
Как три заглавия от Киномания 2014: „Принизяването”, „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството” и „Казанова вариации”, развиват темата за съдбата на актьора.
Съдбата на актьора, залязващ или „просто” остаряващ, периодично вълнува киното. Дали ще става дума за старомодна депресия или за свръхмодерно изперкване, темата е почти толкова актуална, колкото и тази за творческата криза на твореца/режисьора. И все пак, когато се озове умножена по три в рамките на една кинопанорама, дошло е значи време за писмен размисъл по случая. Освен това, наистина е изкушаващо да се сравнят сюжетите (и режисьорските решения), сред които страдат Ал Пачино, Майкъл Кийтън и (с известни уговорки) Джон Малкович.
В „Принизяването” Филип Рот ни разказва съдбата на театрална звезда, която внезапно губи вкуса си към живота. В „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството” Иняриту и компания къде се надсмиват, къде съчувстват на опитите на филмова звезда да се сдобие със сценично признание. А в „Казанова вариации” оперни арии и биографични ръкописи са се наговорили да тровят живота на виконт дьо Валмон, пардон – Джон Малкович.
Със своите 72 години и 37 режисьорски заглавия зад гърба си, Бари Левинсън отдавна не е правил наистина добър филм – има-няма 13 години. После взима „свещеното чудовище” Ал Пачино, позволява му да скочи в оркестрината насред спектакъл и го оставя да се оправя, както може, с психотерапия и чисто ново младо гадже. Бъдещият класик Алехандро Гонсалес Иняриту, прочут с тежките си драми, неочаквано се заема с (траги)комедия, в която позалязлата звезда Майкъл Кийтън иска да докаже на феновете и на всички жени в живота на шизофренния Ригън, че го бива за театрална кариера. И накрая неизвестният австрийски режисьор Михаел Щурмингер залага на Джон Малкович в желанието си да пресъздаде последните дни от живота на легендарния Джакомо Казанова, едновременно със средствата на операта, биографията и киното. Шестимата си дават среща с публиката в програмата на Киномания 2014.

Ал Пачино няма проблем с възрастта, с популярността, с ангажиментите и с качеството на ролите си. Десетина години по-младият Майкъл Кийтън обаче не може да се похвали със запомнящ се кинообраз от петнайсетина години насам, а най-младият, Джон Малкович – от близо пет. Така се получава странно съвпадение със съдбата на персонажите им. Саймън Акслер е уморен от славата, но всички го искат обратно на сцената. Ригън Томсън трябва да се освободи от призрака на Батман, пардон – Бърдмен, и да докаже на света, че има талант и за други неща, като например да постави и да играе в психологическа драма на Бродуей. Ситуацията на виконт Дьо Малкович е малко по-сложна, защото той се превъплъщава едновременно в Джон Малкович и Казанова (който не може да пее), а от своя страна, Казанова е хем герой на сцената на лисабонската опера, хем уморен любовник в последното пристанище на усамотението си през 1798 г.
Приликите и разликите между тримата персонажи са еднакво любопитни. Например максимата, че любовта ще спаси света, не е валидна за нито един от застаряващите мъже. Но докато Саймън все пак й дава шанс да промени живота му, влюбвайки се в много по-млада жена (малко нещо лесбийка), Ригън си има само ядове с жените, особено с 20-годишната си дъщеря Сам, а за Казанова страстта, както знаем, е начин на съществуване (от чиито предимства явно се възползва и Джон Малкович).
След като любовта не върши работа, да проверим с изкуството. Ригън вече не иска да е Бърдмен (сигурно защото го вижда всеки ден в огледалото и слуша наставленията му в главата си), а се оказва, че никой не го възприема на сериозно, когато се опитва да се превъплъти в нещо друго – тук една професионална реабилитация би подобрила значително шансовете за оцеляване. Саймън е изпаднал в екзистенциална криза, търсейки нов път в реалността и основание да продължи напред. Кариерата не е проблем за него, нито достатъчно основание за живеене, защото драмата му е от философския тип „Да бъдеш или не…” Когато не иска да играе, намирането на работа се оказва проблем, но иначе „Крал Лир” го очаква… За Казанова изкуството е средство за безсмъртие, въпреки, че не знае дали ръкописът му има нужните качества, а в операта се справя благодарение на „дубльори”. Що се отнася до Джон Малкович – той просто се забавлява с шизофренното редуване на сцена, кулиси и зрителна зала.

„Казанова вариации” е един от най-сложно организираните филми, с които се е захващало киното напоследък. Трудно е да се прецени къде свършва Малкович и къде започва Казанова (което едва ли е неволно, разбира се), а операта, киното и литературата се смесват с реалността в неизпълнима рецепта за музикално-поетичен меланж. На фона на това лудешко редуване на изкуства, епохи и стилове, жанровият каламбур „Бърдмен” изглежда скромно постмодерен в опита си да разчисти сметките на театъра с киното и да даде крила на един разочарован комиксов герой, атакуван от театрален злодей (Едуард Нортън). Изключително любопитно е как Ригън и Саймън имат един и същ актьорски кошмар, че вратата на театъра се хлопва неумолимо зад гърба им, и все пак екзистенциалната драма в „Принизяването” си остава изцяло (психо)реалистична, лишена от игрови трикове, паранормални сили и музикално-лирични отклонения. Обединява ги самотата на актьора…