми за горяните, за прехода и за Държавна сигурност, какво според вас ще се утаи в нас, зрителите?

Мисля, че е нужно и важно заниманието ми, поне за мен и моя вътрешен морален закон – дали филмите ще променят нещо, не смея да прогнозирам. Има хора, които ще бъдат отблъснати, други ще твърдят, че това не е вярно, а трети ще се замислят и ще се надяват подобни човешки драми да не се случват никога повече. Вероятно в тях ми е надеждата.

Най-важното всъщност е да познаваме миналото си такова, каквото действително е било, и тъкмо то да бъде част от образователната система и учебниците по история, да не се забравя.

„Отмъщението. Дългата сянка на ДС”

сценарий и режисура Атанас Киряков
оператор Иван Тонев
монтаж Огнян Иванов
звук Благомир Алексиев, Георги Цветков
музикално оформление Мариана Вълканова
продуцент Иван Тонев, ARS Digital Studio
с подкрепата на ИА Национален филмов център

Един българин, който живее в с. Чарга, подмятан по затвори, бил в Белене, Бобов дол, осъден на смърт, успява по-лесно да убеди френското общество в своята честност, отколкото българския държавен апарат. Има ли тази честност значение за всички нас днес?

Атанас Киряков (род. 1939 г.) е един от най-изявените български кинодокументалисти, автор на над 110 филма. Сред тях: „Да спасим въздуха” (1977), „Концерт за флейта и момиче” (1980), на филмите за лагерите и комунизма „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994), на „Цяр” (2001), „Летящите хора на Жоел” (2007), „Голямата любов на френския „терорист” Абел Рамбер” (2008), „Иван Кирков или да се спасиш в спомена” (2009); „Горяни” (2011), „Преходът или какво стана с нас” (2013), „Отмъщението. Дългата сянка на ДС” (2014) и др. Удостоен е с наградата за режисура на фестивала „Златен Ритон” за филма „И в рая има ад” (2007) за писателя и журналиста Стефан Груев.