Наскоро бях поканена за участие в коментарно предаване по една телевизия. Условието е да се подбират актуални теми, които ме интересуват, но в никакъв случай те да не са политически. Признавам, че в началото това условие ми се стори причудливо. После ми се стори, признавам, самоцелно. Но ме накара да се замисля. Какво остава, когато премахнем политиката от медиите? Когато премахнем политиката от новините? За какво ще се осведомяваме? Когато премахнем политиката от коментарните издания – за какво ще спорим, за какво дори ще се караме?
Журналистката, която ме покани, спокойно ми обясни: ще видите, че когато не говорим за политика, се появяват и се налагат добрите новини, нормалните, човешките новини. Ние отдавна сме отвикнали от добрите, нормалните, човешките новини. Изпитваме горчивина от това, но вече сме го приели за даденост. Приели сме за нормално от екрана да се излива предимно политика.
И си дадох сметка, че ние сме затънали до гуша в политика, колкото и неприятно да ни е да преглътнем този факт. Белязани сме от политиката, така, както в началото на 90-те години, когато яростно спорехме и се карахме с хората и с приятелите си от противоположните политически позиции. В началото на 90-те всички бяхме на митингите и скандирахме – но какво се промени към по-добро за скандиращите? Всички скандирахме и подскачахме през ледената зима на 97-а – но какво стана по-добро за подскачащите? Протестирахме и срещу правителството на Орешарски – но какво по-добро дойде след него? Днес фейсбук също е политическа арена, коментират се най-вече политически теми, вихрят се страсти, пръска се омраза и нетърпимост, излъчва се злоба към непознати и към приятели. Въпреки всички досегашни измами и подмени, нашето внимание пак е насочено към политиката, отново и отново нашето упование е в политиката, единствено от политиката и политиците очакваме промяна, изпитваме погнуса и отвращение от политиците и пак на тях се надяваме.
За кои жизнено важни решения политиците са питали народа или обществото, или избирателите? Нима войните се обявяват по искане на народа? Нима комунизмът беше наложен у нас по искане на българския народ? Нима свалянето му 45 години по-късно стана по решение на народа? Това се отнася до всички глобални решения – те се вземат от политиците, а ние трябва да ги одобряваме, след като са се случили. Щом е така, не е ли вярна онази сентенция, че от изборите нищо не зависи, че ако нещо зависеше от тях, те щяха да бъдат забранени. Тоест целта им е единствено да ни заблуждават, че от нас нещо зависи, тоест изборите съществуват единствено като средство за манипулация, защото важните решения се вземат така или иначе не чрез изборите.
В политиката възникна вид религиозно упование – надяваме се всичко в обществото да се оправи с политически средства, виждаме в политиката панацея. Политиката е превърната в инструмент за манипулиране и боравенето с този инструмент все повече се усъвършенства. Ние усещаме това и оттам се поражда нашето отвращение, но въпреки всичко си оставаме встрастени в политиката и не виждаме друг начин за превъзмогване на недъзите в обществото.
Част от манипулацията на политиката е именно това – да ни впримчи в играта и да не виждаме изход от нея. Да бъдем превърнати в зомбирани хазартни играчи, които знаят, че хазартът не е измислен, за да печели играча, но въпреки това не могат да излязат от играта.
Защото пълната аполитичност, в която изпадат мнозина, също не е решение. Тя също е капан, защото аполитичните индивиди по никакъв начин не пречат на политическата система да функционира такава, каквато е. Напротив – най-пасивните най-добре я обслужват. Системата е така устроена, че всичко е функция на политиката – раждането, храната, детските градини, образованието, работата, културата. И политическата аморфност е равнозначна на аморфно отношение към всичко, което се случва в живота.
Как да бъдем будни и активни, без да сме политизирани – това е принципният въпрос, това е големият проблем, това е, което сме забравили, това е на което трябва да се научим.
Как?
Както се подхожда към всяка болест. Най-важното е да се постави вярна диагноза. В случая – да се осъзнае, че политиците не използват инструмента на политиката в наша полза. Използват го, за да ни отклонят в грешна посока, да изкривят личността ни, да ни направят плитки, неорганизирани, стихийни, да ни приучат да мислим само за днес, само за заплатите и пенсиите си, да мислим извън себе си и да се отучим да гледаме навътре в себе си, да виждаме вината винаги у другите, да очакваме промяна от другите, а не от себе си, да забравим собствения си аз. Тоест да се обезличим. Да станем политически животни. Още древните философи са нарекли човека политическо животно, но то е било в съвсем друг смисъл.
Политиката тогава, когато е измислена тази дума, е била обществена дейност и е служела на обществото. Това е изначалният смисъл на тази дума, който може и днес да я очисти, за да не бъде днес мръсна дума и мръсна работа.
Изглежда просто и лесно, но не е. Трудно е, защото изисква да се стигне до самата същност на човека. Ще цитирам един пасаж от блестящия съвременен философ и християнски мислител Христос Янарас: „Въпроси прости, елементарни: ако човешкият „логически субект” е само един случаен резултат от еволюцията на бозайниците, ако в определени условия материята от само себе си произвежда „дух”, ако самото сътворяване на вселената вследствие на „Големия взрив” и изключително точната координация на условията за поява на разумен живот са също така продукт на необяснима „случайност”, тогава каква отговорност и смисъл на съществуването са в състояние да обуздаят животинските инстинкти на човека? Защо тогава политикът да служи на обществото, а не на егоистичните си интереси, защо предприемачът да не злоупотребява, търговецът да не краде, данъчният да не се „облажи”, журналистът да не се продаде? Ако всичко започва от случайността и свършва с нищото, защо майката да се жертва за детето си, а бащата за своето семейство, защо войникът да загине в името на родината?”
Казаното от Янарас означава, че политиката е мирогледен въпрос. А след като е така, значи в основата на всичко е нашият мироглед.
Синтезиран накратко този пасаж се свежда до простото – политиците са такива и политиката им е такава, каквито сме ние. Ако искаме по-добри политици, самите ние трябва да станем по-добри. А тази промяна не се осъществява с политически средства.