„Последният час на Мерилин Монро“ от Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер, режисьор Деян Донков, сценография Цецка Ивайлова, музика Петя Диманова, видеодизайн Мая Вселенска, видеозаснемане Стефан Здравески. Участват: Анна Кошко, Деян Донков, Думисан Карамански, Жорж Паликарски. Премиера 17.09.2025 г. на сцена „Апостол Карамитев“, Народен театър „Иван Вазов“
„Последният час на Мерилин Монро“ е разказ за голямата малка звезда и нейната трагична и самотна смърт. Пиесата на двамата автори – Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер, не претендира за фактологична точност, а намесва и художествени похвати. В този полудокументален, полуфикционален разказ една свръхчувствителна и лабилна личност намира своя край поради невъзможността да се справи с битието и травмите си. Набляга се на двуполюсната несъвместимост между Монро и Норма Джийн, повдига се и въпросът за същността на индивида отвъд социалните проявления. За отправна точка на травматичния монолог служи образът на психоаналитика д-р Ралф Грийнсън, който в контекста на цялото успява да вложи и собствената си история, не по-малко травмираща. Внимателно и последователно пиесата оголва човека под видимия блясък и успех.
Сценичната версия на пиесата, поставена на сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър, започва с апломб на голямо предварително очакване. Всичко от самото начало насочва към голямото събитие – смъртта на звездата. Разбира се, необходима е подготовка, важно е въвличането на гледащите да започне на предсъбитийно ниво. Това се осъществява през червеното осветление и изпълнението на цигулка от Жорж Паликарски. Драматичното усещане се долавя и в самия салон. Осветлението е все така червено и приглушено, ароматът – Шанел №5. А самата Монро, легнала по корем и стиснала слушалката на телефон, напомня на снимка в периодичния печат от далечния август на 1962 г.
Сценографията и мизансценът са замислени по посока на конкретните нужди на представлението – реалистично оформената спалня на Монро е отделена с прозрачен параван, това е нейното място, където тя в усамотение започва разговор с невидим слушател. Разбира се, слушател има, но той присъства на авансцената, без досег с нея. Това е психоаналитикът д-р Грийнсън, натоварен със задачата да опише постефекта от смъртта на Монро. Двамата не стигат до взаимност, а по-скоро до нереализирана зависимост един от друг. На практика се оказва, че пребивават в различни времеви измерения.
Режисьорското решение на Деян Донков е убедителна работа с натуралистичното наподобяване, като в това число основно звено е присъствието на Анна Кошко, която изпълнява ролята на Монро. Отвъд визуалната прилика става ясно, че самата Кошко е изучила детайлно маниера и присъствието на Монро. Пластиката и жестовете са насочени към изграждане на илюзията, че пред публиката е самата звезда. Гласовата бленда също е заимствана. Документалното се стреми да надделее над фикционалното. Опитът за баланс е търсен през някои допълнителни елементи, съпътстващи легендарната Монро и влиянието, което тя е оставила след себе си. Такъв е случаят с преднамерено търсената естетика на Червената стая от култовия сериал на Линч „Туин Пийкс“.
И понеже става дума за Мерилин Монро – иконата на Холивуд, някак преобладаващо се оказва присъствието на мултимедийни компоненти, носещи кинематографичен характер. До голяма степен разказаните спомени биват интерпретирани през това средство. Изкуственият интелект е допринесъл в не малка степен за реализацията и обработката на заснетите кадри.
Находка за извеждане на основния проблем на героинята е решението на композитора на спектакъла – Петя Диманова, да използва знаковата детска песен Twinkle, Twinkle, Little Star, която успокоява разклатените нерви на голямата звезда. Така недвусмислено се поставя проблемът – как съществува малкото, нещастно момиченце Норма Джийн в тялото на великата актриса.
Любовните разочарования и чувството за изоставеност съпътстват Монро през целия ѝ кратък живот. Неврозите и параноичните наклонности я правят зависима от психоаналитика. Границата между пациент и лекуващ е прекрачена и зависимостта на актрисата е преминала на друго ниво. В сценичния образ на доктора Деян Донков успява да наложи невротичното изстъпление, до което го е довела работата с Монро. Доктор Грийнсън също носи в себе си двуполюсна несъвместимост – той е отказалият се от името си и съответно от етническата си принадлежност Ромео Грийншпун. И независимо от това, че образът не е основен за разказа, Донков успява да го изведе като доминиращо присъствие.
Историята на Мерилин Монро няма да спре да вълнува, защото отвъд блясъка и феноменалното актьорско присъствие тя остава трагичен образ на несъстоялата се личност, погълната от травмите си. А в „Последният час на Мерилин Монро“ някак си би трябвало да присъстват много по-силно онази опустошаваща безпомощност и убийствената тишина, която задвижва началото на края.
