Разликата между една „реална” и една „приказна” държава е в различните обяснения на случващото се. В реалната държава причинно-следствените връзки работят (или поне би трябвало да работят), иначе се губи най-същественото – реалността, а пък нейните жители заживяват във фантазиите си или с химери. В приказната държава, обратното, всичко е чудодейно и бива подчинено на „връзки” от друг порядък – нещо, което изследователят на вълшебните приказки Владимир Проп определя като тяхна „морфология”. Принцип, който, искаме или не искаме – щом сме заживели в „приказката”, загърбвайки реалността – води до определени последици. За да се ориентираме, някои важни уточнения.

Според Проп най-устойчивите функции на приказката са следните:

• Елементите и сюжетните връзки са едни и същи, независимо кои са действащите лица;
• Числото на сюжетните линии е строго ограничено;
• Всички приказки са еднотипни – с лекота се преминава от една в друга (което прави „1001 нощ” или приказките на Шехеразада наистина „архетип“ в жанра.

Не е зле да държим тези устойчиви функции на приказката в съзнанието си, защото те стават все по-определящи за българската политика, която напоследък откри своята „приказна конституция“ в „Али Баба и четиридесетте разбойници”. Или поне откакто в един свой анализ Даниел Смилов разкри някои аналогии между тази приказка и днешната ни реалност, след което историята за „Али Баба“ обрасна с трайни политически импликации.

С какво обаче историята за Али Баба и разбойниците (колкото и да са те на брой) се превърна в паралелен сюжет на днешна България?

Дали не с това, че по някаква причина трудно навързваме сюжетите в актуалния политически разказ? Трудно идентифицираме действащите лица в него? И затова „вълшебната приказка“ наистина ни освобождава, доколкото там едни герои преминават с лекота в други, без това изобщо да променя сюжетната връзка (принцип 1 и 3 у Проп), а разказът се запазва.

И тъй като във версиите на „1001 нощ“ също има множество варианти, предлагам следното кратко описание на историята за Али Баба, преди да преминем към днешните ѝ български паралели:

Дърварят Али Баба (за по-кратко – Б.), който е сетен сиромах, по една случайност открива пещерата на разбойниците, научава вълшебните думи, с които се прониква в нея („Сезам, отвори се“) и започва да изнася оттам дисаги с жълтици. Сетне споделя тайната с брат си Касим, чиято алчност обаче го погубва, тъй като разбойниците го сварват в пещерата. По-нататък всичко се решава от изобретателността на слугинята Моргиана (М.), която неутрализира с вряло масло разбойниците, дошли да си отмъстят на обралия ги Б., убива техния главатар, представящ се под името Хюсеин (Х.), и за награда става снаха на Б., като всички заживяват честито с имането, натрупано от разбойниците.

Забележете: в арабската приказка никой не поставя под съмнение почтеността на Б., сдобил се с ограбеното имане, а справедливостта настъпва чрез изтребването на разбойниците. Така е било в арабския свят, навярно и все още е така в някои от емиратите, на чийто терен се разгръща действието.

И още нещо, което се набива в очи: Али Баба (сиреч Б.) не внася пари в пещерата, а изнася оттам жълтици на воля, без да възприема действията си като политически капитал (за да създаде нов политически проект или да се сдоби с важна служба при злия владетел Шахриар).

В българския вариант на „Али Баба” нещата са по-различни. Във версията на Даниел Смилов, набрала почти невероятна политическа популярност, сюжетът се завърта основно около „пещерата на разбойниците”, наречена „хазартната пещера”, в която постъпва всичко, предназначено за престъпна подялба. Същественият въпрос е: от кого? От самия Б. (както е в оригинала) или от някой негов омоним – (примерно Б.Б., Б.Б.Б. и така до безкрайност)? Тук сюжетните линии се преплитат.

Тази побългарена версия тутакси бе припозната от избягал бизнесмен в Дубай, побързал да се обяви за Али Баба (поради инициала Б. или тениската си с изобразен череп). В тази версия приказният Б. едва ли не сам (и почтено) печели парите си. Не ги краде, само ги вкарва в пещерата, ала е принуден да преразпределя част от постъпилите „търкани жълтици“ (60 милиона) чрез пиара на властимащите, близки до тях телевизии, и най-накрая – с огромен брой „разбойници“, немислими в оригинала (поне 240 на брой).

Властимащите, от своя страна, наченаха приказната си стратегии от още по-далеч. Те извадиха собствена Шехеразада в лицето на пиарката на премиера, като разказът тръгна от друга нощ, която пък изважда на бял свят нови проблеми и множество въпроси.

Без тях морфологията на българската политика няма как бъде изяснена, още повече, че изникнаха нови претенции за нови политически субекти.

И тъй:

А) Кой е Али Баба (Б.)?
Б) Кой е главатарят на разбойниците (Х.)?
В) Коя е Моргиана (М.)?
Г) Кои (и колко) са разбойниците?
Д) И какъв ще бъде по-сетнешният развой на приказката?

В момента имаме поне две политически версии на приказката и една допълнителна (битуваща сред част от общественото мнение).

1. Дубайската версия – Али Баба като Робин Худ

В тази „емиратска версия“, получила особено фейсбук-разпространение (със или без „търкани жълтици“) Б. става политически лидер за всеобща радост на населението, изтерзано от това, че няма какво да търка в негово отсъствие. Пещерата на разбойниците (или „хралупата на хазарта“) става Мека на честния (и частен) бизнес, без каквато и да е сенчеста предистория. В тази сюжетна линия Б. не е крадец, а е бил обран от разбойниците, затова той подготвя завръщането си от емиратите, за да въздаде мъст за отмъкнатата му колекция от скъпоценни предмети.

„Емиратската приказка“ е съвсем „еднотипна“: излиза, че Б. се е бъхтил цял живот за добруването на населението, затова е кътал ценности в тази, а и в множество други пещери. И днешният му „политически план“, какъвто не е имал в началото, е в това да раздаде на българите чувалите с жълтици, похитени му от други разбойници. След връщането му на бял кон от Дубай това може би ще стане чрез невиждано досега мащабно търкане на талончета, които ще се използват и като бюлетини в изборната борба. Впоследствие той ще узакони своята част от културно-историческото наследство (останалите предмети в пещерата).  

Според последните интернет-хабери, пращани от Дубай, Б. не бил давал навремето пари на М. (слугинята Моргиана), която в приказката свършва цялата мръсна работа, попарвайки с вряло масло „разбойниците“. Което обаче не означава, ако следваме морфологията на „вълшебната приказка“, че: а) Б. няма да ѝ даде пари б) че тя не му е вършила и няма отново да му свърши мръсната работа.

Версията на властта – новата приказка на Шехеразада

В тази версия на „приказната държава“ сюжетните линии се пресичат по по-различен начин. Версията е дълга, протяжна, на места доста заплетена (както всички приказки на Шехеразада) и често минава от един в друг сюжет. В нея Б. удобно съвпада с главатаря на разбойниците, доколкото пълни пещерата с крадени пари (около 700 млн., ако не и повече). Властта пък е олицетворявана от строгия цар Шахриар (без да се споменават специфичните му особености като управник), а медийната му съветничка е само разказвачката на истории (далеч от всяка прилика със слугинята М.). Онова, което остава неясно, е как Б. е отмъквал парите (бидейки главатар на разбойниците), кой и защо му е позволявал да върши всичко това? Както не са ясни и персонажите на някои от другите разбойници, на чиято помощ Б. явно ще разчита (от Белград, София, Бургас, Русе или Правец). Във версията на Шехеразада властта е цялата в бяло, яхнала „абаносовия кон“ (от друга приказка на „1001 нощ“), винаги строга и благосклонна към народа. Обещаният финал също е ясен: разбойниците ще бъдат прогонени, а парите – върнати на народа.

Контраверсията на обществото – Аладин и вълшебната лампа

Ако се съди по изводите на Владимир Проп, размиването на версиите (в случая за Али Баба) намалява вълшебния потенциал на приказката и започва да предизвиква обществена пресита и резигнация. Версията от Дубай е приказка за твърде лековерни, които не помнят криминалните истории от последните три десетилетия и първоначалното струпване на жълтици в пещерата. А пък властовата версия на Шехерезада е твърде захаросана: в нея се премълчава историята на цялото разбойничество, разнасянето на дисагите с жълтици и безнаказаното облагодетелстване на кадии и главни кадии по веригата, водеща към царските палати.

Затова с просто око се вижда, че в средите на българското общество отново нараства потребността от друга приказка. Дали не и за „Аладин и вълшебната лампа“? Наивна и отчаяна потребност, пагубна по последиците си, но опитваща се пак и отново да подмени реалността с нова приказка. В тази версия Аладин започва да се мисли като новия (пореден) спасител на държавата – момък беден, но честен, имал шанс  в живота, общувал с вълшебни (шоу)духове, който може да поеме нещата с чудотворната помощ на вълшебната лампа, а народът е готов да му бие чело, смаян от неговата простовата мъдрост и чутовна справедливост.

Кой ще влезе в ролята на този нов Аладин и дали лампата му ще е газова, медийна или някаква друга, предстои да видим.

А инак общественият порив е обясним и ясен, както проличава и от въведението на оригиналната „1001 нощ”:

Всеки ден открай двояк е: днес е мрачен, утре ясен –
Тъй двояк е животът: ту грозен, ту прекрасен.
Ако някой се надсмива, следва да се отговори:
„подли времена измъчват само благородни хора“.

(превод Димитър Стоевски)