Унгарският писател Имре Кертес почина на 86-годишна възраст след дълго боледуване. За своето творчество, посветено в голямата си част на преживяното в Аушвиц и Биркенау, той получава Нобелова награда през 2002 г. Публикуваме откъс от книгата му „Досието К.“ („Рива“, 2008).

Роден през 1929 г. в Будапеща, още на четиринайсетгодишна възраст Имре Кертес попада в концентрационния лагер Аушвиц, после в Бухенвалд и Трьоглиц/Ремсдорф. След края на Втората световна война работи като журналист и преводач от немски на Фройд, Хофманщал, Ницше, Витгенщайн. Той е сред най-значимите представители на европейската следвоенна литература. Опитът от лагерите се превръща в основна тема на творчеството му. В прозата си претворява също безизходицата в Източна Европа, събитията в Унгария от 1956 г.

Най-популярното му произведение е романът „Безсъдбовност“. Публикуван през 1975 г., след като първоначално е бил отхвърлен от едно държавно издателство, романът дълго време е премълчаван. Едва през 1985 г. е преиздаден, по него през 2004 г. е заснет филм. От 2002 г. до 2012 г. писателят живее в Берлин. Едва през 2012 г. се завръща в Будапеща, където почина на 31 март 2016 г.

В „Досието К.“, под формата на разговор с приятеля си Золтан Хафнер, проведен в периода 2002-2004 г., Кертес се завръща към детството си, разказва живота си, възкресява близкото историческо минало на Европа и на Унгария с неговите превратности. Публикуваме откъс от книгата, издадена през 2008 г. от „Рива“, преводът от унгарски е на Стефка Хрусанова.

Досието К

Мо­же би то­зи раз­го­вор е за­пъл­нил ду­зи­на маг­не­то­фон­ни лен­ти, ко­и­то през 2003 и 2004 г. мо­ят при­я­тел и ре­дак­тор Зол­тан Хаф­нер за­пи­са с мен за це­ли­те на ед­но та­ка на­ре­че­но „за­дъл­бо­че­но ин­тер­вю“. До­си­е­то със сне­тия и ре­дак­ти­ран ма­те­ри­ал ме нас­тиг­на в Гща­ад, в хо­те­ла на ма­лък швей­цар­с­ки град. След ка­то про­че­тох пър­ви­те из­ре­че­ния, ос­та­вих нас­т­ра­на ръ­ко­пи­са и с ед­но, мо­же да се ка­же не­вол­но дви­же­ние, раз­т­во­рих ком­пю­тъ­ра си… Та­ка дой­де на бял свят та­зи кни­га, един­с­т­ве­на­та ми кни­га, ко­я­то на­пи­сах по-ско­ро по­ра­ди вън­ш­ни под­бу­ди, от­кол­ко­то по­ра­ди вът­реш­но пред­раз­по­ло­же­ние: ед­на ав­то­би­ог­ра­фия по всич­ки пра­ви­ла. Ако оба­че при­е­мем мне­ни­е­то на Ниц­ше, спо­ред ко­го­то жан­рът на ро­ма­на про­из­ли­за от ди­а­ло­зи­те на Пла­тон, Чи­та­те­лят на­ис­ти­на дър­жи в ръ­це­те си ро­ман.

И. К.

Във „Фи­ас­ко“ пи­шеш: „ко­га­то бях на че­ти­ри­най­сет и по­ло­ви­на го­ди­ни, око­ло по­ло­вин час гле­дах втрен­че­но­то в мен ду­ло на за­ре­де­на с бой­ни пат­ро­ни кар­теч­ни­ца.“ То­ва, мис­ля, тряб­ва да се е слу­чи­ло в ка­зар­ма­та на жан­дар­ме­ри­я­та. За­що то­зи епи­зод е от­пад­нал от „Без­съд­бов­ност“?

От глед­на точ­ка на ро­ма­на то­ва е анек­до­ти­чен еле­мент, за­то­ва тряб­ва­ше да от­пад­не.

Но от глед­на точ­ка на жи­во­та ти все пак тряб­ва да е бил ре­ша­ващ еле­мент…

Зна­чи се­га тряб­ва да раз­ка­жа всич­ко, за ко­е­то ни­ко­га не съм ис­кал да го­во­ря?

То­га­ва за­що пи­са за не­го?

Мо­же би тък­мо за да не тряб­ва да го­во­ря за него.

Тол­ко­ва ли ти е труд­но?

Зна­еш ли, то­ва е ка­то ин­тер­вю­та­та на ожи­ве­ли­те стар­ци в по­ре­ди­ца­та на Спил­бърг. Мра­зя та­ки­ва из­ре­че­ния: Вка­ра­ха ни в ко­нюш­ня­та… Из­ве­до­ха ни на един двор… От­ка­ра­ха ни в тух­лар­на­та в Бу­да­ка­лас и т.н.

За­що, на­ли то­ва се е слу­чи­ло?

В ро­ма­на да. Но на­ли ро­ма­нът е фик­ция…

Ко­я­то при теб, как­то зная, се опи­ра на дейс­т­ви­тел­ност­та. Как по­пад­на на въп­рос­ния те­сен двор в ка­зар­ма­та на жан­дар­ме­ри­я­та?

В край­на смет­ка точ­но та­ка, как­то го опи­сах в „Без­съд­бов­ност“. Пос­ред нощ — спях дъл­бо­ко, под­п­рян на ко­ля­но­то на се­дя­щия зад мен, а на мо­е­то сви­то ко­ля­но се бе­ше под­п­рял се­дя­щи­ят пред мен — се съ­бу­дих от рев и вой на си­ре­ни. След ми­ну­та сто­ях на дво­ра, под лун­но­то не­бе, през ко­е­то ед­но след дру­го пре­ли­та­ха ята бом­бар­ди­ро­ва­чи. Вър­ху нис­ки­те сте­ни се бя­ха при­ве­ли пи­я­ни жан­дар­ми, зад кар­теч­ни­ци, на­со­че­ни към при­тис­на­та­та в дво­ра на ка­зар­ма­та тъл­па — към нас. Из­лиш­но е да раз­каз­вам всич­ко то­ва, в ро­ма­на ми „Фи­ас­ко“ мо­жеш да про­че­теш мно­го по-доб­ро опи­са­ние.

Да, но там ся­каш мом­че­то не раз­би­ра ни­що от случ­ва­що­то се, до­ри не знае как е по­пад­на­ло там.

Всъщ­ност си бе­ше та­ка.

И ни­ко­га не те е ин­те­ре­су­вал — та­ка да се ка­же — ис­то­ри­чес­ки­ят фон на та­зи сце­на?

Как да не ме ин­те­ре­су­ва­ше. Са­мо че, зна­еш ли, не бе­ше тол­ко­ва прос­то … об­с­то­я­тел­с­т­ва­та…

Зна­чи не фик­ци­я­та, а дейс­т­ви­тел­ност­та…

Не бих сло­жил тол­ко­ва ряз­ка гра­ни­ца меж­ду две­те. Но да ос­та­вим то­ва се­га. Бе­да­та бе­ше там, че по вре­ме на Ка­да­ро­вия ре­жим бе­ше из­вън­ред­но труд­но да се сдо­би­еш с до­ку­мен­ти­те. Глав­но през шей­сет­те го­ди­ни, ко­га­то на­пи­сах „Без­съд­бов­ност“. Ся­каш ед­ва ли не се со­ли­да­ри­зи­ра­ха с на­цис­т­ко­то ми­на­ло, бя­ха скри­ли вся­ка до­ку­мен­та­ция: тряб­ва­ше да се из­важ­да от дъл­би­ни­те на биб­ли­о­те­ки­те в по­ве­че­то слу­чаи не­пъ­лен ма­те­ри­ал, съв­ре­ме­но­то кни­го­из­да­ва­не бе­ше спус­на­ло плът­на за­ве­са над то­ва ми­на­ло. Нак­рая все пак ус­пях да про­у­ча, че в дъ­но­то на за­ла­вя­не­то ми е бил пла­ни­ра­ни­ят за края на юни 1944 г. прев­рат на жан­дар­ме­ри­я­та. Цел­та на то­зи прев­рат — по съ­щес­т­во — бе­ше от Бу­да­пе­ща съ­що да мо­же да за­поч­не де­пор­ти­ра­не­то на ев­рейс­ко­то на­се­ле­ние в Гер­ма­ния. Как­то зна­ем, на­ли, Хор­ти, приз­на­вай­ки из­хо­да на вой­на­та и взе­май­ки пред­вид дек­ла­ра­ци­я­та на съ­юз­ни­чес­ки­те си­ли, че след вой­на­та ще прив­ле­кат под от­го­вор­ност всич­ки, ко­и­то са съ­дейс­т­ва­ли за из­би­ва­не­то на ев­ре­и­те в Ев­ро­па, в час­т­ност Бу­да­пе­ща, заб­ра­ни де­пор­ти­ра­ни­я­та. То­ва ис­ка­ше да про­ме­ни жан­дар­ме­ри­я­та. Ка­то пър­ва крач­ка един ден при­зо­ри об­к­ръ­жи­ха Бу­да­пе­ща и пос­та­ви­ха под кон­т­рол ад­ми­нис­т­ра­тив­ни­те гра­ни­ци на гра­да. Об­що­из­вес­т­но е, на­ли, че ком­пе­тен­ци­я­та на жан­дар­ме­ри­я­та не се прос­ти­ра­ше вър­ху Бу­да­пе­ща: до­ка­то в про­вин­ци­я­та бе­ше на власт жан­дар­ме­ри­я­та, в Бу­да­пе­ща ме­ро­дав­на­та власт бе­ше та­ка на­ре­че­на­та „си­ня по­ли­ция“. Е, то­га­ва ня­как си ус­пя­ха да из­пол­з­ват и по­ли­ци­я­та: на то­зи ден по­ли­ци­я­та за­дър­жа­ше всич­ки но­се­щи жъл­ти звез­ди хо­ра, ко­и­то пре­ми­на­ва­ха гра­ни­ца­та на Бу­да­пе­ща, не­за­ви­си­мо да­ли има­ше ня­как­во из­к­лю­чи­тел­но пра­во на то­ва или не. Та­ка бях за­ло­вен и аз за­ед­но с 18 мои дру­га­ри — всич­ки­те де­ца на че­ти­ри­най­сет-пет­най­сет го­ди­ни, — с ко­и­то ра­бо­тех­ме в по­па­да­ща­та из­вън гра­ни­ци­те на гра­да пет­рол­на ра­фи­не­рия на „Шел“.

До­кол­ко­то знам, то­зи прев­рат на жан­дар­ме­ри­я­та нак­рая се ока­зал бе­зус­пе­шен.

Да. Ге­не­рал-пол­ков­ник Га­бор Фа­ра­го, кой­то ос­вен „Не­го­во ви­со­коб­ла­го­ро­дие на­мес­т­ник“ бе­ше и ге­не­рал-ин­с­пек­тор на жан­дар­ме­ри­я­та, нав­ре­ме бе­ше ос­ве­до­мен за под­гот­вя­щия се прев­рат и от своя стра­на съб­ра под­раз­де­ле­ния на ар­ми­я­та; то­ва убе­ди жан­дар­ме­рис­ти­те по съ­от­вет­ния ред и те се от­ка­за­ха от пла­на си.

Но по то­ва вре­ме ти ве­че си бил за­ло­вен… И то­ва ли се слу­чи та­ка, как­то си го опи­сал в „Без­съд­бов­ност“?

Точ­но та­ка.

Но то­га­ва все пак си опи­сал са­ма­та ис­ти­на. За­що тол­ко­ва дър­жиш на из­ра­за „фик­ция“?

Виж, то­ва е ос­но­вен въп­рос. Де­се­ти­ле­тия по-къс­но, ко­га­то ре­ших да на­пи­ша ро­ман, тряб­ва­ше яс­но да оп­ре­де­ля, та­ка да се ка­же за соб­с­т­ве­на упот­ре­ба, как­ва е раз­ли­ка­та меж­ду ро­ма­на и ав­то­би­ог­ра­фи­я­та, жан­ра на „въз­по­ми­на­ни­е­то“. До­ри са­мо за да не до­ба­вя прос­то още ед­на кни­га по то­ва вре­ме — шей­сет­те го­ди­ни — към ве­че на­бъб­на­ла­та до раз­ме­ри­те на ця­ла биб­ли­о­те­ка… как да ка­жа…

Ли­те­ра­ту­ра на Хо­ло­кос­та. Не ис­ка­ше ли да ка­жеш то­ва?

Ами да, днес та­ка я на­ри­чат. То­га­ва, през шей­сет­те го­ди­ни, ду­ма­та „хо­ло­кост“ все още не бе­ше поз­на­та. За­поч­на­ха да я из­пол­з­ват по-къс­но, меж­ду дру­го­то неп­ра­вил­но. Се­га из­вед­нъж се се­щам как я на­ри­ча­ха по оно­ва вре­ме: ла­гер­на ли­те­ра­ту­ра.

То­ва по-пра­вил­но­то оп­ре­де­ле­ние ли е?

Се­га да не за­поч­ва­ме ди­сек­ция.

Съг­ла­сен съм, но по-къс­но ще се вър­нем на то­ва. В мо­мен­та и ме­не по­ве­че ме ин­те­ре­су­ва раз­ли­ка­та меж­ду фик­ци­я­та и ав­то­би­ог­ра­фи­я­та, впро­чем и кри­ти­ци­те, и чи­та­те­ли­те на­ри­чат „Без­съд­бов­ност“ „ав­то­би­ог­ра­фи­чен ро­ман“.

Пог­реш­но, за­що­то та­къв жанр не съ­щес­т­ву­ва. Или е ав­то­би­ог­ра­фия, или е ро­ман. Ако е ав­то­би­ог­ра­фия, то­га­ва из­вик­ваш ми­на­ло­то, опит­ваш се кол­ко­то мо­же по-доб­ро­съ­вес­т­но да се при­дър­жаш към спо­ме­ни­те си, за теб е из­к­лю­чи­тел­но важ­но да опи­шеш всич­ко та­ка, как­то се е слу­чи­ло в дейс­т­ви­тел­ност, как­то каз­ват: да не до­ба­вяш ни­що към фак­ти­те. Доб­ра­та ав­то­би­ог­ра­фия е ка­то до­ку­мент: кар­ти­на на епо­ха­та, на ко­я­то „мо­жеш да се оп­реш“. В ро­ма­на оба­че са важ­ни не фак­ти­те, а един­с­т­ве­но то­ва, ко­е­то до­ба­вяш към тях.

Но аз знам — и в из­каз­ва­ни­я­та си са­ми­ят ти го пот­вър­ж­да­ва­ше мно­гок­рат­но, — че ро­ма­нът ти е на­пъл­но ав­тен­ти­чен, че всич­ки еле­мен­ти на ис­то­ри­я­та се ос­но­ва­ват на до­ку­мен­ти.

То­ва не про­ти­во­ре­чи на фик­ци­я­та. Нап­ро­тив. В кни­га­та си „Фи­ас­ко“ опис­вам всич­ко, как­во­то съм нап­ра­вил, за да из­ви­кам ми­на­ло­то, да съ­жи­вя у се­бе си ат­мос­фе­ра­та в ла­ге­ри­те…

По­ми­рис­ва­ше ка­иш­ка­та на ча­сов­ни­ка си…

Да, за­що­то ми­риз­ма­та на пряс­но оща­ве­на ко­жа ня­как си на­пом­ня­ше на ми­риз­ма­та, ко­я­то се раз­на­ся­ше меж­ду ба­ра­ки­те в Ауш­виц. Та­ки­ва къс­че­та от дейс­т­ви­тел­ност­та ес­тес­т­ве­но са из­к­лю­чи­тел­но важ­ни и при фик­ци­я­та. Но съ­щес­т­ве­на­та раз­ли­ка все пак е та­зи, че до­ка­то ав­то­би­ог­ра­фи­я­та си при­пом­ня не­що от ми­на­ло­то, фик­ци­я­та съз­да­ва ня­ка­къв свят.

Спо­ред мен и при­пом­ня­не­то е от­час­ти пре­съз­да­ва­не на све­та.

Без оба­че да над­х­вър­ля та­зи част от све­та. А при фик­ци­я­та ста­ва точ­но та­ка. Све­тът на фик­ци­я­та е су­ве­ре­нен, свят, кой­то се раж­да в ума на ав­то­ра и след­ва за­ко­ни­те на из­кус­т­во­то, на ли­те­ра­ту­ра­та. Го­ля­ма е раз­ли­ка­та в то­ва, ко­е­то се от­ра­зя­ва във фор­ма­та на твор­ба­та, в ези­ка и дейс­т­ви­е­то й. Вся­ка под­роб­ност, все­ки еле­мент от фик­ци­я­та са из­мис­ле­ни от ав­то­ра…

Да не би да ис­каш да ка­жеш, че ти си из­мис­лил Ауш­виц?

Със си­гур­ност в оп­ре­де­лен сми­съл е точ­но та­ка. В ро­ма­на аз тряб­ва­ше да из­мис­ля и да съз­дам Ауш­виц. Не мо­жех да се оп­ра на вън­ш­ни­те, на та­ка на­ре­че­ни­те ис­то­ри­чес­ки фак­ти из­вън ро­ма­на. Всич­ко тряб­ва­ше да се ро­ди хер­ме­ти­чес­ки, чрез въл­шеб­с­т­во­то на ези­ка и ком­по­зи­ци­я­та. Пог­лед­ни са­мо кни­га­та от та­зи пер­с­пек­ти­ва: още от пър­ви­те из­ре­че­ния мо­жеш да по­чув­с­т­ваш, че си прис­тъ­пил в един стра­нен, су­ве­ре­нен свят, къ­де­то мо­же да се слу­чи всич­ко, по-точ­но ка­за­но — как­во­то и да би­ло. С нап­ред­ва­не­то на ис­то­ри­я­та у чи­та­те­ля все по­ве­че се усил­ва усе­ща­не­то, че се е из­гу­бил, все по­ве­че чув­с­т­ва как поч­ва­та се из­п­лъз­ва из­под кра­ка­та му…

Да, в па­мет­на­та си ста­тия „Non habent sua  fata…“ Дьорд Шпи­ро  го е опи­сал прек­рас­но. Впро­чем то­ва бе­ше пър­ви­ят на­ис­ти­на се­ри­о­зен ана­лиз, кой­то из­ле­зе за „Без­съд­бов­ност“. Но съв­сем се от­к­ло­них­ме: ока­зах­ме се мно­го да­ле­че от въп­рос­ния двор на ка­зар­ма. Бях­ме стиг­на­ли до там, къ­де­то жан­дар­ме­рис­ти­те…

За­я­ви­ха, че ни ви­де­ли как да­ва­ме зна­ци със све­щи от ко­нюш­ня­та на ан­г­лийс­ка­та въз­душ­на фло­та.

Ше­гу­ваш се…

Не, ду­ма да не ста­ва, на­ис­ти­на ка­за­ха то­ва. То­га­ва и аз го схва­нах ка­то ше­га. Но меж­дув­ре­мен­но ви­дях, че съв­сем не се ше­гу­ват. Ако до­ри ед­на-един­с­т­ве­на бом­ба пад­не­ла в окол­ност­та, ще­ли всич­ки ни „да на­къл­цат на пар­че­та“ — то­ва ни обе­ща­ха и им ли­че­ше, че ня­мат тър­пе­ние да дой­де бом­ба­та. Уби­ва­ше им се, по­ве­че­то от тях бя­ха мър­т­во пи­я­ни: ка­то хи­е­ни, по­ду­ши­ли ми­риз­ма­та на кръв. Соб­с­т­ве­но то­ва бе­ше блес­тя­ща сце­на и все пак не под­хож­да­ше на „Без­съд­бов­ност“. Пос­ле сър­це­то ми се раз­къ­са. Виж­даш ли, та­ка­ва е фик­ци­я­та. За­ко­ни­те й са без­ми­лос­т­ни. Но пос­ле прех­вър­лих сце­на­та във „Фи­ас­ко“.

Как мо­жеш та­ка… та­ка…

Ци­нич­но?

Не ис­ках да го про­из­не­са…

Ня­ма да ме оби­диш. Гле­дам на жи­во­та си ка­то на су­ров ма­те­ри­ал за ро­ма­ни­те си — прос­то та­ка раз­миш­ля­вам и то­ва ме ос­во­бож­да­ва от вся­как­ви зад­ръж­ки.

То­га­ва ще по­пи­там: как­во чув­с­т­ва­ше в она­зи нощ, ко­га­то все още не раз­по­ла­га­ше с та­зи под­дър­жа­ща дис­тан­ци­я­та… вмес­то ци­ни­зъм по-ско­ро бих ка­зал мо­же би иро­ния… зна­чи с та­зи иро­ния, за­що­то на­ли си сто­ял очи в очи сре­щу смърт­та? Не се ли стра­ху­ва­ше?

Ве­ро­ят­но съм се стра­ху­вал. Днес ве­че не си спом­ням за то­ва. Мно­го по-важ­но бе­ше оба­че ед­но дру­го чув­с­т­во, един вид поз­на­ние, ко­е­то ус­пях след мно­го го­ди­ни да фор­му­ли­рам във „Фи­ас­ко“: „Раз­б­рах от­ре­де­на­та ми прос­та тай­на на все­ле­на­та: къ­де­то и да е, ко­га­то и да е мо­гат да ме зас­т­ре­лят.“

По­ра­зи­тел­но проз­ре­ние…

И да, и не. Зна­еш ли, на ед­но че­ти­ри­на­йсет­годиш­но де­те, осо­бе­но ако е за­о­би­ко­ле­но от поб­рати­ми, от де­ца поч­ти на съ­ща­та въз­раст, с които мо­же да спо­де­ли съд­ба­та си, не е тол­ко­ва лесно да се от­не­ме же­ла­ни­е­то за жи­вот. В то­ва има ня­ка­къв… ня­ка­къв не­по­ро­чен на­и­ви­тет, кой­то го пред­паз­ва от чув­с­т­во­то за пъл­на под­чи­не­ност, за пъл­на без­на­деж­д­ност. В та­къв сми­съл един въз­рас­тен чо­век мо­же да бъ­де пре­чу­пен мно­го по-бързо.

То­ва твое наб­лю­де­ние вър­ху соб­с­т­ве­ния ти опит ли се ба­зи­ра, или по-къс­но си чу­вал, чел за не­го?

И вър­ху соб­с­т­ве­ния ми опит, и съм чел. Виж, хай­де да сме ис­к­ре­ни: сред мо­ре­то от кни­ги на по­доб­ни те­ми се сре­щат мно­го мал­ко, ко­и­то на­ис­ти­на са спо­соб­ни да из­ра­зят ав­тен­тич­но не­оп­ри­ли­чи­ми­те пре­жи­вя­ва­ния в на­цис­т­ки­те ла­ге­ри на смърт­та. Сред те­зи ав­то­ри-из­к­лю­че­ния на­вяр­но есе­та­та на Жан Аме­ри каз­ват най-мно­го. Той има ед­на блес­тя­що точ­на ду­ма: Weltvertrauen — бих я пре­вел та­ка: до­ве­рие към све­та. Та той опис­ва кол­ко е теж­ко да се жи­вее без то­ва до­ве­рие. Кой­то вед­нъж е из­гу­бил то­ва до­ве­рие, е осъ­ден на веч­на са­мо­та сред хо­ра­та. Та­къв чо­век ни­ко­га ве­че ня­ма да ви­ди у дру­га­та лич­ност ближ­ния, а ви­на­ги ще съ­зи­ра са­мо вра­га. (Спо­ред ори­ги­нал­но­то оп­ре­де­ле­ние: „Mitmenschen“, съ­от­вет­но „Gegenmenschen“. То­ва до­ве­рие Гес­та­по из­би­ло от гла­ва­та на Аме­ри, ко­га­то го из­мъч­ва­ли в ед­но обо­руд­ва­но ка­то зат­вор бел­гийс­ко ук­реп­ле­ние. Нап­раз­но пре­жи­вял кон­цен­т­ра­ци­он­ния ла­гер Ауш­виц, де­се­ти­ле­тия по-къс­но сам сло­жил край на жи­во­та си — са­мо­у­бил се.

Ха­рак­тер­но е, че те­зи прек­рас­ни — ужас­но прек­рас­ни — есе­та из­ля­зо­ха на ун­гар­с­ки ед­ва не­от­дав­на, в из­да­ни­е­то с ог­ра­ни­чен ти­раж „Ми­на­ло и Бъ­де­ще“. И то­ва е са­мо ед­на скром­на под­бор­ка от твор­би­те на Аме­ри. Но не­ка да се вър­нем към тво­е­то „до­ве­рие към све­та“.

Ами да, и смя­там, че то­ва до­ве­рие до­ри в най-потис­на­то­то ми със­то­я­ние… мо­же би ако не точ­но стру­е­ше от мен, но по­не мо­же­ше да се ви­ди. Прос­то си пред­с­та­вях, че све­тът на въз­рас­т­ни­те хо­ра е за­дъл­жен да ме спа­си от­тук и да ме из­п­ра­ти у до­ма нев­ре­дим. Днес то­ва зву­чи мал­ко смеш­но, но на­ис­ти­на се чув­с­т­вах та­ка. И вяр­вам не­по­ко­ле­би­мо, че на то­ва де­тин­ско до­ве­рие дъл­жа из­бав­ле­ни­е­то си.

До­ка­то без­б­рой дру­ги де­ца…

…ум­ря­ха. Да. Не е лес­но да бъ­деш из­к­лю­че­ние.

Ос­та­на ли още ня­кой от се­дем­най­се­ти­на­та, за­ед­но с ко­и­то те сва­ли­ха от ав­то­буса и след то­ва те от­ка­ра­ха в Ауш­виц?

Не. Всич­ки­те ум­ря­ха.

Уве­ри ли се в то­ва?

След вой­на­та май­ка ми да­де ед­на обя­ва. Ни­кой не се от­зо­ва. Как­то впро­чем и през ля­то­то на 1944 г. да­де обя­ва, ко­га­то из­чез­нах. Да се оба­дят, каз­ва, ро­ди­те­ли­те на де­ца­та, из­чез­на­ли на че­пел­с­ка­та мит­ни­чес­ка гра­ни­ца.

Мо­же­ше ли да из­ле­зе та­ка­ва обя­ва в оку­пи­ра­на­та от гер­ман­ци­те Ун­га­рия?

Из­г­леж­да, мог­ла е да из­ле­зе, за­що­то из­ле­зе. Но май­ка ми се за­е­ма­ше и с по-ек­с­т­ра­ва­ган­т­ни не­ща. Взе­ла, че отиш­ла в Ми­нис­тер­с­т­во­то на вой­на­та — мис­ля, та­ка го на­ри­ча­ха по оно­ва вре­ме — как­то си би­ла, с жъл­та звез­да на гър­ди­те.

Тряб­ва да е би­ла мно­го сме­ла же­на.

Бе­ше сме­ла, но по-ско­ро ня­ма­ше пред­с­та­ва как­во се случ­ва око­ло нея. Ней­но­то „до­ве­рие към све­та“ ос­та­на не­по­ко­ле­би­мо док­рай. Кра­си­ва же­на бе­ше май­ка ми, об­ли­ча­ше се еле­ган­т­но и не поз­на­ва­ше пре­пят­с­т­вия. Щом се ка­че­ше с жъл­та­та си звез­да на „най-зад­на­та плат­фор­ма на трам­вая“, как­то се го­во­ре­ше в ин­с­т­рук­ци­я­та, мъ­же­те ска­ча­ха и й пред­ла­га­ха мес­та­та си във вът­реш­ност­та на ва­го­на. Гор­де­е­ше се, че при­ли­ча на про­чу­та­та по оно­ва вре­ме ак­т­ри­са Ан­на Тьо­кеш — случ­ва­ше се да й ис­кат ав­тог­раф на ули­ца­та. Прос­то не ис­ка­ше да приз­нае фак­ти­те, да пре­ме­ри го­ле­ми­на­та на опас­ност­та. Как е по­пад­на­ла в ка­би­не­та на ня­ка­къв ви­со­ко­пос­та­вен офи­цер — ка­пи­тан или ма­йор, — до­ри не мо­га да си пред­с­та­вя. „Но, ува­жа­е­ма гос­по­жо — ка­зал й ма­йо­рът, — бла­го­во­ле­те по­не да сва­ли­те жъл­та­та звез­да от дре­хи­те си…“ Дос­та­тъч­но е да до­ба­вим, че май­ка ми нас­то­я­ла да й вър­нат си­на или да й ка­жат къ­де е, как­во се е слу­чи­ло с не­го. И ма­йо­рът вед­на­га про­ве­рил слу­чая. Май­ка ми би­ла ос­ве­до­ме­на, че си­нът й, как­то и дру­га­ри­те му, е от­ка­ран в Тран­сил­ва­ния на ра­бо­та ка­то „дър­во­се­кач“ в ед­но гор­с­ко сто­пан­с­т­во; и ако то­ва не я ус­по­ко­и­ло, там и то­га­ва май­ка ми, по­не за мо­мен­та, по­вяр­ва­ла, за­що­то ис­ка­ла да вяр­ва. По оно­ва вре­ме хо­ра­та от­ча­я­но па­зе­ха у се­бе си илю­зи­и­те за ра­ци­о­нал­но ус­т­ройс­т­во на све­та.

По­ра­зи­тел­но. Но то­ва съ­буж­да у мен един въп­рос, на кой­то тър­ся от­го­вор, от­как­то се за­поз­нах с кни­ги­те ти. На­ис­ти­на ли ун­гар­с­ки­те ев­реи бя­ха тол­ко­ва не­ос­ве­до­ме­ни? Тол­ко­ва ли не бя­ха на­яс­но с очак­ва­ща­та ги участ?

Аз мо­га да го­во­ря са­мо за соб­с­т­ве­ния си опит от Бу­да­пе­ща, кой­то съм съб­рал в тес­ния кръг от род­ни­ни и поз­на­ти: тук ни­кой не по­до­зи­ра­ше ни­що, ни­ко­га не бях чу­вал име­то Ауш­виц. Вся­ко ев­рейс­ко се­мейс­т­во тай­но слу­ша­ше Би Би Си — до­ка­то ев­ре­и­те не тряб­ва­ше „да пре­да­дат“ ра­ди­о­апа­ра­ти­те си — и ако чу­е­ха не­що, ко­е­то сму­ща­ва­ше оп­ти­миз­ма им, мах­ва­ха с ръ­ка: „ан­г­лийс­ка про­па­ган­да“.

Как­ва мо­же да е би­ла при­чи­на­та за то­ва?

Има­ше без­б­рой при­чи­ни, ед­нак­во и ис­то­ри­чес­ки, и пси­хо­ло­ги­чес­ки. Факт е, че след уни­що­же­ни­е­то на дон­с­ка­та войс­ка — в ре­зул­тат на ко­е­то за­ги­на­ха и без­б­рой ев­реи на тру­до­ва по­вин­ност; из­пол­з­ва­ха ги за съ­би­ра­не на ми­ни на бой­но­то по­ле — во­ен­ни­ят на­тиск от­с­лаб­на. Вре­мен­но­то об­лек­че­ние през 1943-а зас­ле­пи граж­да­ни­те ев­реи, ко­и­то си­гур­но са вяр­ва­ли, че се рад­ват на при­ви­ле­ги­ро­ва­но по­ло­же­ние. От ус­та на ус­та се раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ше вест­та за „по­ли­ти­ка­та на ла­ви­ра­не“ на ми­нис­тър-пред­се­да­те­ля Мик­лош Ка­лаи, го­во­ре­ше се, че зад гър­ба на гер­ман­ци­те „пос­ле ще се спо­ра­зу­мее със съ­юз­ни­чес­ки­те си­ли“. На 19 март 1944 г. гер­ман­ци­те оку­пи­ра­ха Ун­га­рия и за­поч­на­ха раз­ши­ря­ва­не на кре­ма­то­ри­у­ми­те и по­ла­га­не на но­ви рел­си в Бир­ке­нау, пла­ни­ра­ни за прис­ти­га­не­то на еше­ло­ни от Ун­га­рия. В Бу­да­пе­ща дойде един ви­со­ко­пос­та­вен офи­цер от SS на име Айх­ман. Ев­рейс­ки­ят съ­вет го прие с по-го­ля­ма су­ма па­ри. По съ­що­то вре­ме по­лу­чи­ха та­ка на­ре­че­ния про­то­кол на Врба. Ру­долф Врба, сло­ваш­ки плен­ник, след дъл­га и ос­нов­на под­го­тов­ка из­бя­га от кон­цен­т­ра­ци­он­ния ла­гер Ауш­виц и със­та­ви про­то­кол, в кой­то опис­ва точ­но как­во ста­ва в та­зи фаб­ри­ка за смърт. Го­ля­мо мяс­то от­де­ля на при­го­тов­ле­ни­я­та за пос­ре­ща­не на еше­лоните с ев­реи от Ун­га­рия, с ко­е­то още то­га­ва, по вре­ме­то на при­го­тов­ле­ни­я­та, пред­виж­да тра­гич­на­та участ на те­зи еше­ло­ни. Ун­гар­с­ки­ят ев­рейс­ки съ­вет ос­пор­ва то­зи про­то­кол и ре­ша­ва да не за­поз­на­ва със съ­дър­жа­ни­е­то му сто­ти­ци хи­ля­ди ев­рейс­ко на­се­ле­ние, чи­е­то вкар­ва­не в на­бър­зо пос­т­ро­е­ни ге­та жан­дар­ме­ри­я­та впро­чем ве­че е за­поч­на­ла.

И как мо­же да се обяс­ни ре­ше­ни­е­то на Ев­рейс­кия съ­вет?

Спо­ред мен ни­как. На въп­ро­са ти бих дал то­зи из­вън­ред­но па­ра­док­са­лен от­го­вор: ис­ка­ли са да пре­дот­в­ра­тят из­бух­ва­не­то на па­ни­ка сред ев­рейс­ко­то на­се­ле­ние.

Гор­чив па­ра­докс… Най-тъж­но­то в не­го е, че за съ­жа­ле­ние е то­чен. Зна­чи и ти не зна­е­ше на­къ­де ще те от­ка­ра вла­кът.

Ни­кой не зна­е­ше. Шей­сет ду­ши пъ­ту­ва­ха във ва­го­на за до­би­тък, ни­то един от тях не бе­ше чу­вал име­то Ауш­виц.

Сце­на­та в „Без­съд­бов­ност“, ко­га­то Кьо­веш съ­зи­ра през те­ле­на­та мре­жа на от­во­ра за про­зо­рец ед­на изос­та­ве­на га­ра и на ут­рин­на­та свет­ли­на про­чи­та име­то Ауш­виц вър­ху сгра­да­та: то­ва фик­ция ли е или дейс­т­ви­тел­ност?

Съ­вър­ше­но вяр­на дейс­т­ви­тел­ност, ко­я­то от­лич­но пас­на в струк­ту­ра­та на фик­ци­я­та.

Сле­до­ва­тел­но във връз­ка с то­ва у теб не се по­ро­ди съм­не­ние за анек­дот…

Не, за­що­то не мо­же­ше да се из­мис­ли ни­що по-доб­ро. Ос­вен то­ва не бих се ос­ме­лил да си съ­чи­ня­вам ни­що до­пъл­ни­тел­но.

Ето, виж­даш ли…

Как­во да ви­дя?

Че в края на кра­и­ща­та дейс­т­ви­тел­ност­та те об­вър­з­ва, опис­ваш дейс­т­ви­тел­ност­та. При то­ва пре­жи­вя­на­та дейс­т­ви­тел­ност. Ето нап­ри­мер фут­бол­но­то иг­ри­ще. В „Днев­ник от га­ле­ра­та“ пи­шеш, че яс­но си спом­няш за иг­ри­ще­то в Аушвиц…

В Бир­ке­нау…

Доб­ре, за фут­бол­но­то иг­ри­ще в Бир­ке­нау, въп­ре­ки то­ва не си пос­мял да го пос­та­виш в ро­ма­на си, до­ка­то не си по­пад­нал на не­го и при Бо­ров­с­ки.

В раз­ка­за му „Да­ми и гос­по­да, мо­ля за­по­вя­дай­те в газ­та“. И Та­де­уш Бо­ров­с­ки е един от де­се­ти­ма­та бро­я­щи се на де­сет­те пръс­та ав­то­ри, ко­и­то от­к­ри­ха в ла­ге­ри­те на смърт­та ня­как­ва съ­щес­т­ве­на но­вост за чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не и ус­пя­ха да я раз­ка­жат. На­пи­сал е пет-шест раз­кош­ни раз­ка­за, с та­къв крис­тал­но чист стил и об­ле­че­ни в та­ка­ва блес­тя­ща, кла­си­чес­ка фор­ма, ко­я­то ми на­пом­ня ед­ва ли не на раз­ка­зи­те на Прос­пер Ме­ри­ме. Пос­ле и той се са­мо­у­би. — Но се­га ми ка­жи за­що тър­жес­т­ву­ваш все­ки път, ко­га­то ме хва­неш в ня­как­ва ис­тин­с­ка, кон­к­рет­на под­роб­ност, как­то ти каз­ваш, в дейс­т­ви­тел­ност­та?

За­що­то с те­о­ри­я­та си за фик­ци­я­та за­ли­ча­ваш ис­ти­на­та. Из­к­люч­ваш се­бе си от соб­с­т­ве­на­та си ис­то­рия.

И ду­ма да не ста­ва за то­ва. Са­мо че мяс­то­то ми не е в ис­то­ри­я­та, а на бю­ро­то (ма­кар че то­га­ва още ня­мах та­ка­ва ме­бел). Поз­во­ли ми да при­ве­да в своя под­к­ре­па ве­ли­ки при­ме­ри, ка­то сви­де­те­ли. Нап­ри­мер „Вой­на и мир“ пак ще­ше да бъ­де ху­ба­ва кни­га до­ри ако На­по­ле­он и по­хо­дът му в Ру­сия ни­ко­га не ги бе­ше има­ло, на­ли?

Тряб­ва да по­мис­ля над то­ва… Стру­ва ми се, че да.

Но по­ра­ди то­ва, че На­по­ле­он на­ис­ти­на е съ­щес­т­ву­вал и по­хо­дът в Ру­сия е дейс­т­ви­тел­ност, а и всич­ко е опи­са­но в де­тай­ли, ка­то се имат пред­вид ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти: по­ра­ди то­ва кни­га­та ста­ва още по-доб­ра, на­ли?

Та­ка е.

Ко­га­то Фаб­ри­цио дел Дон­го, ге­ро­ят на Стен­дал от „Пар­м­с­кият ма­нас­тир“, не­ре­ши­тел­но и не­по­нят­но се лу­та из по­ля и го­ри, и неп­ре­къс­на­то се пре­пъ­ва в оръ­дия, во­ен­ни от­ря­ди от кон­ни­ци, чу­ва не­раз­би­ра­е­ми ви­ко­ве, за­по­ве­ди, то­ва взе­то са­мо по се­бе си е ин­те­рес­на фик­ция, на­ли?

Да.

Но ако раз­бе­рем, че то­ку-що е пре­ко­сил бой­но­то по­ле на Ва­тер­лоо, то­ва ще я нап­ра­ви още по-ин­те­рес­на. На­ли?

Та­ка е.

Оба­че щом ста­ва ду­ма за бит­ка­та при Ва­тер­лоо, то­ва ни при­нуж­да­ва да сме точ­ни, за­що­то бит­ка­та при Ва­тер­лоо е ис­то­ри­чес­ки факт.

Раз­би­рам на­къ­де би­еш и оце­ня­вам сок­ра­тов­с­кия ти ме­тод. Но не­ка да про­дъл­жа с въп­ро­си­те. Раз­ка­за как­во е нап­ра­ви­ла май­ка ти, след ка­то на­у­чи­ла, че си по­пад­нал в ръ­це­те на по­ли­ца­и­те — ка­къв сме­шен из­раз в то­зи слу­чай! Оба­че не ка­за как е на­у­чи­ла за слу­чи­ло­то се. Впро­чем зная, че си жи­вял с ма­ще­ха­та си.

Ма­ще­ха­та ми на­пи­са ед­но пис­мо на май­ка ми, в ко­е­то я уве­до­ми за из­чез­ва­не­то ми. Ама че пис­мо! Сти­лът му! „Скъ­па Аран­ка“ — май­ка ми се каз­ва­ше Аран­ка. „Тряб­ва да съ­об­щя не­що неп­ри­ят­но…“ „Ес­тес­т­ве­но не­за­бав­но се за­ин­те­ре­су­вах…“ Ду­ма­та „ес­тес­т­ве­но“ и ев­фе­миз­ми­те от лю­би­ми­те из­ра­зи на ма­ще­ха­та ми „от­к­рад­нах“ и упот­ре­бих пос­ле в „Без­съд­бов­ност“. Бе­ше опус­то­ши­тел­на лич­ност.

Как­во раз­би­раш под опус­то­ши­тел­на?

Знам ли… В ро­ма­на на Гом­б­ро­вич „Фер­ди­дур­ке“ има ед­но из­ре­че­ние, мо­же би го ци­ти­рам не­точ­но, но по съ­щес­т­во зву­чи та­ка: „Поз­на­ваш ли хо­ра, в ко­и­то да се сма­ля­ваш?“ Ами ма­ще­ха­та ми бе­ше от то­зи тип.

Зна­чи не ти е би­ло лес­но с нея.

А на нея, гор­ка­та, й бе­ше още по-теж­ко с ме­не. Ни­как не по­на­сях… С ед­на ду­ма, изоб­що не я по­на­сях. Пре­ди всич­ко вку­са й. Пред­с­та­ви си, има­ше един сред­но или по-ско­ро свет­ло­сив кос­тюм, към не­го си ку­пи чер­ве­на шап­ка с мал­ка пе­ри­фе­рия, чер­ве­на чан­та от лак и чер­ве­ни обув­ки, и си мис­ле­ше, че се­га е страш­но еле­ган­т­на. Та­ка из­ли­зах­ме на раз­ход­ка, „мал­ко да се пош­ля­ем“, как­то каз­ва­ше тя. Бе­ше ужас­но, мис­лех, че ще по­тъ­на в зе­мя­та от срам. При то­ва ис­ка­ше да я на­ри­чам „мал­ка ма­мо“ и ба­ща ми съ­що под­к­ре­пя­ше та­зи ней­на при­щяв­ка. Как ли не се опит­ва­ха, но по ни­ка­къв на­чин не ста­ва­ше. Ду­ми­те прос­то не из­ли­за­ха от ус­та­та ми.

Из­г­леж­да още в дет­с­т­во­то си бил чув­с­т­ви­те­лен към ду­ми­те. В но­вия си ро­ман „Лик­ви­да­ция“ го­во­риш нап­ра­во за фо­бия към ду­ми­те.

Да, ня­как­ва не­въз­мож­на сис­те­ма ме свър­з­ва­ше с ези­ка; про­из­на­ся­не­то на оп­ре­де­ле­ни ду­ми пре­диз­вик­ва­ше осо­бе­ни пред­с­та­ви у мен и та­зи сис­те­ма дъл­го вре­ме бе­ше не­раз­ру­ши­ма. Но тук не го­во­рех за то­ва. Си­ви­ят кос­тюм, чер­ве­на­та шап­ка и „мал­ка­та ма­ма“ — те пре­диз­вик­ва­ха та­къв ужас у мен, на кой­то ед­ва по-къс­но на­ме­рих име — то­ва бе­ше апо­те­оз на дреб­но­бур­жо­аз­но­то, от ко­е­то и днес се от­в­ра­ща­вам по съ­щия на­чин. Как­то и да се ста­ра­е­ха зна­чи, аз ос­та­вах на „ле­ля Ка­то“, за­що­то то­ва й под­хож­да­ше, ма­кар че бе­ше мно­го по-мла­да от май­ка ми. Но се­га мо­же да не по­тъ­ва­ме в спо­ме­ни от дет­с­т­во­то. Нак­рая ще по­ис­каш да ви­диш и мои сним­ки ка­то бе­бе.

Точ­но та­ка е, как­то го каз­ваш. Но за­се­га да ос­та­нем на те­ма­та. Бих ис­кал да раз­бе­ра как­во бе­ше се­мейс­т­во­то ти, как пре­ми­на дет­с­т­во­то ти и та­ка на­та­тък. За ба­ща си още не си ка­зал ни­що. Та­ка­ва ин­те­рес­на же­на, как­то опи­са май­ка си, със си­гур­ност се е влю­би­ла не в ко­го да е.

Ала-ба­ла-ни­ца — лю­бов­чи­ца: „Как­во е то­ва?“ — пи­та Ге­за От­лик в кни­га­та си „Бу­да“. Във все­ки слу­чай ба­ща ми със си­гур­ност бе­ше влю­бен в нея и то­ва се из­ра­зя­ва­ше най-ве­че в ужас­на рев­ност. Май­ка ми оба­че ис­ка­ла да ос­та­ви зад гър­ба си тяс­но­то се­мей­но гнез­до, три­те си сес­т­ри, ма­ще­ха­та си и ба­ща си, кой­то се бо­рел с ма­те­ри­ал­ни зат­руд­не­ния в мал­ка­та квар­ти­ра на ули­ца „Мол­нар“. По оно­ва вре­ме — го­во­рим за двай­сет­те го­ди­ни — во­де­щи­ят към сво­бо­да­та път в по­ве­че­то слу­чаи се от­ва­рял за мо­ми­че­та­та чрез же­нит­ба­та. И чрез ра­бо­та­та. Май­ка ми още на шес­т­най­сет­го­диш­на въз­раст пос­тъ­пи­ла в ед­на фир­ма: по оно­ва вре­ме я на­ри­ча­ли слу­жи­тел­ка в час­т­на фир­ма.

Сле­до­ва­тел­но не е ста­ва­ло ду­ма за брак по лю­бов?

Виж, за ед­но мал­ко де­те е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да ана­ли­зи­ра лю­бов­ния жи­вот на ро­ди­те­ли­те си. Мен ка­то тях­но де­те във все­ки слу­чай дос­та­тъч­но ме из­то­щи връз­ка­та меж­ду тях два­ма­та.

Ка­ра­ха ли се?

Не мно­го чес­то, но пък с ув­ле­че­ние. Спом­ням си нап­ри­мер за един кра­сив ле­тен пре­до­бед. Жи­ве­ех­ме бли­зо до Град­с­ка­та гра­ди­на, в ши­ро­ка и прос­тор­на квар­ти­ра, ве­ро­ят­но на ули­ца „Еле­мер“. Не зная да­ли и днес се на­ри­ча та­ка. Тряб­ва да съм бил на три-че­ти­ри го­ди­ни. По-ско­ро на че­ти­ри, от­кол­ко­то на три, за­що­то яс­но си спом­ням за то­ва. Тряб­ва да е би­ло не­де­ля, по­не­же и два­ма­та си бя­ха у до­ма. Кре­щя­ха си. Яс­но раз­ли­чих ду­ми­те, го­во­ре­ха за ба­сей­на: ба­ща ми не ис­ка­ше май­ка ми да хо­ди на ба­сей­на. Ве­ро­ят­но по­до­зи­ра­ше, че май­ка ми се сре­ща там с ня­ко­го. Не е яс­но за­що са­ми­ят той, ба­ща ми, не прид­ру­жи май­ка ми до ба­сей­на. Ве­ро­ят­но „за­ра­ди де­те­то“ — то­ва бях аз. Дос­та­тъч­но е да се до­ба­ви, че ба­ща ми до­ко­па бя­ла­та гу­ме­на шап­ка за плу­ва­не на май­ка ми и я раз­къ­са на пар­че­та. А пък май­ка ми из­ва­ди ог­ром­на ши­ваш­ка но­жи­ца и на два пъ­ти рез­на вън­ш­на­та пе­ри­фе­рия на шап­ка­та на ба­ща ми. И днес виж­дам увис­на­ла­та от из­не­на­да пе­ри­фе­рия на шап­ка­та. Бе­ше зе­ле­на фил­цо­ва шап­ка. За­ре­вах с ця­ло гър­ло. Нак­рая май­ка ми оти­де на ба­сей­на, а ба­ща ми ме взе със се­бе си да си ку­пи но­ва шап­ка. Ве­ро­ят­но е би­ло по-ско­ро съ­бо­та, по­не­же в не­де­ля ма­га­зи­ни­те бя­ха зат­во­ре­ни.

Мно­го ли та­ки­ва спо­ме­ни имаш?

На­ми­рат се ня­кол­ко.

Но по-къс­но се раз­ве­до­ха.

Пак аз из­сър­бах над­ро­бе­но­то. Да­до­ха ме в един ин­тер­нат за мом­че­та, да жи­вея там.

В кни­га­та ти „Ка­диш…“ мо­же ли да се раз­поз­нае то­зи ин­тер­нат?

С из­вес­т­но уси­лие неп­ре­мен­но.

Го­во­риш с не­же­ла­ние за то­ва.

Как ли пък не. Чо­век ви­на­ги с удо­вол­с­т­вие си спом­ня за дет­с­т­во­то, кол­ко­то и про­ти­вен и те­жък пе­ри­од да е би­ло.

До­кол­ко на­зад мо­жеш да прос­ле­диш ро­дос­лов­но­то си дър­во?

То­ва е до­бър въп­рос. Са­мо че ни­ко­га не ме е ин­те­ре­су­вал в дейс­т­ви­тел­ност. С ед­на ду­ма, кол­ко­то и да си блъс­кам гла­ва­та, спи­рам при ба­би­те и дя­дов­ци­те си. До­кол­ко­то знам, пред­ци­те ми са би­ли скром­ни, аси­ми­ли­ра­ни граж­да­ни от ев­рейско ве­ро­из­по­ве­да­ние, то­ест от­час­ти би­ли се­ля­ни.

Се­ля­ни ли?

За­що си из­не­на­дан? Дя­до­то на ба­ща ми, би­дей­ки ев­ре­ин, жи­ве­ел ка­то бе­ден се­ля­нин. До­ка­то не се ре­шил да ви­ди свят. Спо­ред се­мей­на­та ле­ген­да до­шъл в Бу­да­пе­ща бос и пеша от ед­но се­ло в окол­нос­ти­те на Кес­т­хей, от Па­ча. Би­ло към края на ХIХ век, в епо­ха­та на бур­ни­те ка­ри­е­ри. Дя­до ми вър­вял по бу­ле­вард „Ке­ре­пе­ши“ — днеш­ния „Ра­ко­ци“ — и пред очи­те му по­пад­нал един еле­ган­тен ма­га­зин — га­лан­те­рия, как­то по оно­ва вре­ме на­ри­ча­ли та­ки­ва ма­га­зи­ни. Страш­но му ха­ре­са­ло су­е­те­не­то на по­мощ­ни­ци­те меж­ду ку­пу­ва­чи­те и щан­до­ве­те. Без ко­ле­ба­ние вля­зъл в ма­га­зи­на и на­бър­зо го взе­ли за по­мощ­ник. По-на­та­тък жи­во­тът му се под­ре­дил спо­ред за­ко­ни­те на то­га­ваш­ни­те при­каз­ки. Оже­нил се за най-мал­ка­та дъ­ще­ря на гос­по­дин Хар­т­ман, соб­с­т­ве­ни­ка (моя пра­дя­до, за ко­го­то не зная ни­що дру­го), ско­ро след то­ва ста­нал са­мос­то­я­те­лен и от­во­рил соб­с­т­вен ма­га­зин за га­лан­те­рий­ни сто­ки. „Блес­тя­щи­ят ма­га­зин на бу­ле­вард „Ра­ко­ци“ с ог­ле­да­ла и по­ли­леи, със сед­ми­на по­мощ­ни­ци“ — та­ка се го­во­ре­ше в се­мей­на­та ле­ген­да. Но ко­га­то аз се за­поз­нах с не­го, гор­ки­ят, ве­че жи­ве­е­ше на ули­ца „Тьо­мьо“, в най-за­бу­та­ния край на Йо­жеф­ва­рош, в стая и кух­ня.

Фа­ли­ра ли?

През Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Вло­жи всич­ки­те си па­ри, ця­ло­то си със­то­я­ние във во­ен­ни за­е­ми. Бе­ше го­лям пат­ри­от…

Ня­къ­де спо­ме­на­ваш, че той по­ун­гар­чил фа­ми­ли­я­та…

Да, по­на­ча­ло дя­до ми се каз­вал Клайн. Още пре­ди Пър­ва­та све­тов­на вой­на се по­ун­гар­чил. За­що точ­но на Кер­тес, са­мо един Бог знае. „Адолф Кер­тес, тър­го­вия с га­лан­те­рий­ни сто­ки. Без кре­дит“ — та­ка си спом­ням за­ка­че­на­та в ма­га­зи­на та­бе­ла. Но то­зи ма­га­зин ве­че бе­ше на ули­ца „Пра­тер“ и са­мо дяд­о ми и ба­ба ми об­с­луж­ва­ха кли­ен­те­ла­та, ко­я­то се със­то­е­ше пре­дим­но от слу­ги­ни от окол­ност­та. „Ва­ше ви­со­коб­ла­го­ро­дие“ или „Ва­ше бла­го­ро­дие“ — та­ка се об­ръ­ща­ше към тях. За Ко­ле­да им по­да­ря­ва­ше „куп­ри­не­ни чо­ра­пи“. Док­рай за­па­зи ди­а­лек­та си, спом­ням си нап­ри­мер, че вмес­то дол­ни га­щи каз­ва­ше „кал­цони“. Ни­ко­га през жи­во­та си не бе­ше хо­дил на ле­кар, не бе­ше се кач­вал на трам­вай и не бе­ше но­сил пал­то. Бих мо­гъл с ча­со­ве да раз­каз­вам за не­го…