Направо не мога да повярвам, че след „казуса Бърнард Шоу“ една толкова уважавана организация като Съюза на българските писатели, Нешка Робева и академик Иван Гранитски, да не говорим за ВМРО или „възражданци“, няма да вземат отношение и по „случая Волтер“, за който сега ги сезирам.
Мама работи нощни смени. Когато е на работа, тя ме оставя в съседния апартамент, при дядо Весел. Дядо Весел живее сам. Неговите деца са се пръснали по белия свят. А жена му е под чимшира. Така ми каза. Той е трудно подвижен. Аз си играя на масата в хола с едно счупено камионче. Камиончето може само да завива.
Какво не ни достига, за до постъпваме с другите така, както искаме другите да постъпват с нас и така светът да стане по-добър? Вяра колкото малко синапово зърно може да премества планини. Такава истинска вяра не ни достига. Нашите разсъждения стигат само донякъде в своята човешка логика.
И друг път съм утвърждавал, че коренът на фашизма е в една много лесна за възбуждане страст. Страст, която лесно прераства в ексцес. Ще си позволя именно през призмата на това твърдение да обясня онова, което преди десетина дни се случи пред Народния театър в София.
Политиката обича метафорите. Тъкмо върху тази привързаност стъпва книгата на Димитър Ганев „Българската политическа почва. Пластове на националната политическа култура“ („Сиела“, 2024), за да обясни българското политическо битие, индивидуално и общностно.
Безумната атака срещу „Оръжията и човекът“ докара нещата дотам, че билетите са изкупени за месеци напред. Така че пиесата ще се играе дълго. И скоро никой няма да има проблем с нея. Имаме обаче сериозен проблем със самите себе си.
От едната страна безистенът гледаше към карето между блоковете. В това каре имаше алеи, настлани с трошляк, грохнали дървета, скована набързо беседка с българския трибагреник, до нея, скрита в храсталака, химическа тоалетна, градинка с цветя…
Защо свалиха „Хъшове“ – най-гледаната българска театрална постановка по повестта „Немили-недраги“ на патрона на Народния театър? Защо уволниха най-магнетичния режисьор на този театър, чиито представления в продължение на години пълнеха залата и хората излизаха озарени от смисъл и въодушевление?
Във връзка с особеностите на средновековната социалност важно е да отбележа отначало, че предвид произхода и спецификата на средновековния град като „работно“ и „обслужващо“ поселение, той, градът, никога не би могъл да стане същински собствен „дом“ за аристократите.
