Осмелявам се да утвърдя, че от края на Античността до Новото време две главни духовно-политически идеи са формирали специфичната историческа физиономия на нашия континент – на онова, което (не просто географски) наричаме „Европа”.
В последните две седмици върху ни се изсипаха събития, които по своята значимост надскачат конвенционалните локални, национални, регионални и континентални мащаби.
Въпросът: „защо Русия?” си остава българският въпрос на въпросите. У нас на Русия първо пламенно се вярва (В Россию можно только верить – Ф. Тютчев), а сетне тя бива горчиво разлюбвана и заклеймявана като „вероломна”.
Започнах да заеквам ненадейно. Който не е заеквал, едва ли ще разбере страданието на един пелтек. Но казано простичко, езикът среща преграда и не може да произнесе думата. Сякаш там, където преди е имало врата, сега има бетонна стена.
От доста години имам чувството, а напоследък и убеждението, че книгите, филмите, изложбите, концертите са живи същества, че с една книга, филм, картина се срещаш точно по същия начин, както се срещаш с един човек.
Принадлежа към поколението, за което взривът на младежките „субкултури” на 60-те години на миналия век и преди всичко хипи-движението с прокламираната от него „сексуална революция” представляват скъп, носталгичен опит.
София вече не е същата. Докато августовският пек агонизираше, в жилите на града потече нов живот, нов ток. Може да се каже, че ъндърграундът се разрасна.
Комунизмът бе тотален фризер на колективната памет. Той успя да смрази не само реалността в нейното многообразие, но и да превърне историята в нещо като бал с маски.
