0
2256

Войната в Украйна е колониална

В продължение на векове страната е живяла в сянката на една империя. Но това минало е и ключът към нейното настояще.

Когато Владимир Путин отрича реалното съществуване на украинската държава, той говори на добре познатия имперски език. В продължение на петстотин години европейските завоеватели са наричали „племена“ обществата, с които се сблъсквали, настоявайки, че са неспособни да се управляват сами. Картината на разрушените украински градове и извършваните от руснаците масови убийства, изнасилвания и депортации, показва, че твърдението, че една нация не съществува, е само реторична подготовка за нейното унищожение.

Империите разделят света на субекти и обекти. Както твърди философът Франц Фанон, колонизаторите гледат на себе си като на герои, които имат определена цел, докато колонизираните са само средство за реализацията на имперската идея. Когато се завърна на президентския пост преди десетилетие, Путин предприе очевиден колониален обрат. През 2012 г. той нарече Русия „държава – цивилизация“, чиято същност е успешното поглъщане на по-малките култури като украинската. На следващата година заяви, че руснаците и украинците са обединени в „духовно единство“. А в публикуваното си през юли миналата година есе за „историческото единство“, подчерта, че Украйна и Русия са една държава, обвързана от общия произход. Разкривайки по този начин представата си за един разкъсан свят, който трябва да бъде възстановен по насилствен път. Русия би могла да стане себе си само ако унищожи Украйна.

Като обекти на тази реторика и на отприщената от нея война за унищожение, украинците ясно разбират всичко това. Украйна, разбира се, има собствена история и украинците наистина са нация. Но империята превръща периферията в обект и насърчава амнезията на центъра. Това обяснява защо съвременният руски империализъм спазва такива закони на паметта, които не допускат сериозна дискусия за съветското минало. За руснаците е незаконно да използват думата „война“ за нахлуването в Украйна. Забранено е също да се казва, че Сталин започва Втората световна война като съюзник на Хитлер и използва почти същите оправдания за нападението над Полша, каквито използва и Путин за нападението над Украйна. Когато през февруари започна войната, руските издатели получиха нареждане да заличат споменаването на Украйна в учебниците.

Изправянето пред официално налаганата от Кремъл смесица от фантазии и табута може да роди изкушението да се докаже обратното: че Украйна, а не Русия, е вечна, че украинците, а не руснаците, са винаги прави и т.н. Но украинската история ни показва нещо по-интересно от обикновен контраимперски разказ. Можем да открием съществуването на украинско национално чувство много рано. Ала нацията в съвременна Украйна е не толкова антиколониална, в смисъла на отхвърляне на определена имперска сила, колкото постколониална, тоест резултат от появата на нещо ново.

Южна Украйна, където днес руските войски обсаждат градове и бомбардират болници, е добре позната в древността. Според мита за основаването на Атина богиня Атина дарила на града маслиновото дърво. Но той можел да отглежда маслини само защото внасял зърно от пристанищата по Черноморието. Гърците познавали крайбрежието, но не и вътрешността на онези земи, където си представяли, че живеят митични същества, охраняващи полета от злато и амброзия. Подобна представа за Украйна е вече колониална: земя на фантазиите, за която тези, които взимат, имат правото да мечтаят.

Киев не е съществувал в древността, но е наистина много стар – създаден е около половин хилядолетие преди Москва. Вероятно е основан през шести или седми век и се намира на север от земите, посетени от гърците или контролирани от римляните. През тези векове ислямът напредва, а християнството постепенно става европейско. Пак тогава загива Западната Римска империя, а на нейната територия се съхранява християнството под властта на папата. Оцелява Източната (Византийската) империя, под чиято власт се развива Православната църква. Докато Рим и Константинопол се състезават за новопокръстени, народите, намиращи се на изток от Киев, приемат исляма. По това време киевчани говорят славянски език, без обаче да имат писменост, и практикуват езичество без идоли и храмове.

Представата на Путин за „единство“ се основана на едно кръщение, случило се в този контекст. През IX век в Киев пристига група викинги, известни като руси. Търсейки търговски пътища на юг за търговията си с роби, те откриват река Днепър, която минава през града. По това време техните главатари се бият за множество територии, разположени в днешна Украйна, Беларус и Североизточна Русия, като голямата награда е винаги Киев. През втората половина на Х век викинг с името Валдемар превзема града с помощта на армия от скандинавци. В началото той управлява като езичник. Но към 987 г., когато Византия е обзета от вътрешни размирици, той вижда пред себе си нова възможност. Притичва се на помощ на императора, а в замяна получава ръката на сестра му. В развоя на този процес Валдемар приема християнството.

В тази объркана поредица от събития Путин вижда Божията воля за вечното единение на Русия и Украйна. Божията воля лесно може да бъде разбрана погрешно, във всеки случай по онова време съвременните нации не съществуват, а думите „Русия“ и „Украйна“ нямат никакъв смисъл. Валдемар е типичен представител на езическите източноевропейски владетели от онази епоха, а преди да направи своя избор претегля няколко монотеистични варианта и се спира на този, който има най-очевидно стратегическо значение. Така думата „Русь“ не означава вече роби на викингите, а християнска държавност. Управляващите от неговото семейство започват да сключват смесени бракове с други управляващи семейства, а местните хора биват третирани като субекти, от които се събират данъци, а не като тела, които подлежат на продажба.

Не се създава обаче правило, което да определя кой ще наследи властта след смъртта на киевския владетел. Валдемар взима за жена византийска принцеса, но има още половин дузина други, без да броим харема от стотици жени. Когато умира през 1015 г., той е хвърлил един от синовете си, Святополк, в затвора, и води война срещу друг – Ярослав. След смъртта на бащата Святополк е освободен и успява да убие трима от своите братя, но накрая е поразен на бойното поле от Ярослав. В спора се намесват и другите братя и Ярослав така и не успява да наложи еднолично своята власт до смъртта си през 1036 г. Войната за наследството продължава двадесет и една години. Междувременно загиват най-малко десет от другите синове на Валдемар.

Всички тези събития не предполагат появата на вечна империя, както твърди Путин. Но показват важността на принципа за приемственост, който е особено важен в украинско-руските отношения днес. Украинската транслитерация на „Валдемар“ е „Володимир“, името на президента на Украйна. В Украйна властта се предава чрез демократични избори: когато Володимир Зеленски спечели президентските избори през 2019 г., действащият тогава президент призна поражението. Руската транслитерация на същото име е „Владимир“. Ала Русия е крехка: тя няма принцип на наследяването и не е ясно какво ще се случи, когато Владимир Путин умре или бъде свален от власт. Неизбежността на смъртта укрепва имперското мислене. Един застаряващ тиранин, обсебен от идеята за своето наследство, се хваща за една възвишена илюзия, която сякаш носи безсмъртие: „единството“ на Русия и Украйна.

В исландските саги Ярослав е запомнен като Куция; в Източна Европа той е наричан Мъдрия или Законодател. Но не успява да реши проблема с наследяването. След неговото управление земите около Киев се раздробяват на части. През 1240 г. градът пада под властта на монголите; по-късно по-голямата част от древна Рус преминава към Великото херцогство на Литва, тогава най-голямата държава в Европа. Литва заимства от Киев политическите правила, както и голяма част от законодателството. В продължение на няколко века нейните велики херцози управляват и Полша. Но през 1569 г., след края на литовската династия, се формира Полско-литовската общност, а териториите на Украйна попадат под полска юрисдикция.

Тази промяна е решаваща. След 1569 г. Киев престава да бъде източник на закони, а става техен обект – архетипната колониална ситуация. Тъкмо колонизацията отдалечава Украйна от бившите територии на Русия, като тази колонизация успява да генерира качества, видими и до днес: подозрителност към централната държава, организация при криза и представата за свободата като самоизразяване въпреки могъщия съсед.

През шестнадесети и седемнадесети век всички сили на европейската глобализация сякаш се сблъскват в Украйна. Полската колонизация наподобява и до известна степен прави възможна европейската колонизация на целия свят. Полските аристократи въвеждат нови практики в управлението на земята – заедно с поземлените управители, повечето от които са евреи, – което позволява създаването на печеливши плантации. Местните украински военачалници се впускат да имитират тази система и възприемат елементи от полската култура, включително западното християнство и полския език. В епохата на географските открития закрепостени селяни работят за световния пазар.

Колонизацията на Украйна съвпада с Ренесанса и със забележителния разцвет на полската култура. Подобно на други ренесансови мислители, полските учени в Украйна съживяват древните знания, а понякога и ги ревизират. Тъкмо полякът Коперник преобръща наследството от „Алмагест“ на Птолемей и утвърждава, че Земята се върти около слънцето. Друг поляк, Мачей от Миехов, внася корекции в „Географията“ на Птолемей и премахва златото и амброзията от картите на Украйна. Ала също както и в древността, обработката на чернозема дава възможност за натрупване на огромно богатство и повдига въпроса защо е така различна съдбата на тези, които се трудят, и тези, които печелят от труда им.

Ренесансът осмисля идентичността през езика. В цяла Европа се води дебат дали само латинският, възроден по това време, е истинският носител на културата, или местните говорими езици също имат това право. В началото на XIV век Данте отговаря на този въпрос в полза на италианския; а сетне английски, френски, испански и полски автори създават нови литературни езици чрез кодифицирането на местните езици. В Украйна литературният полски език успява да надделее над украинския всекидневен език и се превръща в език на търговския и интелектуалния елит. В известен смисъл това е лесно обяснимо: полският е модерен език, също като английския или италианския. Ала той не е местният език в Украйна. Отговорът на Украйна по въпроса за езика е дълбоко колониален, докато в останалата част на Европа той може да се характеризира като широко демократичен.

Реформацията води до подобен резултат: местните елити приемат протестантството, а сетне и римокатолицизма, което ги отчуждава още повече от православното население. Смесването на последиците от колонизацията, Ренесанса и Реформацията е нещо специфично за Украйна. Към 40-те години на ХVII век малцината едри земевладелци обикновено говорят полски и изповядват католицизма, докато техните селяни говорят на украински и изповядват православието. Глобализацията поражда различия и неравенства, които подтикват хората към бунт.

Днес украинците на бойното поле не разчитат на фантазии от миналото, когато се борят срещу Путин. Ако има някакъв предшественик, с когото се сравняват, това са казаците, свободни хора, живели в далечните краища на украинската степ, превърнали в своя крепост остров в Днепър. След като успяват да избягат от полската поземлена система, те се сдобиват с правото да бъдат „регистрирани казаци“, които получават заплащане за службата си в полската армия. Все пак това не ги прави граждани, а и онези от тях, които биха искали да получат регистрация, са много повече, отколкото би разрешил полско-литовският парламент.

Бунтът избухва през 1648 г., когато земите на влиятелния казак Богдан Хмелницки са заграбени, а синът му е нападнат от полски благородник. След като се оказва извън закона, Хмелницки организира своите събратя казаци на бунт срещу полскоговорящите римокатолически магнати, доминиращи в Украйна. Натрупаните културни, религиозни и икономически страдания на хората бързо превръщат бунта в нещо много близко до антиколониално въстание, а обект на техните нападения са не само частните армии на магнатите, но и поляците и евреите като цяло. Магнатите отмъщават на селяните и казаците, като ги набиват на колове. Полско-литовската кавалерия се бие с казашката си пехота. Всяка от двете страни чудесно познава другата.

През 1651 г. казаците се обръщат за помощ на Изток, към Московската държава, за която знаят малко. Когато Киевска Рус се разпада, по-голямата част от нейните земи преминават към Литва, но една част от нейните североизточни територии остават под господството на наследника на монголската държава. Там, в един нов град, наречен Москва, местните водачи, наричани царе, поставят началото на период на необикновена териториална експанзия, разширявайки властта си към Северна Азия. През 1648 г., годината, в която започва въстанието на казаците, един московски изследовател достига Тихия океан.

Войната в Украйна позволява на Московската държава да насочи вниманието си към Европа. През 1654 г. казаците подписват споразумение с представителите на царя. Московските войски нахлуват в Полша-Литва от изток, а малко след това Швеция нахлува от север, което поставя началото на криза, известна в полската история като „Шведски потоп“. В крайна сметка през 1667 г. е сключен мир между Полша-Литва и Московията, а Украйна е поделена приблизително по средата, по река Днепър. След като съществува вече хиляда години, Киев за пръв път е обвързан политически с Москва.

Казаците са нещо като ранно национално движение. Ала тяхната борба срещу една колониална сила отваря пътя за друга. През 1721 г. Московската държава е преименувана на Руска империя, като позоваване на древната Рус. Полско-литовската държава никога не се възстановява от Потопа и се разпада до степен, че престава да съществува между 1772 и 1795 г. Русия заграбва останалата част от Украйна – всичко, с изключение на западната област, известна като Галиция, която преминава под властта на Хабсбургите. Приблизително по същото време, през 1775 г., казаците губят своя статут. Те не получават политическите права, които искат, нито пък подкрепящите ги селяни получават контрол над чернозема. Полските земевладелци остават в Украйна, макар държавната власт да е вече руска.

Докато представата на Путин за Украйна се свежда до съдбата, споменът на украинците за казаците е за неосъществени стремежи. Националният химн на страната, написан през 1862 г., говори за млади хора, на които съдбата тепърва ще се усмихва, но които един ден ще се окажат достойни за наследството на „казашкия народ“.

ХIХ век е векът на националните възраждания. Когато украинското движение започва в руския имперски Харков, днес Харкив и почти напълно разрушен, то се фокусира върху казашкото наследство. Следващата задача е тази история да бъде вписана сред хората като разказ за една непрекъсната култура. В началото тези усилия не изглежда да застрашават имперското управление. Но след поражението на Русия в Кримската война през 1856 г. и неуспешното полско въстание през 1863 и 1864 г. украинската култура е обявена за несъществуваща. Често тя е разбирана като изобретение на полските елити – идея, която Путин подкрепи в есето си за „историческото единство“. Водещите украински мислители от този период емигрират в Галиция, където могат да се изразяват свободно.

Първата световна война донася със себе си идеята за самоопределението и заедно с нея обещанието за освобождение от имперското управление. Но на практика този принцип често се оказва използван или за спасението на стари империи, или за изграждането на нови. През 1917 г. е създадена Украинската народна република, след като Руската империя загива от революцията. През 1918 г., в замяна на обещанието да изпрати храни, страната е призната от Австрия и Германия. Удроу Уилсън се превръща в главния защитник на принципа за самоопределение, но неговият мирен план пренебрегва Украйна, защото признава претенциите на Полша. Владимир Ленин се позовава на същия принцип, макар всъщност да приема, че националният въпрос трябва да бъде използван като стъпка към класовата революция. Малко по-късно Украйна се оказва в центъра на руската гражданска война, в която и Червената армия, водена от болшевиките, и Бялата армия, бореща се за спасяването на загинала империя, отричат правото на Украйна на суверенитет. В този ужасен конфликт, продължил четири години, загиват милиони, сред които и десетки хиляди евреи.

В крайна сметка Червената армия надделява, но болшевишките лидери разбират, че украинският въпрос трябва да намери решение. Путин настоява, че Украйна е създадена от болшевиките, но истината е по-близо до обратното. Болшевиките унищожават Украинската народна република. Но съзнавайки реалното съществуване и широкото разпространение на украинската идентичност, те организират новата си държава така, че да решат този проблем. До голяма степен заради Украйна Съветският съюз възприема формата на федерация от територии, които получават национални имена.

Неуспехът на стремежа на Украйна за самоопределение не е нещо уникално. Почти всички нови държави, създадени след Първата световна война, са унищожени през следващите около две десетилетия от нацистка Германия, Съветския съюз или и от двете стрени. В политическите представи и на двата режима Украйна е територия, чието владение ще им позволи да разрушат следвоенния ред и да прекроят света по свой образ. Също както и през шестнадесети век, сякаш всички велики сили на световната история са концентрирани върху една-единствена страна.

Сталин започва да говори за вътрешна колонизация, която да направи възможна експлоатацията на селяните, за да може съветската икономика да имитира, а след това и да изпревари капитализма. Политиката му на колективизиране на земеделието, в хода на която земята се изземва от селяните, е особено зле приета в Украйна, където революцията най-накрая позволява на селяните да се отърват от (все още предимно полските) земевладелци. Но черноземът на Украйна заема централно място в плановете на Сталин и той прави необходимото, за да го заграби. През 1932 и 1933 г. той започва серия от мерки в тази посока, в резултат на които около четири милиона души умират от глад или породени от него болести. Тогава съветската пропаганда обвинява украинците, че сами се убиват, за да компрометират съветската власт – тактика, повтаряна и днес от Путин. А европейците, които се опитват да организират изпращането на помощи за облекчаване на глада, са наричани нацисти.

Истинските нацисти обаче виждат в предизвикания от Сталин глад знак, че земеделието на Украйна може да бъде използвано за друг имперски проект: техния. Хитлер иска да разруши съветската власт, да обезлюди съветските градове и да колонизира цялата западна част на страната. Политиката му към украинците е чисто колониална: той планира депортацията или уморяването от глад на милиони от тях, и експлоатацията на труда на всички останали. Тъкмо ламтежът на Хитлер към земята на украинците поставя милиони евреи под контрола на Германия. В този смисъл колониалната логика по отношение на Украйна се превръща в стъпката, извела Германия до Холокоста.

В периода от 1933 до 1945 г. съветският и нацисткият колониализъм превръщат Украйна в най-страшното място на света. В резултат на актове на насилие в Украйна са избити повече цивилни, отколкото където и да било другаде. Тези калкулации дори не включват войниците: през Втората световна война в битки с германците загиват повече украинци, отколкото французи, американци и британци, взети заедно.

Основният конфликт във войната в Европа е германско-съветската битка за Украйна, която се води между 1941 и 1945 г. Но когато войната започва през 1939 г., Съветският съюз и Германия са фактически съюзници и нахлуват заедно в Полша. Тогава териториите, известни днес като Западна Украйна, са Югоизточна Полша. Малка част украински националисти от тези територии се присъединяват към германците, защото искат разрушаването на СССР. Когато става ясно, че германците ще загубят войната, националистите напускат службата си, извършват етническо прочистване на поляците през 1943 и 1944 г., а след това се противопоставят на Съветите. В текстовете на Путин те фигурират като вечни злодеи, отговорни за всички украински проблеми. Иронията се състои в това, че те се появяват като последица от значително по-мащабното сътрудничество на Сталин с Хитлер. Тези бунтовници са смазани от съветската власт, така че днес крайната десница в Украйна се ползва с подкрепата на един или два процента. Същевременно поляците, чиито предци са главните жертви на украинския национализъм, са приели вече почти три милиона украински бежанци, с което ни припомнят, че освен разказите за вечната жертвеност има и други начини за справяне с историята.

След войната Западна Украйна е присъединена към Съветска Украйна, а републиката като цяло е гледана с подозрение тъкмо защото е била под германска окупация. Новите ограничения върху украинската култура са оправдани с налагането на вина. Същата обратна логика – наказваме ви, следователно трябва да сте виновни – стои в основата и на днешната кремълска пропаганда. Руският външен министър Сергей Лавров заявява, че Русия е трябвало да нахлуе в Украйна, защото Украйна е можела да започне война. Путин, който казва същото, явно се позовава на Сталиновата реторика. От нас се иска да се съгласим, че победата на Съветския съюз във Втората световна война е направила руснаците завинаги чисти, а украинците – вечно виновни. На погребенията на руски войници на скърбящите родители се казва, че синовете им са загинали в битка с нацистите.

Историята на колонизацията на Украйна, както и историята на тежките и разделителни събития въобще, може да ни помогне да се освободим от митовете. Миналото осигурява на Путин няколко посоки в колониалната реторика, които той обединява и засилва. Това ни прави уязвими и в езика, който ползваме: всеки път, когато говорим за „Украина“ вместо за „Украйна“ или когато произнасяме столицата на страната с руско произношение, или настояваме, че американците могат да кажат на украинците кога и как да сключат мир, ние ставаме съучастници в тази имперска реторика.

Украинската национална реторика е по-малко последователна от империализма на Путин, а това я прави по-достоверна и по-човешка. Независимостта е постигната през 1991 г., когато СССР се разпада. Оттогава политиката на страната е белязана от корупция и неравенство, но и от демократичен дух, който израства редом с националното самосъзнание. През 2004 г. опитът за фалшифициране на изборите е пометен от масови протести. През 2014 г. милиони украинци излизат на протести срещу един президент, който отхвърли сближаването с ЕС. Протестиращи тогава бяха убити, след това президентът избяга, а Русия нахлу в Украйна за първи път. Отново и отново украинците избират президенти, които се стремят към помирение с Русия; и всеки път това се проваля. Зеленски е най-крайният представител на тази тенденция: той спечели изборите с платформа за мир, за да получи след това тази инвазия.

Украйна е постколониална страна, която се обявява не толкова срещу експлоатацията, колкото приема, а понякога и чества усложненията, свързани с излизането от това състояние. Хората в страната са двуезични, а нейните войници говорят както езика на нашественика, така и своя собствен. Войната се води децентрализирано, в зависимост от солидарността на местните общности. Тези общности са разнолики, но заедно те защитават идеята за Украйна като политическа нация. Има нещо окуражително в това. Моделът за нацията като мини-империя, репликираща неравенствата в по-малък мащаб и поставяща си за цел хомогенност, която се бърка с идентичността, вече не е актуален. Ако искаме да имаме демократични държави през XXI век, те ще трябва да приемат част от сложността, която в Украйна се възприема като даденост.

Контрастът между застаряващата империя и този нов вид нация е уловен от Зеленски, чието семпло присъствие прави идеологията на Кремъл безсмислена. Роден през 1978 г., той е дете на СССР и е говорил на руски в семейството си. Като евреин той ни напомня, че демокрацията може да бъде мултикултурна. Той не толкова отвръща на руския империализъм, колкото го заобикаля, сякаш произхожда от някакво по-мъдро измерение. И не е необходимо да отразява Путин; просто трябва да се появява публично. Всеки ден той утвърждава своята нация с думите и действията си.

Украинците утвърждават съществуването на нацията си чрез прости актове на солидарност. Те не се съпротивляват на Русия заради някаква липса или някаква разлика, защото не са руснаци или защото са против руснаците. Причината за съпротивата е елементарна: заплахата за национално заличаване, представлявана от руския колониализъм, войната на унищожение, изрично насочена към разрешаването на „украинския въпрос“. Украинците знаят, че няма въпрос, на който трябва да се търси отговор, а просто живот, който да се изживее, а ако се налага – и да се рискува. Те се съпротивляват, защото знаят кои са. В едно от първите си видеообръщения след началото на инвазията, когато руската пропаганда твърдеше, че е избягал от Киев, Зеленски обърна камерата към себе си и каза: „Президентът е тук“. За това става дума. Украйна е тук.

28 април 2022 г., Ню Йоркър

Tимъти Снайдър е известен американски историк, професор в Йейл и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Той е автор на „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“, „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение“ и „За тиранията“. Книгите и статиите му са преведени на 33 езика.