Странни неща се случват напоследък в българската политика. Необясними и небивали, което придава на случващото се около нас леко гротесков и митологичен оттенък.
Париж никога няма да ни е достатъчен. И трябва да се примирим с това. Затова – бъди доволен от твоя Париж. Толкова, колкото ти е бил даден. За ден, за два, за три.
Не ламти, не бъди лаком, Париж никога няма да ти стигне.
Може би от всички наши съседи румънците са ни най-близки по дух, по народопсихология и по съдба – безкрайните десетилетия унищожителен комунизъм, мъчителните години на прехода, едновременното влизане в ЕС.
В едно от ранните съчинения на блаж. Августин се намира зашеметяващ визионерски пасаж. Пред мислителя се представя картината на света, свидетелстващ сам за онова, което е отвъд него. Застанал под бездънното нощно небе, Августин се взира в трептенето на звездите, които го изпълват, и чува оттам онова, което те шептят.
При съществуващата структура на обществения живот в България личността на ръководителя – държавен или партиен – има голямо и всестранно значение. Есето е излъчено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.
Мина година. Сезоните изтекоха. Съвсем в реда на естеството си. Миналият юни, ако си спомням правилно, беше по-душен от този и повече приличаше на един нормален юни. Сега не е така.
Лично признателен съм на всички „3000” (изброени от полицията), чиито имена едва ли някога ще науча, макар че с радост бих стиснал всяка една ръка поотделно. Към тях, към всички нас са насочени тези размисли.
Това заглавие се върти като рефрен в главата ми поне от година време. Бръмчи като оса. Та най-сетне реших да напиша този текст, за да изчезне бръмченето в главата ми.
