0
1872

Време секънд хенд

File photo of Belarussian writer Alexievich seen during a book fair in Minsk
Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич разказва за провалената утопия и (пост)съветския човек. Откъс от книгата й „Време секънд хенд: краят на червения човек“ (изд. „Парадокс“).

Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Светлана Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва из Съветския съюз. Записва разкази на жени фронтовачки, на деца на Великата Отечествена, на жертви от Чернобил, на момчета от Афганистан и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“.

Second_Hand_cover„Петокнижието“ на Алексиевич за великата и провалена утопия и за родения от нея homo soviеticus, формално е завършено с настоящия последен том от поредицата. Той съдържа изповеди на (пост)съветски хора. Окончателното прощаване с една епоха се превръща в горчива равносметка – войната е лоша, диктатурата е лоша, комунизмът е лош, марксизмът/ленинизмът/сталинизмът е лош, 70 години живяхме лошо, дойдоха Горбачов, Елцин и демокрацията и заживяхме още по-лошо, а „бъдещето отново не е на своето място“.

И настъпи времето секънд хенд.

Беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич е носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Отличието ѝ е присъдено за „полифоничните ѝ творби, които са паметник на страданието и куража в наше време“. Наричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.

Светлана Алексиевич, „Време секънд хенд: краят на червения човек“, изд. „Парадокс“, 2016 г., превод Ангелина Александрова и Тотка Монова.

plakat-malyk

Синът

Той не позволи дълго време да включа диктофон. После изведнъж сам предложи: „Я запишете това… Тук вече имаме история, а не семейни конфликти – бащи и деца. Не пишете фамилното ми име. Не ме е страх, но ми е неприятно.“

…Вие всичко знаете… Но… какво можем да кажем за смъртта? Нищо разбираемо… Иии… ааа… ооо! Напълно непознато чувство…

И досега ми харесват съветските филми, в тях има нещо, което няма да намерите в съвременните филми. И аз го обичах това „нещо“. Още от детските си години. А какво е – не мога да формулирам. Интересувах се от ис­тория, много четях, тогава всички много четяха, четях за челюскинците и Чкалов… за Гагарин и Корольов… но дъл­го време нищо не знаех за 37-а година. Веднъж попитах майка си: „Къде е починал дядо ни?“ и тя припадна. Баща ми каза: „Никога повече не питай майка си за това.“ Бях октомврийче, пионер, не е важно вярвал ли съм в това, или не. Може и да съм вярвал? По-скоро не съм се замислял… Комсомол. Песни край лагерния огън: „Ако някой прия­тел сега / Се окаже ни враг, ни така…“. И така нататък… (Запалва цигара.) Мечта? Беше ми мечта да стана военен. Да летя! Престижно е, красиво. Всички момичета мечта­еха да се оженят за военен. Любимият ми писател беше Куприн. Офицер! Красива униформа… Героична смърт! Мъжки запои. Дружба. Това беше привлекателно, при­емаше се с младежки възторг. И родителите ме подкре­пяха. Възпитаваха ме по съветските книжки: „човек е по- висш“, „човека е невъзможно…“, „човек – това звучи гор­до“. Разказваха за човек, който го няма… не съществува в природата… Аз все още не разбирам защо по онова време имаше толкова много идеалисти? А сега изчезнаха. Какъв идеализъм в пепси-поколението? Прагматици. Завърших военно училище и служих в Камчатка. На границата. Там, където има само сняг и хълмове. Единственото нещо, кое­то винаги съм харесвал в страната си – това е природата. Пейзажът. Това – да! След две години ме пратиха във во­енна академия – завърших я с отличие. Поредните звездич­ки! Кариера! Да ме бяха погребали на лафет със салюти… (Предизвикателно.) А сега? Смяна на декора… Съветският майор се превърна в бизнесмен. Търгувам с италиански санитарен фаянс… Да ми беше изпророкувал някой преди десет години, даже нямаше да го набия този Нострадамус – щях да му се изхиля. Бях абсолютно съветски – срамно е да се обичат парите, трябва да се обича мечтата. (Пали цигара и мълчи.) Жалко… много нещо се забравя… Забравя се, защото всичко се случва твърде бързо. Калейдоскоп. Най-напред се влюбих в Горбачов, после се разочаровах. Ходех на демонстрации и крещях заедно с всички: „Елцин – да! Горбачов – не!“ Виках: „Долу член шести!“ Даже разлепях някакви листовки. Говорехме и четяхме, четяхме и говорехме. Какво искахме? Нашите родители искаха да говорят за всичко и да четат всичко. Те мечтаеха да живеят в хуманен социализъм… с човешко лице… А младите? Ние… Ние също мечтаехме за свобода. Но какво е това? Само теории… Искахме да живеем като на Запад. Да слу­шаме тяхната музика, да се обличаме като тях, да пътува­ме по целия свят. „Промени искаме… промени…“ – пее­ше Виктор Цой. Не разбирахме накъде се носим. Всички мечтаехме… А в магазините за хранителни стоки имаше само трилитрови буркани с брезов сок и кисело зеле. Пакети дафинов лист. Макароните, маслото, брашното… тютюнът… с купони… На опашките за водка можеха да те убият! Но публикуваха забранения Платонов… Гросман… Изтеглиха войските от Афганистан. Аз останах жив, ми­слех си, че всеки, който е бил там, е герой. Върнах се в Родината, а Родина няма! Вместо Родината – нова страна, хич не ѝ пука за нас! Армията се разпадаше, започнаха да очернят военните, да им се подиграват. Убийци! От защитници се превърнахме в убийци. Всичко приписа­ха на нас: и Афганистан, и Вилнюс, и Баку. Цялата кръв. Да се разхождаш вечер из града във военна униформа не беше безопасно, можеха да те пребият. Хората се озлоби­ха, защото няма нито храна, нито вещи. Никой нищо не разбира. Самолетите в полка не летяха – нямаше гориво. Екипажите стояха на земята – плющяха карти, наливаха се с водка. Офицерската заплата стигаше за десет хляба. Един приятел се застреля… Втори… Напускаха армията, разбягваха се във всички посоки. Всички имаме семей­ства… аз имам две деца, куче и котарак… Как да живеем? Кучето от месо го прехвърлихме на извара, ние със седми­ци ядяхме само каша. Всичко това се изтрива от паметта. Да, трябва да се записва, докато все още някой нещо си спомня. Офицери… По нощите разтоварвахме вагони, ра­ботехме като охрана. Полагахме асфалт. Заедно с мен бач­каха кандидати на науките, лекари, хирурзи. Дори пианист от филхармонията си спомням. Научих се да редя плочки и да монтирам бронирани врати. И така нататък… ната­тък… Започна се бизнес… кой вкарваше компютри… кой избелваше дънки… (Смее се.) Двама се договарят: единият купува цистерна с вино, другият я продава. Имаме сделка! Единият отива да търси пари, а вторият си мисли откъде да изнамери цистерна вино? Уж виц, а е истина. И при мен са идвали: маратонките му скъсани, ама продава хеликоп­тер… (Пауза.) Но оцеляхме! Оцелеляхме… И страната оцеля! А как­во знаем за душата? Само това, че съществува. Аз… моите приятели… всичко ни е наред… Един има строителна фир­ма, друг – магазинче за хранителни стоки: сирене, месо, салами, трети търгува с мебели. Някой има капитали в чужбина, друг – къща в Кипър. Единият е бивш кандидат на науките, вторият е инженер. Умни, образовани хора. Вестниците създадоха образа на „новия руснак“ с десет­килограмов златен ланец, кола със златна броня и сребър­ни колела. Фолклор! В успешния бизнес ги има всякакви каквито си поискаш, но не и глупаци. Събираме се, зна­чи… Носим скъп коняк, но пием водка. Пием водка и при­зори се прегръщаме пияни и ревем комсомолски песни: „Комсомолци-доброволци, ние силни сме със дружбата вярна…“ Припомняме си как като студенти ходехме на бригада и смешни истории от армейския живот. Накратко, припомняме си съветското време. Разбирате ли? И раз­говорът винаги завършва така: „Днес цари беззаконие. Сталин ни трябва.“ Въпреки че, казвам ви, всичко ни е на­ред. Какво е това? Вземете мен… За мен седми ноември е празник. Празнувам нещо велико. Мъчно ми е за него, дори много. Ако трябва честно да си кажа… От една стра­на, носталгия, и от друга страна, страх. Всички искат да заминат, да се ометат оттук. Да натрупат кинти и да се ометат. А нашите деца? Всички искат да учат за счетово­дители. А да ги питаш за Сталин… Хабер си нямат! За да ви дам приблизителна представа… Дадох на сина си да по­чете Солженицин – той през цялото време се смя. Чувам! Смее се. За него обвинението, че някой е бил агент на три разузнавателни служби, е смешно. „Татко… Няма нито един грамотен следовател, във всяка дума има правопис­на грешка. Дори думата „разстрел“ пишат неправилно…“ Той никога няма да разбере мен и майка ми, защото нито ден не е живял в Съветския съюз. Аз… и синът ми… и май­ка ми… Всички ние живеем в различни страни, макар и всичко това да е Русия. Но ние сме чудовищно свързани помежду си. Чудовищно! Всички се чувстват излъгани…

…Социализмът е алхимия. Алхимически идея. Летяхме напред, а стигнахме доникъде. „Към кого мога да се обърна, за да постъпя в комунистическата партия?“… „Към психиатър.“ А на тях… на родителите ни… на майка ми… им се иска да чуят, че са изживели голям и не безда­рен живот и са вярвали в това, в което си струва да вяр­ваш. А какво чуват? Те чуват от всички страни, че живо­тът им е пълна отврат, че не са имали нищо освен техните ужасни ракети и танкове. Бяха готови да отблъснат всеки враг. И щяха! Но всичко рухна дори без война. Никой не може да разбере – защо? Тук трябва да се помисли… А не са ни учили да мислим. Всички си спомнят само стра­ха… и говорят за страха… Четох някъде, че страхът също е форма на любов. Струва ми се, че тези думи принадлежат на Сталин… В наши дни музеите са празни… A църкви­те са пълни, защото всички имаме нужда от психотера­певти. Психотерапевтични сесанси. Мислите, че Чумак и Кашпировски лекуват тялото? Те лекуват душата. Стотици хиляди седят пред телевизора и ги слушат като хипноти­зирани. Това е наркотик! Ужасното чувство на самота… на изоставяне… Всеки – от таксиметровия шофьор и чи­новника в офиса до народния артист и академика. Всички са безумно самотни. И така нататък… така… Животът се промени напълно. Сега светът е разделен другояче: не на „бели“ и „червени“, не на такива, дето лежат в затвора, и други, които ги пращат там, на такива, които са чели Солженицин и които не са, а на такива, които могат да купят и които не могат. Не ви харесва това? Не ви харесва… то е ясно… И на мен… не ми харесва… Вие и даже аз… ние бяхме романтици… А наивните хора от шестдесетте? Сектата на честните хора… Те вярваха, че комунизмът ще падне и руският човек веднага ще се втурне да се учи на свобода, а той се хвърли да се учи да живее. Да живее! Да опита, да близне, да отхапе от всичко. Ето вкусна храна, ето ви модни дрехи… пътешествия… Той искаше да види палми и пустиня. Камили… А не да гори и да изгаря, не да тича постоянно нанякъде с факел и брадва. Не, просто да живее както живеят другите… Във Франция и Монако… Та нали може и да не успее! Дадоха земя, но може да си я вземат; разрешиха да се търгува, но може да те вкарат в затвора. И фабриката ще ти отнемат, и магазинчето. И тоя страх ти дълбае малкия мозък. Като свредел. Каква ти тук история?! Пари трябва да се изкарат, и то по-бързо! Никой не мисли за нищо такова, велико… грандиозно… Преядохме с величие! Искаме нещо човешко. Нормално. Обикновено… обикновено, разбирате ли! А за велико­то можем да си спомняме така… на чаша водка… Първи полетяхме в космоса… И най-хубавите танкове в све­та бичехме, но нямаше прах за пране и тоалетна хартия. Онези проклети тоалетни чинии винаги течаха! Перяхме и сушахме найлоновите торбички на балкона. A домаш­ният видеомагнетофон беше нещо като личен хеликоптер. Младеж в дънки предизвикваше не завист, а декоративен интерес… Екзотика! Ето, това е разплатата! С това платихме за ракетите и космическите кораби. За великата исто­рия! (Пауза.) Такива ви ги наговорих… Всички искат да говорят днес, но никой не слуша другия…

В болницата заедно с майка ми лежеше една жена… Когато влизах в стаята, първо нея виждах. Веднъж наблю­давах как тя искаше да каже нещо на дъщеря си и не мо­жеше: м-мa… м-му… Дойде мъжът ѝ, тя и с него се опита да говори – не стана. Обърна се към мен: м-ма… И тогава се пресяга за патерицата и, разбирате ли, започва да бие по стойката на системата. По леглото… Тя не усещаше, че удря… къса… искаше да говори… А с кого в наши дни може да се говори? Кажете ми – с кого? А човек не може да живее в пустота…

…Винаги съм обичал баща си… Той е по-възрастен от майка ми с петнадесет години, бил е на война. Но война­та не го е смачкала като другите, не го е привързала към себе си като най-значимо събитие от живота му. И досега ходи на лов, на риболов. Танцьор е. Два пъти се е женил, и двата пъти за красиви жени. Детски спомен… Отиваме на кино, баща ми ме спира: „Виж колко ни е красива май­ката!“ Никога не го е имало у него онова животинско пер­чене с войната, което го има у воювалите мъже. „Стрелях. Гръмнах го. Месото почна да излиза от него като от месо­мелачка.“ Припомня си някакви невинни неща. Глупости. Как в Деня на победата отишли с един приятел на село при някакви моми и пленили двама германци. Скрили се били в селския кенеф, до шия в ямата. Да ги застреляш ти е жал – войната е свършила все пак. Настреляли са се. А да се приближат, е невъзможно… На баща ми му е провър­вяло: можело е да го убият на война – не го убили, преди войната е можело да го тикнат затвора – не са. Той имаше по-голям брат, чичо Ваня, при него всичко се е наредило иначе – през годините на Ежов… през трийсетте… е зато­чен в мините във Воркута. Десет години без право на ко­респонденция. Жена му, изтормозена от колегите си, се хвърлила от петия етаж. Синът му израснал с баба си. Но чичо Ваня се върна… С изсъхнала ръка, без зъби и с раздут черен дроб. Отново започна да работи в завода, на съща­та длъжност, седеше в същия кабинет, зад същото бюро… (Отново запалва цигара.) А срещу него седеше онзи, на­писал доноса за него. Всички знаеха… и чичо Ваня знае­ше, че той е донесъл… Както и преди, ходеха на събрания и манифестации. Четяха вестник „Правда“, одобряваха политиката на партията и правителството. По празниците пиеха водка на една маса. И така нататък… Това сме ние! Нашият живот! Такива сме ние… Представете си палач и жертва от Освиенцим да седят в един кабинет и да си по­лучават заплатата на едно и също гише в счетоводството. С едни и същи ордени след войната. А сега и с еднакви пенсии… (Мълчи.) Аз съм приятел със сина на чичо Ваня. Той не чете Солженицин и у тях няма нито една книга за лагера. Синът чакал баща си, но се върнал някакъв друг човек… върнала се човешка отломка… Смачкана, сгърбена. Бързо угасна. „Ти не знаеш как може да се страхува човек – казваше той на сина си. – Ти не знаеш…“ Пред очите му следователят… як здравеняк… натъпкал главата на друг човек в кофата с лайната и я държал така, докато не се уда­вил. А чичо Ваня… него гол го окачвали на тавана и в носа, в устата, във всичките дупки, дето ги имаме, наливали ни­шадърен спирт. Следователят пикаел в ухото му и викал: „Ти умните… Умните си спомняй!“ И чичо си спомнял… Подписал всичко. Ако не си спомнел и не подпишел, и на него щели да му набутат главата в кофата. По-нататък ня­кои от тези, дето си ги спомнил, ги срещнал в бараките… „Кой е донасял?“, гадаели те. Кой е донасял? Кой… Аз не съм съдия. И вие не сте. Чичо Ваня са го носили в килията на носилка, подгизнал от кръв и урина. В собствената си лайна. Аз не знам къде свършва човекът… Вие знаете ли?

…Жал ми е, разбира се, за нашите старци… Събират празни бутилки по стадионите, нощем продават цигари в метрото. Ровят из боклука. Но и нашите старци не са без вина… Страшна мисъл! Крамолна. На мен самия ми е страшно. (Мълчи.) Но за това никога няма да мога да пого­воря с майка си… Опитах се… Истерия! (Иска да сложи край на разговора, но по някаква при­чина размисля.)

…Ако някъде бях го прочел или чул от някого, не бих повярвал. Но в реалния живот се случва… случва се, като в лоша кримка… Среща с Иван Д. Трябва ли ви фамили­ята? Защо? Него вече го няма. А децата? Синът за баща си не отговаря – стара пословица… А и синовете и те вече са старци. Внуците, правнуците? За внуците не мога да кажа, а правнуците… те вече не знаят кой е Ленин… Дядо Ленин е забравен. Той вече е паметник. (Пауза.) Та зна­чи, за срещата… Тъкмо ме бяха произвели лейтенант, щях да се женя… За внучката му. Вече бяхме купили венчал­ните халки и рокля за булката. Анна… така се казваше… хубаво име, нали? (Поредната цигара.) Тя беше внучка­та… обожаемата внучка… Всички у дома на шега я нари­чаха „Обожаба“. Той го беше измислил… Значи, че била обожаема… Тя и приличаше на него по външност, много даже. Аз произхождам от нормално съветско семейство, където цял живот сме я бутали от заплата до заплата, а у тях – кристални полилеи, китайски порцелан, килими, но­вичко жигули. Всичко е шик! Имаше и една стара волга, която старецът не искаше да продават. И така нататък… Аз вече живеех у тях, сутрин в столовата пиехме чай в чаши със сребърни поставки. Голямо семейство – зетьове, снахи… Единият зет беше професор. Когато старецът му се ядосваше, винаги произнасяше една и съща фраза: „Аз такива… Собствените си лайна ги карах да ядат…“ Е, да… щрих… Но аз тогава не разбирах… Аз не разбирах! После си спомних… после… При него идваха пионери, записваха спомените му, взеха снимките му за музея. По мое време той вече беше болен, седеше си у дома, а преди това хо­деше по училищата, връзваше червените връзки на отлич­ниците. Почетен ветеран. На всеки празник в пощенската му кутия имаше голяма поздравителна картичка, всеки месец – специална дажба продукти. Веднъж отидох с него за тая дажба… В някакво мазе ни дадоха: една щека сер­вилат, един буркан български кисели краставички и дома­ти, вносни рибни консерви, унгарска шунка в кутия, зелен грах, дроб от треска… По онова време всичко това беше дефицит! Привилегия! Мен той ме прие веднага: „Обичам военните и презирам „чантаджиите“. Показа ми скъпа­та си ловна пушка: „На теб ще я оставя.“ По стените на целия огромен апартамент висяха еленови рога, по рафтовете на библиотеката бяха подредени препарирани жи­вотни. Ловни трофеи. Беше страстен ловец, десет години бе начело на градското ловно-рибарско дружество. Какво друго? Разказваше много за войната… „Едно е да стреляш по далечна цел в бой… Всички стрелят… А ей така… да изкараш човека на разстрел. Човекът стои на три метра…“ Все нещо такова ще изтърси… Не беше скучно с него, ха­ресвах стареца.

Дойдох си в отпуск… Сватбата дойде! Средата на ля­тото. Всички живееха на една голяма вила. Вила от стари­те… Не казионните четиристотин квадрата земя, вече не помня колко бяха, но обхващаха и част от гората. Стари борове. Тези вили ги даваха на висшите чинове. За осо­бени заслуги. На академиците и писателите. И ето, на него… Събуждам се, а старецът вече е градината: „Душа на селянин нося. Аз в Москва от Твер с лапти дойдох.“ Вечер често седеше сам на терасата и пушеше. Нямаха тайни от мен: бяха го изписали от болницата, за да умре – неоперативен рак на белия дроб. Но не отказа пушенето. От болницата се върна с Библията: „Цял живот съм бил материалист, а преди смъртта си, ето, дойдох при Бога.“ Библията му я подарили монахините, които се грижели за тежко болните в болницата. Четеше с лупа. Предиобед че­теше вестници, след обедния сън – военни мемоари. Беше събрал цяла библиотека с мемоари: Жуков, Рокосовски… Самият той обичаше да си спомня… Как срещал на живо Горки и Маяковски… челюскинците… Често повтаряше: „Народът иска да обича Сталин и да празнуват Девети май.“ Аз спорех с него, започна перестройката… пролетта на руската демокрация… Бях пиле с жълто около устата! Веднъж останахме насаме с него – всички отидоха в гра­да. Двама мъже в празна вила. Гарафа с водка. „Да им пи­кам на лекарите! Вече съм си поживял“… „Да ти сипя?“… „Сипи.“ И като тръгна… Аз не осъзнах веднага… Не се сетих веднага, че тук трябва свещенник. Човекът мисли за смъртта… Не веднага… Първо вървеше нормалният за онези години разговор: социализъм, Сталин, Бухарин… политическото завещание на Ленин, което Сталин скрил от партията… За всичко, което чувахме, четяхме във вест­ниците. Пийнахме. Ху-убавичко му пийнахме! И той като подпали: „Сополанко! Младо-зелено… Ти мене слушай! Не трябва на нашия човек да му се дава свобода. Всичко ще осере! Разбра ли!“ И псува. Руснакът не може да убе­ди друг руснак, без да псува. Спестявам ви псувнята. „Слушай внимателно…“ Аз… разбира се… аз… Бях в шок! Шок! А той се развихри: „Закопчаваш ги с белезници тия кресльовци и на сечищата. Да хванат кирката! Страх тряб­ва! Без страх всичко ще се разпадне на мига.“ (Дълга пауза.) Ние си мислим, че чудовището трябва да е с рога и копита. А тук уж човек седи пред теб… нормален човек… Секне се… боледува… пие водка… А аз си мисля… Тогава за пръв път си помислих за това… Винаги остават и дават показания жертвите, а палачите мълчат. Пропадат някъде, в някаква невидима дупка. Те нямат фамилии, нямат гла­сове. Те изчезват безследно, ние нищо не знаем за тях.

През деветдесетте… Това беше време, когато палачи­те все още бяха живи… уплашиха се… Във вестниците се мярна името на следователя, измъчвал академик Вавилов. Запомних го – Александър Хват. Публикуваха още някол­ко имена. И те се паникьосаха, че ще отворят архивите, ще махнат печата „Строго секретно“. Замятаха се. Никой не е проследявал това, няма специална статистика, но имаше десетки самоубийства. В цялата страна. Всичко приписа­ха на разпада на империята… на осиромашаването… но на мен са ми разказвали за самоубийства на твърде заможни и почитани старци. Без видима причина. Едно ги свърз­ваше: всички са били от службите. На някого съвестта му проговорила, друг от страх, че семейството му ще разбере. Хвана ги шубето. Имали са момент на паника. Не са мо­жели да разберат какво се случва наоколо… и защо около тях се образува вакуум… Верните кучета! Службашите! Не всички, разбира се, са се разтреперали… В „Правда“ или „Огоньок“, може да ме подведе паметта, публику­ваха писмото на един охранител от лагерите. Този не се уплаши! Той описа букета си от болести, придобити по време на службата в Сибир, където петнайсет години ох­ранявал „враговете на народа“. Не е щадял здравето си… Службата, жалваше се той, беше тежка: през лятото ги из­яждали комарите и ги мъчела жегата, през зимата – студо­ве. Шинелчета – така си го беше написал, спомням си… На войниците давали тънки шинелчета, а големите началници хотели в шуби и валенки. „А сега, значи, враговете, дето не ги доутрепахме, надигат глави… Контрареволюция!“ Писмото беше злобно… (Пауза.) Веднага му отговориха бивши лагерници… Те вече не се страхуваха. Не си мълча­ха. Писаха как в лагера са можели да съблекат затворник чисто гол и да го завържат за дърво – за едно денонощие конските мухи така го огризвали, че оставал един гол ске­лет. През зимата, на минус четиресет градуса, този, който не си е изпълнил дневната норма, са го заливали с вода. Десетки ледени статуи са стояли до пролетта, за сплашва­не… (Пауза.) Никого не са съдили! Никого! Палачите са изживели дните си като почтени пенсионери… Какво да кажа? Не призовавайте към покаяние. Не си измисляйте народ: колко хубав е народът ни. Никой не е готов да се покае. Велика работа е покаянието. Самият аз ходя на църк­ва, но на изповед не се решавам да вляза. Трудно ми е… А истината е, че на човек само за себе си му е жал. За никой друг. Та, така… Старецът търчеше по терасата… викаше… Косата ми настръхна… Настръхна! От думите му. А по това време аз вече знаех много… Бях чел Шаламов… А тук – на масата бонбониера, букет цветя… Абсолютно спокойна об­становка. Ето този контраст подсилваше всичко. Страшно беше и любопитно. Любопитството, ако трябва да бъда чес­тен, беше повече от страха. Иска ти се… Винаги ти се иска да надникнеш в ямата. Защо? Така сме устроени.

„…Много се гордеех, когато ме приеха на работа в НКВД. С първата си заплата си купих хубав костюм… Работата е такава… С какво да я сравня? Евентуално с война. Но на война си почивах. Разстрелваш немец – той крещи на немски. А тези… тези викаха на руски… Уж са свои… По-лесно беше да се разстрелват литовци и поля­ци. А тези – на руски: „Истукани! Идиоти! Свършвайте по-бързо!“ Да му…! Всички бяхме в кръв… избърсвахме си дланите в косите… Понякога ни даваха кожени прес­тилки… Такава беше работата. Служба. Млад си ти… Перестройка! Перестройка! Вярваш на бъбривците… Нека си повикат: Свобода! Сво-бо-да! Ще потичат по площа­дите… Брадвата лежи… Брадвата ще надживее стопани­на си… Запомни ли! Да му…! Аз съм войник! Казаха ми – тръгнах. Стрелях. И на теб да ти кажат и ти ще тръг­неш. Ще тръг-не-ееш! Убивах врагове. Вредители! Имаше документ: осъден „на висша мярка за социална защита“… Държавна присъда… Работата – пази, боже! Недоубит пада и квичи като прасе… храчи кръв… Особено неприят­но е да стреляш в човек, който се смее. Той или е луд, или те презира. Рев и псувни от двете страни. Преди такава ра­бота не се яде… Аз не можех… През цялото време бях жа­ден. Вода! Вода! Като след махмурлук… Да му…! В края на смяната ни носеха две кофи – кофа с водка и кофа с одеколон. Водката ни я носеха след работа, а не преди ра­бота. Чел ли си някъде? Така, така… Сега пишат всякакви неща… много съчиняват… С одеколона се миехме до кръ­ста. Миризмата на кръв е парлива, особена… прилича мал­ко на миризмата на сперма… Имах овчарка, тя след работа не искаше да идва при мен. Да му…! Какво мълчиш? Зелен си още… не си гърмян… Слушай! Рядко… но се случваше да има боец, на когото му харесваше да убива… от взвода за разстрел такива ги прехвърляха на друго място. Такива не ги обичаха. Много селяни имаше, като мен, селяните сме по-силни от гражданите. По-издръжливи. Повече сме свикнали със смъртта: кой вкъщи е клал прасе, кой – теле, а кокошки всеки е клал. Към смъртта… с нея трябва да се свикне… Първите дни ни водеха да погледаме… Бойците само присъстваха при изпълнение на присъдата или кон­воираха осъдените. Имаше случаи, когато отведнъж по­лудяваха. Не издържаха. Тънка е тая работа… То заек да убиеш ти трябват навици, не всеки може. Да му…! Караш човека да коленичи – изстрел с нагана почти в упор в ля­вата тилна част на главата… в областта на лявото ухо… в края на смяната ръката ти виси като камшик. Особено страдаше показалецът ми. И ние си имахме план, както на всяко друго място. Като в завода. Първоначално не се справяхме с плана. Физически не можехме да го изпълним. Тогава повикаха лекари. Консилиум. Беше взето решение: два пъти седмично на всички бойци да се прави масаж. Масаж на дясната ръка и показалеца. Задължителен масаж на показалеца, най-голямото натоварване при стрелбата е там. На мен ми остана само глухота в дясното ухо, защото стреляш с дясната ръка…

Връчваха ни грамоти „За изпълнение на специална задача на Партията и Правителството“, „Предани на де­лото на партията на Ленин-Сталин“. Шкафът ми е пълен с такива писма на разкошна хартия. Веднъж годишно ни изпращаха семейно в добър санаториум. Отлична храна… много месо… лечение… Жена ми не знаеше нищо за рабо­тата ми. Секретна, отговорна работа и толкова. Ожених се по любов.

По време на войната икономисвахме патроните. Ако морето е наблизо… Натъпквахме шлепа като бъчва със се­льодка. От трюма се носеше не вик, а зверски рев: „Пред враг не отстъпва наш горди Варяг / за никого няма по­щада…“ Ръцете на всеки ги връзваха с тел, а на краката – камък. Ако времето е тихо… морето гладко… дълго вре­ме се виждаше как потъват към дъното… Какво гледаш? Сукалче! Какво гледаш?! Да ти…! Сипвай! Работата беше такава… служба… Разказвам ти, за да разбереш – скъпо ни струваше съветската власт. Трябва да я пазим. Да я вар­дим! Вечерта се връщаме – шлеповете празни. Мъртва ти­шина. В главите на всички ни една мисъл: ще излезем на брега, а там ще ни… Да му…! С години под леглото ми сто­еше в готовност дървено куфарче с един кат бельо, четка за зъби, бръснач. Пистолет под възглавницата… Бях готов да си тегля куршума. Всички живееха така по това време! И войникът, и маршалът. Имаше равенство.

Започна войната… Аз веднага поисках да ме пра­тят на фронта. В бой не е толкова страшно да загинеш. Знаеш, че умираш за Родината. Всичко е просто и ясно. Освобождавах Полша, Чехословакия… Да му…! Завърших бойния си път пред Берлин. Имам два ордена и медали. Победата! А… после беше така… След победата ме арес­туваха. Списъците бяха готови при онези от спецотдела… Пред чекиста има само два пътя – да загине от ръката на враг или от ръката на НКВД. Дадоха ми седем години. Излежах ги от край до край. И досега… разбираш ли… се будя като в лагера – в шест сутринта. За какво лежах? Не са ми казвали за какво съм лежал. За какво?! Да му…!“ (Нервно смачка празен пакет цигари. )Може да ме е лъгал. Не… не лъжеше… не приличаше на лъжа… Мисля, че не лъжеше… На сутринта намерих причина, някаква глупост. Тръгнах си. Избягах! Сватбата се развали. Да… да-а-а… Каква сватба? Не можех да се върна вече в тази къща. Не можех! Заминах за поделение­то си. Годеницата ми… тя не можеше да разбере, пишеше писма… страдаше… То и аз… Но не за това говоря сега… не за любовта… Това е отделна история. Искам да разбера… и вие искате да разберете какви хора са били това? Нали така? Все пак… Убиецът – това е интересно – каквото и да казват, убиецът не може да бъде обикновен човек. Той привлича… любопитно е… Злото хипнотизира… Стотици книги за Хитлер и Сталин. Какви са били като деца, в се­мейството си, любимите им жени… вино и цигари… Ние се интересуваме от всяка дреболия. Искаме да разберем… Тамерлан, Чингис хан – кои са те? Кои? И милиони техни копия… малки копия… те също са вършили ужасни неща, но само единици са полудявали. А всички останали са си живели нормално: целували са се с жени и са играли шах… купували са играчки на децата си… Всеки си е мислил: това не съм аз. Не аз съм го закачал на дибата и не съм му „размазвал мозъка в тавана“, и не аз съм забивал подос­трен молив в зърната на женските гърди. Не съм аз, а сис­темата. Самият Сталин… даже той е казвал: не аз реша­вам, а партията… Учил сина си: мислиш, че аз съм Сталин. Не! Сталин е този! И показвал портрета си на стената. Не себе си, а портрета си! Машина за смърт… Машината е работила безспир… десетки години… Логиката е била ге­ниална: жертвата е палач, а накрая палачът също е жертва. Все едно не е измислено от човек… Толкова съвършено е всичко само в природата. Маховикът се върти, а виновни няма. Няма! Всеки иска да го пожалят. Всички са жерт­ви. В края на веригата – дотук! Да-а-а. Тогава бях млад, уплаших се, онемях, днес бих разпитвал повече… Трябва да знам това… Защо? Страхувам се… След всичко, което знам за хората, се боя от себе си. Страх ме е. Аз съм обик­новен, слаб човек… Аз съм и черен, и бял, и жълт… всяка­къв… В съветското училище ни учеха, че сам по себе си човек е добър, той е прекрасен, и майка ми и досега вярва, че ужасните обстоятелства го правят ужасен. А човек е добър! А това… не е така… не е така! Да-а… Цял живот човек се лашка между доброто и злото. Или ти дупчиш с остър молив гръдни зърна, или твоите дупчат… Избирай! Избирай! Колко години минаха… не мога да забравя… Как той викаше: „Аз гледам телевизия, слушам радио. Отново – богати и бедни. Едни нагъват хайвер, купуват си острови и самолети, а на другите за бял хляб не им стига. Няма дълго да продължи това! Пак ще величаят Сталин… Брадвата лежи… брадвата надживява стопани­на си… Ще си спомниш думите ми… Ти попита… (а аз пи­тах) бързо ли свършва човекът, доколко издържа? Аз ще ти кажа: крак на виенски стол в задното отвърстие или шило в скротума – и няма човек. Ха-ха… няма човек… Само боклук! Ха-ха…“.(Вече се сбогува.) Ами претръскахме цялата история… Хиляди разобличения, тонове истина. Миналото за едни е сандък с месо и бъчва кръв, за други – велика епоха. Воюваме в кухните си всеки ден. Но скоро ще пораснат младите… вълчета, както ги наричаше Сталин… Скоро ще пораснат… За пореден път се сбогува, но тутакси отново започва да говори.

Неотдавна в интернет видях любителски снимки… Обикновени военни фотографии, ако не знаеш кой е на тях. Есесовски отряд от Освиенцим… Офицери и войници. Много момичета. Снимали са се на вечеринки, на разход­ки. Млади, весели. (Пауза.) А снимките на нашите чекис­ти в музеите? Вгледайте се някой път внимателно: ще по­паднете на красиви… и вдъхновени лица… Дълго ни учеха, че това са светци…

Още за Светлана Алексиевич

Интервю: Объркахме доброто със злото