ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО
В момента сте тук автори Публикации от Деян Енев

Деян Енев

383 ПУБЛИКАЦИИ 0 КОМЕНТАРИ
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Молитва за ненужните

Един просяк е седнал на тротоара на „Витошка“, един такъв кокалест, с дълга брада, изпружил е дългите си мотовили, около него има вестник, кутия с цигари, чашка от кафе, обзавел си е нещо като кабинет, дето се вика, на плочите и чете книжка, все чете някоя книжка.

Един закъснял репортаж

Лятото беше бедно откъм новини. Онова лято преди толкова години, не това. Нищо не се случваше. Ние, журналистите, се разхождахме в голямата нажежена зала на вестника като мухи без глави. Извика ме шефката.

Свети Йоан Рилски

На 19 януари 2018 г. бях поканен да се срещна със семинаристи в Софийската семинария. Срещата беше насрочена за два часа следобед. Докато чаках на портала, се забавлявах да разглеждам един котарак, който беше намерил слънчево петно в една ниша на оградата.

Богородичка

През лятото на 1992 г. в дома ни влязоха Пецата и Кайцата. Те бяха майстори от Габровско. Кайцата беше турче, скромен, свит. Пецата беше отворко. Изкъртиха старата мивка в кухнята и започнаха да я градят наново. Чак после разбрахме, че опитът им се изчерпва със строеж на краварници.

Без име

Събуди се призори от тънко скимтене, по-слабо и от гласа на комар. Но отново заспа. Когато стана на сутринта, първо не чуваше нищо. Но като се заслуша, разбра, че то е там, където си беше. Отиде на кухненската мивка, подпря се с лакти на ръба ѝ и дълго си ми с пръсти очите.

Love story

Баба ми е била голяма хубавица – започна той. – С вълниста коса, мургава, с едни големи очи. Като киноактриса. Да се чудиш как се е родила такава хубост в онова провинциално градче. Това, нали се сещаш, е преди Девети.

Онзи

На сутринта селцето осъмна без петльово кукуригане. Наместо петли край плетищата стърчаха пушки. Насред мостчето в горния край на селото цъфна картечен пост. А към обяд селяните видяха и майора. Ботушите му лъщяха синкаво като патладжани. Портупеят му квичеше като прасенце.

Разследване

Най-сетне влязох в кабинета. Човекът зад бюрото развиваше и завиваше капачката  на автоматичната си писалка. И друго интересно нещо. Върху лактите му, отгоре върху ръкавите на сакото му имаше старомодни сатенени ръкавели.

Наган

Дворкин изкачи ехтящите стълби. Новичката му кожена куртка, малинова на цвят, приятно скърцаше. Наганът нежно се люшкаше в джоба му. За пръв път през недългия си, двайсет и пет годишен живот Дворкин разполагаше, така да се каже, с кабинет.

Палачът

Старицата прибра кофата и седна на пейката, опряна в зида на къщата да си почине. Тя не помръдваше. Черните ѝ дрехи се изрязваха на варосания зид като лисната смола. От съседната къща се откъсна разкривена човешка сянка на три крака и се запъти към нея.