Случаят „Тончо Карабулков“ или как две „привидения“ вдигнаха накрак властта в НРБ през 1957 г.
В дните около 9 септември пак вълна от носталгии по „светлото минало“ на комунистическия режим заля интернет, подобно на мътна река. С едни и същи приказки, познати до втръсване. Като се започне с изобилието от „екологични“ храни по онова време (чиста митология), та се стигне до сигурността, която бившите комунистически тайни служби гарантирали чрез „ефикасността“ си. Което пък ме подсети за тази история, която държа да ви разкажа, тъй като тя най-добре и автентично представя истината за онова време от първо лице. Истината за политическата параноя и режима на несвобода в една страна като НРБ, която вече не съществува, но пък параноята – в политиката или в действията на специалните служби в днешна България – си съществува и все избуява от същите тези корени. Особено в режим на реставрация.
Историята, която следва, узнах от Тончо Карабулков (1927–2019) – български политически емигрант във Франция, журналист и член на БЗНС зад граница. Той е николапетковист още от младежките си години. Съответно е арестуван и бит по милиционерски участъци. Едва завършва средно образование в Търговската гимназия в Михайловград (днешна Монтана) – единственото учебно заведение, в което му разрешават да се запише, след като е изключван другаде. Арестуван е в края на 1946 г. и заболява от туберкулоза. Постъпва в санаториума в Лъджене, правят му операция на дробовете.
Ясно е, че в НРБ той няма шанс да оцелее, един нов арест би бил сигурна смърт. В началото на 1949 г. преминава нелегално в Турция, откъдето след престой в лагер за емигранти заедно с 200 българи е прехвърлен в Италия. Отказва да замине за Съединените щати или Канада, иска да остане в Европа и да се бори за свободата в България. Затова през 1950 г. се установява във Франция, където се жени за французойка. Включва се в дейността на комитета „Свободна и Независима България“, председателстван от д-р Г. М. Димитров. Разказвал ми е при наши срещи в Париж колко трудно е било да се занимаваш с национална политика в чужда държава. Подписал е специален формуляр във френската полиция, че ще провежда само „легална политическа дейност“. Години наред сътрудничи в българската секция на Френското радио (тогава още ОRTF), където се запознава с Юлия Кръстева. Редактор е в българската емигрантска преса – на издания като сп. „Освобождение“, впоследствие влиза в редакционния съвет и на сп. „Бъдеще“ (1973–1991). Издава на френски език романа „Съвестта на Емануил“ (изд. „Фламарион“, 1957) – за мъчителното морално пробуждане на един комунистически функционер в периода след сталинизма. Той е и парижки сътрудник на радио „Свободна Европа“. Преживяното в България обаче си казва своето: независимо че доживя до преклонна възраст, Карабулков дълги години се бореше с рецидивите на туберкулозата, лекуваше се във френски санаториуми.
В края на август 2000 г. се видяхме за пореден път в София. В този период той все по-често се връщаше в родината, за да чете огромното си досие, което службите изпращаха на части в тогавашната комисия, оглавявана от Методи Андреев. А то наистина бе колосално – не помня колко тома съдържаше, но наближаваше близо две хиляди страници.
Тогава ми подари една малка книжка, издадена на френски език – „Досието ми на „изменник на родината“. Разходка в архивите на българската Държавна сигурност“. Вътре в нея са събрани и обобщени някои от прочетените документи, има и факсимилета. Надписа ми я така: „На г-н Тони Николов, тези няколко страници на една щекотлива тема. Да не се повтаря никога вече!“.
Особено разтърсен беше от една стъписваща история, която открива в досието си: как през 1957 г. – но без да знае! – се е превърнал в обществен враг номер едно и близо три месеца комунистическите служби в НРБ го издирват под дърво и камък, докато той е на 1000 километра от България. Именно на тази „параноя на историята“ ми се иска да се спра по-подробно.
Всичко започва с една шега и почерпка в парижко бистро. Редакцията на задграничните земеделски издания се помещава в един апартамент на улица „Брюнел“ номер 18, в XVII район на Париж. Буквално на петдесет метра от входа е имало бистро (днес китайски ресторант), което са ползвали като „втора редакция“ – там сътрудниците често са се събирали на чашка, там са водили и гостите, дошли от България. Лесно е да се досетим, че Държавна сигурност е имала свои хора на място, един вид „живи микрофони“.
И така в един юнски ден на 1957 г. Тончо Карабулков и приятелят му Слави Нейков (значима фигура в задграничното БЗНС) решават да се пошегуват. На чаша вино или перно, заминавайки във ваканция, те гръмко обявяват, че не просто отиват в Австрия – което е самата истина, там ги чакат приятели – ами току-виж можело да „отскочат“ и до България. Официално след туй щели да ходят до Брюксел, но кой знае…
Лакърдии на леко пияна глава. За които скоро след това и двамата забравят. Ала Държавна сигурност не възприема случката „на майтап“. Шифрограми – през два агентурни източника – са пратени от българското посолство в Париж.
И машината на ДС се завърта на пълни обороти. Двама врагове, изменници на Родината, готвят проникване в НРБ. По това „спор“ няма. Ами ако не са сами? Ами ако ръководят цели „банди“, които ще минат границата? И тук, вече през документите от архива на ДС, пред очите ни се разгръща цяла „шпионска балада“, композирана от „стопроцентови специалисти“ и силно наподобяваща една много популярна, но първо спряна комедия през 60-те години на ХХ век – филма „Кит“ на режисьора Петър Б. Василев, в който и неуловената цаца се отчиташе като „кит“. А тук „китовете“ са два – Карабулков и Нейков – от страшни по-страшни. Не ти трябва агент 007…
Само че тази „ДС-балада“ е не просто смешна, тя е и страшна. Като рентгенова снимка на реалността в НРБ, в което самият Карабулков се убеждава четиридесет години по-късно. След първата „грама“, дошла през българското посолство към София, следва лавина от справки и нареждания за „мероприятия“, които Държавна сигурност бълва непрестанно. Като този документ:
Строго секретно
До Началник управление II-ДС
Копие: Началник гранични войски
ТУК
На 20 т.м. Слави Нейков от с. Асеновец, Н. Загорско и Тончо Карабулков от гр. Айтос и двамата изменници на Родината в Париж са заминали уж за Австрия.
Предполага се, че същите отиват в Турция, за да организират от там прехвърлянето на диверсанти в нашата страна.
По резолюция на др. Зам. Министър Генерал-майор Колчев вземете мерки за горните сигнали за направеното от Вас и го уведомете.
Напечатано в 3 екз. Зам. началник на управление полковник (не се чете)
1 и 2 екз. на адресата.
3-ти екз. при изпълнителя
Следват още стотици документи, които навремето видях с очите си, г-н Карабулков ги беше фотокопирал от досието си. И си спомням как, докато ги разглеждахме в едно кафене на „Витошка“, той удивено цъкаше с език. Кой да повярва, че всичко това е било истина…
По план, изготвен от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването), са задействани всички застави по южната граници, знае ли човек откъде ще се промуши враг… Проверени са всички досиета на пътуващи до Австрия и обратно (навремето не са били чак толкова много). В плана са включени окръжните управления на МВР и части на Министерството на отбраната (в района на Странджа). Това сигурно предполага няколко хиляди души.
Шега ли е – Нейков и Карабулков (с неизвестни диверсанти) могат да минат държавната граница. Че могат и да не я минат, е вероятност, която отсъства в оперативните планове.
Това прави лятото на 1957 г. в НРБ истински „горещо“. Спрени са текущите отпуски сред личния състав на „брилянтно работещите“ служби. С грами се иска от Първо главно управление (и от шпионския център в българското посолство в Париж) да проверят има ли „там“ нови данни за изменниците на родината.
МВР устройва десетки клопки в страната, които замаскира изкусно. Установява се постоянно наблюдение над домовете на родителите на „диверсантите“, на техни сестри, братя и близки роднини до еди кое си коляно. Във френското издание на книгата си Тончо Карабулков много държи да уточни, че не е родом от град Айтос, а от с. Булгарово, Бургаско, но никой навремето не е „вниквал“ в подобни детайли. Установява се „външно наблюдение“ наред. По същия начин в редица справки непрекъснато се бърка откъде е родом издирваният Слави Нейков – дали е от Нова или от Стара Загора. Все е от „някаква“ Загора в крайна сметка…
От средата на юли 1957 г. спират отпуските и на офицери и войници по южната граница, въвеждат се допълнителни „наряди“. Следва справка след справка. Нейков и Карабулков тук, Карабулков и Нейков там… Така неусетно се изтъркулва юли 1957 г.
Колко ли е струвала на българската държава цялата тази мащабна „издирвателна операция“? И то не само в България, но и в чужбина. Това едва ли някой може да каже.
В същото време двамата нищо неподозиращи герои се разхождат из Виена, обикалят из Пратера и Шьонбрюн, радват се на виенските шницели и на прочутия ябълков щрудел, без изобщо да подозират, че цялата НРБ е вдигната накрак, за да предотврати тяхната страшна поява.
След безбройните агентурни справки идва ред и на секретните шифрограми. Като този уникален документ, чийто правопис запазвам:
Във връзка с шифрограма 158 от 26.08. 1957 г. на др. Окръжен началник на МВР Бургас, в която се съобщава, че Карабойков (вероятно Карабулков – така е в оригинала!) и Слави Нейков от Нова-Загора, заминали от Париж към Австралия (???) и вероятно заминават за Турция с цел да организират прехвърляне на изменници на родината, сме извършили следното:
- Подсигурихме физическо наблюдение над домът на родителите на Карабулков, както и наблюдение на бащата на обекта по месторабота.
- Поставихме задача на агентурата по-често да се среща със родителите на сътрудника.
- Поставихме задача на доверителната връзка да следи близките на изменника.
- Подработваме специална комбинация за затвърждаване на авторитета на агент „Марчев“ и аг. „Паскалев“ пред родителите на всички изменници на родината с цел при поява на някой от изменниците същите да потърсят сътрудниците или най-малкото родителите им да доверят това на агентите.
Горното Ви донасям др. Началник за сведение.
6 август 1957 г.
Айтос ст. разузнавач капитан (не се чете).
Какво да каже човек след прочита на тези разтърсващи редове, които все пак не са взети от страниците на в. „Стършел“, а от строго поверителни документи на вездесъщите органи на Държавна сигурност.
При това, забележете, „брилянтните органи“ на реда спокойно бъркат Австрия с Австралия и произволно профилактират хора, имащи родственици или близки в едната или другата страна, отстоящи на хиляди километри. Не е ли това пълен абсурд? Издирват се и някакви Карабулкови в Австралия, като игла в купа сено.
Излиза, че почти три месеца тоталитарната власт в НРБ, мобилизирайки огромен военен, милиционерски и агентурен ресурс (пак казвам, може би около две хиляди души), е издирвала два призрака на „изменници на родината“, нарочени за диверсанти. И то защо? За да опазят „чиста и непокътната“ от тях онази НРБ, в която, ако вярваме на прочутата съветска песен, би трябвало „най-волно да диша човекът“. И всичко това заради един „агентурен фантазъм“, в който като в криво огледало се отразява животът в НРБ. По начин, доста различен от онова, което някои се опитват да ни разказват днес.
А какво се случва в това време във Виена? В книгата си „Моето досие като изменник на родината“ Карабулков свидетелства, че в скромния хотел, в който били отседнали през юли 1957 г., ръката на ДС все пак ги застига. Една нощ там избухва внезапен пожар. Само и единствено в приземния етаж, където двамата „диверсанти“ са наели две по-евтини стаи. Разследването на австрийската полиция показва, че е имало умишлен палеж, вследствие на запалителен материал, подхвърлен отвън.
Причината така и не се изяснява. Карабулков добре си спомня разговора с притеснения собственик на хотела, който въобще не е искал да навлиза в детайли, а просто на следващия ден ги помолил да освободят стаите си възможно най-бързо. Така било най-добре за всички.
Ако ДС засича двамата „диверсанти“ още в средата на юли във Виена, защо тогава блокадите в НРБ продължават през целия юли и август, че и дори през септември? Да не би Първо главно и Второ главно управление на Държавна сигурност да не са били в „перфектна комуникация“ помежду си? И затова МВР да е продължило да гони Михаля?
Нещо повече – от досието на Тончо Карабулков става ясно, че Държавна сигурност в Бургас на 18 октомври 1957 г. открива нова разработка за Т.К. И пак и пак – справки за него, Слави Нейков и още четирима (неназовани) изменници на родината. Пак заплахи от диверсии, като този път обаче се уточнява, че „те“ са много активни и „в политически план“.
На 25 октомври 1957 г. ДС-Бургас е принудена да признае, че не разполага с никаква конкретна информация за последното тримесечие. И мислите, че се отказват? Нищо подобно. В края на април 1958 г. началниците на Трети и Четвърти отдел към Трето главно управление изискват от ПГУ още данни за Карабулков и Нейков. Независимо че в края на септември 1957 г. те вече са в Париж и подхващат обичайните си занимания в средите на българската емиграция. Няколко дни по-късно се появяват в бистрото на улица „Брюнел“ 18, за да почерпят след пътуването до Виена и Брюксел. Въобще не подозират, че цели три месеца техните „призраци“ са огромна заплаха за още по-призрачното съществуване на НРБ.
От близо двете хиляди страници на досието, получени през 1998–1999, Карабулков със смайване бе установил, че на практика всички „туристи“, които са го потърсили, за да се видят (познати или далечни познати на негови познати), са писали след това отчети за него до службите. Мнозина от тях имат агентурни псевдоними, други са само „доверени лица“ или „доброволни заявители“.
Така например през цялата 1962 г. го посещават около 15–20 души, дошли от НРБ. Карабулков се среща с тях, развежда ги из Париж – по музеи и магазини (някои виждат голям зор как да изпишат в отчетите си името на Джокондата). Едни той черпи в бистрото на улица „Брюнел“. Други кани вкъщи.
Потресаващи са описанията, които се правят на него и жена му (французойката) – били слаби и надменни, доста стиснати, той карал стара кола, въпреки че имал големи възможности. Пред мен г-н Карабулков уточняваше, че като емигрант винаги е бил „на червено“ със сметките. Особено интересно разказваше за опитите си да изпрати по тези „гости“ скромни подаръци за близките си или поне малко пари за майка си и баща си. Предлагал да им даде френски франкове, а те да изплатят в НРБ съответната сума на баща му или сестра му по официалния курс на лева. Никога до близките му не стига нито един подарък, нито някой лев.
На камък удрят и опитите му да разясни на „гостите“ принципите на западната демокрация. Ето – Франция е капиталистическа страна, но реалността тук е много по-различна от онова, което разказва съветската или родната пропаганда в НРБ. Не само по отношение на разликата в жизнения стандарт – тя е очевидна за всеки, минал отвъд Желязната завеса. Защо тогава не са се водели спорове за предимствата на милинките от 6 стотинки, нито за „каймата народна“? Задайте си този въпрос.
Като политически емигрант Карабулков казваше, че най-вече им е обръщал внимание върху свободата на словото. „Не всичко във Франция е злато – бил неговият рефрен – тук също има политическа корупция и множество скандали, но за това се пише в пресата, показват го и по телевизията. Можеш да критикуваш властта, без да бъдеш репресиран от полицията. Дори Френската комунистическа партия си води съвсем нормално съществуване, а в нейния вестник „Юманите“ се препечатват материалите на ТАСС, както във всяко българско официозно издание.“
„Гостите“, разказваше той, го слушали, кимали с глава, съгласявали се, че това е най-нормалното за една демокрация. След което обаче добавяли едно голямо Но. И в това но, упойка срещу здравия разум, според него се криела цялата разлика.
И преди, и сега.
