Начало Идеи Гледна точка „Bo Nan Za“ или уестърнът като ъндърграунд
Гледна точка

„Bo Nan Za“ или уестърнът като ъндърграунд

1936

Изнурително катерене по склона на планинските зъбери разкрива точката на невъзможност, отвъд която чернокожият герой (Финити Меретиган) бива принуден да търси подслон в скалите (миг преди това сме зърнали отнейде да се подава пушка). И само рояците от птички навяват усещането, че тук все още цари мир и покой. Сетне друг персонаж (Даниел Рашев) забива камък в земята със сила, пропорционална на усещането, че иска да впечатли героинята (Александра Спасова), попаднала в кадър.

Добро начало за един „бг уестерн“, нали?

Ала се оказва, че водите на реката, обмиващи тази история, ни спускат най-ненадейно не другаде, а в коритото на Перловската река. Там, където друг герой на филма е потопил крака в мътните води на софийския Йордан, а трети, явно отдавна „покръстен“ в ъндърграундите на нищетата, охотно измива лицето си. Което (съвсем по Хераклит) иде да покаже, че пътят нагоре и пътят надолу е един и същ, както и че никога не измиваш лицето си в една и съща река.

Умишлено започвам с този синопсис на първите кадри от филма „Bo Nan Za” (реж. Андрей Гетов, 2023 г.), тъй като става дума не просто за експериментален, а за един повече от необичаен филм в българското кино. Филмът жанрово нито е чист уестърн, какъвто примерно е „Съдията“ (1986) на режисьора Пламен Масларов, нито е чист социален експеримент, както някои от причудливите филми на Иван Черкелов. 

„Bo Nan Za“ е филм с двойно дъно, приказка за непораснали, които упорстват в истините на своето детство, тъжна съзерцателна гротеска и филмов експеримент, изведен с трогателна човечност. При това става дума за почти „ням филм“, който по замисъла на режисурата на Андрей Гетов и на камерата на Иван Вацов бива потопен в градската среда, а музикалните импровизации на Александър Даниел и Росен Захариев на практика синкопират и често обръщат посоката на действието в тази „одисея на ъндърграунда“. Една независима продукция, без каквато и да е държавна субсидия, се опитва да покаже, че българското кино може да е отворено поле и за по-дръзки филмови начинания.

Но какво общо има с това уестърнът като жанр? Съвсем пряко, ако се вярва на кинотеоретик от ранга на Андре Базен, който настоява, че „уестърнът е кино по преимущество“, доколкото киното е движение. Изтъкан от вихрени страсти и твърди характери, любов и омраза на скорост, уестърнът, както пише Базен, е подценяван най-вече заради нашето невежество, както и по силата на предразсъдъци, според които това е жанрът на „детските приказки“. Всъщност става дума за един от най-пълнокръвните жанрове в киното (отвъд мътната вълна от каубойски комерсиални продукции), където изникват шедьоврите на Джон Форд и Серджо Леоне, персонажите на Чарлз Бронсън и Клинт Истууд; жанр, който търпи реплики и сполучливи пародии за добрия, лошия, злия и прекрасната дама. Уестърнът е поле на сурови нрави, в което „горе“ и „долу“ често сменят посоките си. Ала митът за „златната мина“, за „бонанзата“, за успеха в търсенето на несметни съкровища си остава, емблематичен пример за което е и творба като „Съкровището на Сиера Мадре“ (1946) на Джон Хюстън.

Някъде в ядрото на тази „митологема“ се вклинява и филмът на Андрей Гетов, за да я преобърне и сведе със средствата на експеримента до социален абсурд. Не без препратки, разбира се, към един от образците в жанра на уестърна (сериалът „Бонанза“, съперничащ по дълготрайност май само на „Далас“ в историята на американската телевизия, който просъществува от 1959 г. до 1973 г.).

Уестърнът като жанр е амбициран да търси контрастите и широките хоризонти там, където човекът неминуемо доказва себе си, изправяйки се срещу природата. В репликата на „Bo Nan Za“ сблъсъкът се случва обаче на равнището на „втората природа“ на градския ундърграунд; затова и отвъдсюжетните образи на реалността (олющените фасади, железните решетки, бетонните коридори, калдъръменият речен канал или струпаните автомобилни гуми) са толкова важни и задават „действието“ на филмовия разказ.

Още в самото начало на филма „манихейският свят“, срязан на две, се налага на екрана: от Скалистите планини действието се прехвърля в дивия нашенски Изток – между панелките, скачени блоково, откъдето на земята ненадейно тупва овехтяло и непотребно червено знаме. Или може би старо червено одеяло? Кой знае…

А оттам се озоваваме в „земята на гумите“. Плато със стотици автомобилни гуми, пренареждани от героя като фигури в японски шах. От изгрев до залез слънце. И ако уестърнът е – по правило – дневен филм, то „Bo Nan Za“ залага на обратната страна на живота: по местата на високите отпадъчни планини голяма част от действието се случва по здрач.

Така проникваме в „ъндърграунд страната“ на човешкия живот. Не по-малко реална от сцените, в които персонажите във филма са на кон или сизифовски изкатерват своите скалисти планини.

За да стигнат къде? До следващото подземие на жизнения мрак, където на светлината на лампата по някаква причина копаят, може би в търсене на съкровище, на своята „бонанза“. Или защото само това е начинът да припечелят нещичко.

„Bo Nan Za“ е филм не на „ироничното остранение“ или на проиграване на филмовите клишета, а на жизнените контрасти. На ситуации, в които героите ту мъкнат буркани, за да се прехранват, а се оказва впоследствие, че пренасят в плик с вода червената (или златна) рибка на несбъднатите желания. Всичко във филма е пронизано с алегории – черното не е само черно, нито бялото – бяло, както става ясно при смяната на плановете към терасата на един упадъчен „буржоазен дом“, където героинята не знае какво да прави и от скука прелива вода от една чаша в друга.

В същото време героите на „живота-уестърн“ следват абсурдните кодове на още по-абсурдното си съществувание: те са безмълвни, но действат; живеят живота си, както могат и доколкото могат. И в сенките на сумрачния ъндърграунд, и в знойния пек на скалистите планини. Все по един и същи начин. Като съпротива и упадък. В единия случай – влачейки отломките от своето съществуване, а в другия – хвърляйки ласо, което не улавя нищо, или нарамвайки пушка, която така и не гръмва до финала.

Те мълчат. Мълчанието е тяхната изповед, съпътстваща ритуалното пренасяне на непонятни и никому ненужни предмети. Филмът е сполучливо заснет с натурщици, някои от които – като споминалия се Тони Сълзата, Финити Меритиган или малката Симона Филипова са истински находки.

„Bo Nan Za“ е филм за „пътя в пътя“ – нагоре или надолу, напред или назад. В някакъв смисъл е „роуд филм“ в уестърна. И неслучайно завършва с изгаряне на непотребния монитор (отказ от визуалното) и с неспирното „пътуване в делника“. С извръщането на героя, застинал в стопкадър на фона на „светлините на града“.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора