Оплетоха се, здравата се оплетоха обществените ни дела и никой като че ли не знае откъде да ги подхване. В момента присъстваме на развръзката на събития от миналата година и на престъпления, заченати от десетилетия.
Те са тук, наклякали са в кръг и чакат. Опекли са си работата. Бъдещето им е гарантирано. И на децата им, и на внуците им. Техният голям проблем сега е как всичко да изглежда хуманно. Как да не се разбере, че има дране.
За тези няколко минути лятото е прекършено, безвъзвратно пречупено. Защо ни беше дадена тази градушка? Предупреждение ли беше? Някакви най, най-прости неща ли сме забравили? Стихията поражда уплаха и болка, но трябва да породи и малко смирение.
Напоследък у нас в определени политически кръгове и в определени интелектуални „кръжоци” за Путиновия проект, наречен „Евразийски съюз”, започнаха да говорят с учудваща наивност
Защо Западът толкова не иска да признае руската намеса в Украйна за война? Защо общественото мнение в САЩ, Великобритания и Германия не иска да види в действията на Русия заплаха за европейския мир?
Тази година на български беше издадена творбата на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот”. Авторът ме вълнува трайно и затова реших да напиша няколко реда за този негов роман. Това е описанието на едно пътуване, което може да се види и като есхатологичното начало за пътуващите герои на романа.
Българо-руските отношения от толкова отдавна са в утопичния плен на метафорите, че това, което най-вече им липсва, е конкретната „средина”. Ето защо те са напълно неясни и непредсказуеми.
След по-малко от десет дни, на 18 юли, е рожденият ден на Апостола. В текста се разказва за един човек, който имаше дързостта да разчупи канона на знанието ни (и незнанието ни ) за Васил Левски. Защото дързостта е последното лекарство за България.
