Човекът е длъжен поне на Пасха да излиза от „делата“ си, от дел-ниците си, да се отдръпва от повърхността си, да се прибира от задъханото си „време“, да утихва, за да възпомня това постоянно светещо в дните на света събитие „възкресение“.
Тя имаше адет – пристигне и кажи-речи веднага на втория етаж на къщата. Там имаше кухничка, а в нея сандък, огромен, с цвят пепел от рози. Стоеше сандъкът все заключен, натъпкан с черги, одеяла, забрадки, чаршафи, пафти, че и наниз пендари – чеизът ѝ.
Как „преди“ и „след“ разменят местата си? В опит за някакъв отговор ще си позволя в Страстната седмица да се върна към евангелския разказ за Самарянката. Прието е този „епизод“ да се чете след Пасха. Ала в случая си струва да сторим „обрат“ във времето.
През дните на Страстната седмица човек много отчетливо може да усети фундаменталните понятия на живата вяра в Христа – покаянието и смирението, за да стигне до онова грандиозно „Обичайте се един друг, както Аз ви възлюбих“. До съдържанието на Благата вест.
Те са хора като всички нас, но ние не ги забелязваме, сякаш ги няма. Сякаш не са от този свят. Христос обаче ги забелязва, може би защото Той също не е от този свят. И не само ги забелязва, а казва, че тяхно е царството небесно.
И друг път съм обръщал внимание на тези два невероятни парадокса, с които ни поразява случилото се в Страстната седмица. Много ми се иска да се постараем да ги осъзнаем в цялата им дълбочина.
Благо в моите очи е само съзидателният, творческият труд, не и трудът, който се налага да упражняваш, за да оцелееш физически. Още по-малко пък трудът, превърнат по ведомствен път в принуда.
Едва ли съм в състояние да изредя всичките му роли в театъра и киното – той е желан актьор, предпочитан не само заради гигантския му талант, но и заради съвестното му отношение към героя, който изобразява. Дялан камък е Валентин Ганев.
