Жена му го посрещна леко напрегната. Познаваше я добре. Изми си ръцете, седна да хапне. И през цялото време я наблюдаваше. При нея лекото напрежение беше по-страшно от избухването, защото траеше дълго и я стопяваше отвътре.
– Ще идват сватовете – каза тя накрая.
И го загледа от упор, а зениците й бяха станали по-малки от сечението на бикфордов фитил.
– Хубаво де – опита се да се държи по европейски. – Ще ги посрещнем. Какво толкова?
– За една седмица. Искат да ги разведем из страната.
Това усложняваше доста нещата. Но той се опита да е позитивно настроен.
– Ще ги посрещнем – каза. – Няма страшно. Няма да се излагаме.
– Ами английския?
– Какво английския? Сто думи сигурно знаеш. Да не мислиш, че ще ти говорят за Юнг?
– Поне Катя и Сашо да бяха тук.
Ама не бяха. Бяха заминали с децата на почивка в Левкада.
Дъщеря им Катя се омъжи за Сашо, българин, който живееше от години в Америка. Там той управляваше някакъв локален клон на голяма компания. Роди им се първото внуче, сетне и второто. Бизнесът на компанията се разрастваше. По едно време големите шефове решиха да открият офис и в София. Назначиха зетя за шеф и двамата с децата се върнаха в България. Сашо печелеше много добре. Внучетата вече бяха близо до тях. Като че ли нещата се нареждаха от добре по-добре.
Вярно, положението с родителите на Сашо беше малко комплицирано. Неговата майка се беше развела и се беше омъжила втори път за един американец, бивш морски пехотинец и сетне борсов посредник. На борсата вторият съпруг на майка му беше натрупал състояние. И сега двамата прекарваха времето си в пътешествия. Бяха обиколили целия свят. Бяха пили мляко от як в Тибет. Черни носачи ги бяха изкачили в кошове до самия връх Килиманджаро. Бяха гледали полета на кондорите в Андите. Бяха снимали сините китове в океана край Огнена земя. Бяха яздили онези огромни костенурки на островите Галапагос. Бяха гушкали коали в Австралия. Нямаше с какво да ги удивиш и впечатлиш.
Затова жена му се беше гипсирала. И сега той трябваше да облече бронята на стожер в семейството. Жена му обикновено го отменяше в тази роля, но сега беше вдигнала ръце и беше захвърлила доспехите в ъгъла. И трябваше да ги облече той.
Облече ги. Стягаха му, но нямаше как.
Посрещнаха сватовете на летището. Майката на Сашо на години беше колкото тях, а бившият морски пехотинец беше 20 години по-стар, на 85. Но беше жилав и строен като бамбук. В колата не млъкнаха, и в къщи – също. Говореха на английски, добре че сватята отвреме-навреме вмъкваше и български думи, та донякъде успяваха да следят общия ход на разговора. И дори успяваха да кимат и да викат: Я, я!
Сватята се беше подготвила добре. Извади разпечатана програмата на пътуването – Рилския манастир, Пловдив – Стария град, Несебър, Делфинариума във Варна, Етъра, Велико Търново.
На другия ден потеглиха с колата.
Морският пехотинец остана силно впечатлен от дървените чесалки за гръб, които произвеждаха монасите в Рилския манастир и си купи 5 броя.
В Стария Пловдив шкембе-чорбата го докара до екстаз. Марвелъс!, повтаряше той и ръсеше ли ръсеше червен пипер в паницата. Толкова много лют червен пипер и чесън си сипа, че лицето му стана червено като тухла.
В Несебър си купи цяла торба лакирани рапани.
В Делфинариума във Варна доста сполучливо успя да имитира звуците, които издаваха делфините.
В Етъра се сдоби с ръчно изкован нож в кожена кания, дълъг цял лакът и гордо се препаса с него.
Най-сетне седмицата свърши. Изпратиха ги на летището, разцелуваха се.
И веднага потеглиха за село, да си починат. Жена му постла едно одеало на тревата в двора и легна по гръб с разперени ръце. Сърцето й биеше толкова силно, че слепооочията й пулсираха.
Той също беше изцеден. Захвърли доспехите в ъгъла. Улови се, че продължава да кима и да вика: Я, я!
– Откъде такава енергия в тези хора! Те не се спряха – простена жена му.
Той се изправи и отиде до чешмата да се наплиска. И зърна лицето си в парчето огледало, което беше залепил на стената над мивката. Беше мъртвешки блед и челото му беше оросено със ситни капчици студена пот. Върна се при жена си и грохна на стола.
– Знаеш ли какво? – каза жена му. – Аз ги разгадах. Те вземаха някакви хапчета. Но аз успях да прибера една от празните опаковки, които изхвърлиха.
И му я подаде. На етикета пишеше Vicia Sativa.
– Провери в интернет какво е това – помоли жена си. Тя влезе в къщи и след малко се върна с едно листче.
– Това е латинското наименование на една земеделска култура. У нас й викат фий. Или уров. Ама не го сеели напоследък. Никой не сеел вече фий.
– Фий ли? Та дядо ми, онзи от егрека, даваше фий на конете. По половин лопата в зобта, преди оран. Помня, помагал съм му. Конете наистина ставаха като хали.
