Пиша ви, драги Джон, без да губя надежда, че ще получа от вас отговор за разногласията, които българите пораждат на Острова. Не крия, че имам известни притеснения. Какво ли не се случва в наши дни!
Истинският журналист обелва събитието, както се бели лук. Истинската журналистика е игра на котка и мишка с политиците. Политиците обикновено говорят много, за да скрият най-важното.
Не е нормално кичът в църквата да се шири така, както чалгата в обществото.
Доколкото следващия понеделник ще трябва да пиша за незавидното състояние на Българската православна църква (предвид приближаващото се нейно изпитание), иска ми се този път да поразсъждавам за Църквата в нейното „идеално понятие”.
Пазете се, хора от Европа! Ако не вземете мерки, държавата ще завземе всичко и ще се окаже, че сте избягали от тоталитарните полубожества, за да затънете бавно в съблазънта на анонимната диктатура.
Големи работи станаха тази седмица. Големи се оставки разхвърчаха, големи, широкополи шапки на високи хора паднаха в прахта. Фондове се обезглавиха, народ се бая затри, дето вика народът.
На пръв поглед всички са доволни от референдума в неделя. Небивал факт в най-новата ни история, който изисква по-сериозен размисъл.
В този град птиците сутрин чуруликат тъй, сякаш пеят псалми. Луната стои на небето дълго, след като е съмнало, и прилича на старинна сребърна монета. Всеки ден има директни полети от София. Всеки ден тук кацат стотици българи.
Преди години започнах да пиша романа си „Майките”, когато в Пловдив две четиринайсетгодишни същества убиха своя съученичка. Исках да дам за себе си отговор как едно дете се превръща в убиец. Сега отново в Пловдив – баща застрелва невръстните си синове и майка им, и се самоубива.
