1
528

Джанго и джазът

Django_Stimer_Date_Uncertain (1)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Посещавам изложбата,  посветена на Джанго Рaйнхард в събота вечер и съм приятно изненадена oт концерта с композиции на Джанго, най-вече с изпълнения на суинг  парчета. Тя бе открита на 6 октомври 2012 г.  в Сите де ла мюзик или в Музея на музиката и се радва на огромен интерес. Изложбата е хронологично разделена на части, които проследяват не само житейския път на Джанго, но и развитието на цяла една епоха: суингът на Париж,  окупацията на града от нацистите, шествието на стила мюзет и най-вече  израстването на един необикновен талант, щедро  илюстриран със снимки на Еужен Аджет, Брасай, Емил Савитри, Уили Ронис и Робер Доано, статии от вестници, откъси от филми и разбира се десетки музикални примери. В  умело подредената  изложба от сценографа Патрик Бошен, посетителят  има възможността  да се пренесе напълно в епохата на тридесетте години и да послуша джаз на воля под приглушената светлина, разположен на карминено червени ложи, конструирани специално за случая.

В музея още могат да се чуят  приказки за приключения, за любовта към свободата и за страховете на манушите, съпроводени от изпълненията на цигулар. Успоредно с изложбата, студенти по музика могат да интерпретират  специфичния джаз-мануш в шест сесии.  Изобретена е и виртуална игра наречена «Пътешествията на Джанго», която цели да привлече  интереса на децата.

Но нека започна от самото начало.

Детство   (1910 – 1924)

Джанго Райнхард принадлежи към семейството на Манушите, циганска група, широко разпространена в Германия и в Източна Франция. Роден е  в каравана в белгийската провинция на 23 януари 1910 г., близо до градчето, където родителите му прекарват зимата. Той е син на музикант и на танцьорка- акробат.

Детството му е белязано от странстващ начин на живот в момент, когато европейските държави  ще се опитат да наложат контрол над тези населения. След края на  Първата световна война семейството се премества с караваната си в «Зоната» – земята в подножието на старите военни укрепления  на  Париж, където  са  се струпали малките хора на града.

Джанго прави първите си музикални опити на банджо, а после започва да свири и на цигулка. Съвсем малък, той ще трябва да проси по улиците на Париж заедно с брат си Йосиф.

Втората част на изложбата е озаглавена Париж мюзет, като обхваща периода 1928-1933 г.

Мюзет е стил във френската музика и танца, развили се  през XIX век в Париж, когато съдържателите на кафенета и барове канели акордеонисти и танцьори  да забавляват клиентите им. Стилът процъфтява през четиридесетте години, а и днес може да се срещне самотен акордеонист на кейовете на Сена, който по-скоро свири на въображаемия дух на реката, отколкото за да спечели дребни пари.   

Младият Джанго съпровожда на банджо акордеонисти, които били канени  на балове-мюзет в източен Париж. Той не се ограничавал само в обикновен акомпанимент, а проявявал смелост за импровизации, така че сръчността и уменията му бързо били забелязани. Репутацията на Джанго Райнхард нараства и той вече е сочен за фаворит на групата, с която свири, когато се случва нещастието. Вечерта на 25 октомври 1928, преди да заспи, Джанго погледжа към голям букет от изкуствени цветя, който на другия ден трябва да занесе на гробищата по повод задушница. Стаята на Джанго в бащината му каравана e осветена само от една единствена свещ. Поради едно грешно движение, свещта пада върху букета и изкуствените цветя се запалват. С инстинктивен жест Джанго се опитва да изгаси огъня с ръката си, докато пламъците се приближават все повече и повече.  По някакво чудо той успява да се измъкне от пламналата стая, но лявата му страна е пострадала. По пътя към болницата младият музикант се моли само за едно – отново да може да свири.  Това ще стане едва след две години, когато, за да отпразнуват завръщането му, неговите родителите  наемат голяма зала на порт де Клинянкур, където се събират роднини и приятели. Джанго свири отново, а всички плачат от щастие. Всъщност станало е чудо – той свири още по-добре от преди…

Свобода и  джаз

След боледуването, за да компенсира загубата на двата пръстта на ръката си, Джанго изнамира техника, с която постига завладяваща виртуозност на изпълнение. По време на едно пътуване до Ривиерата се среща с фотографа Емил Савитри,  който му предоставя  плочи с джаз. Тази музика играе ролята на новаторско откровение за Джанго и веднага след това, с оркестъра «La Boîte à matelots», развива оригинален стил, основан на импровизацията в джаза.

През 1934г Джанго се запознава със Стефан Грапели. Двамата – китарист и цигулар – са като че ли са създадени, за да свирят заедно.  Те са заедно в Хот клъб дьо Франс, квинтет създаден в Монмартр, но гастролиращ из цяла Европа. Следват концерт в Олимпия и турне в САЩ по покана на Дюк Елингтън, за да «се запознае Джанго с авангарда там».

Джанго не взима своята китара в Америка, за да види какво е нивото на местното производство, и там си купува първата електрическа китара. Свири в Карнеги Хол, ала на втория концерт не се явява и американците дълго не му прощават това бягство. Самият той, след като се завръща в Париж, казва, че американските китари издавали звук на празни саксии. Въпреки всичко е очарован от престоя си там. Въодушевен, той  разказва емоционално в писмо до Грапели с каква лекота Дюк Елингтън композира  в дневната- писмо, написано с детски почерк, в което няма и дума без  правописна грешка.

 

В своя състав  Хот клъб дьо Франс Джанго кани от своя страна американски музиканти и когато гастролират Луис Армстронг и Коулман Хоукинс, адаптацията им към неговата музика е впечатляваща. Това е възможно единствено в джаза, чрез свободата  на импровизацията, и те записват прочутото суинг парче All Star Jam Band.

По време на окупацията през Втората световна война, Грапели заминава за Лондон, а Джанго преименува групата в «Nouveau Quintette». Цигулката на Грапели е замемема от кларинета на Юбер Ростенг. Благодарние на този оркестър, френския джаз навлиза в своя златен век. Тогава се ражда и емблематичната композиция «Облаци».

След концертите си в Америка, Джанго Райнхард изпитва носталгия към своята каравана и се връща  да преспива там.  Междувременно започва да рисува и да се радва на своя син Бабик. Картините му са  изпълнени на един дъх:  голи женски тела, подобни на модилианските фигури, които се къпят в река, повлияни несъмнено и от «Къпещи се» на Сезан. Това «дете на бриза» , както го нарича Кокто, възприема караваната си като символ на свободата, а не както смятат американците- като висш израз на френския ексцентризъм.

Нощите на Сен Жермен де Пре 

През петдесетте години Джанго отново се завръща в джаза, благодарение на клуба Сен Жермен де пре, горещо място за джаз на левия бряг на Сена. Съставен е предимно от млади ентусиастци, които развиват стила би-боп. Джанго е очарован от новото предизвикателство. Той бързо навлиза и усвоява модерните музикални форми, което не остава незабелязано. Американския музикален продуцент  Норман Гранц възнемрява да организира турне на Джанго в Щатите, но съдбата е имала други планове. Само на 43 години, Джанго издъхва в малката си къша в Самоа сюр Сен, където идва края на неговия номадски живот.

Couv•Cité Musique

На излизане от изложбата в книжарницата на Музея на музиката, откривам диск с приказката  за «Бабик-пътуващото дете». Имам малка приятелка,  на която искам да го подаря.  Историята на едно дете, което живее в каравана,  в покрайнините на града.  Неговото семейство не притежава нищо, освен една китара, на която детето започва да свири. Майката и бащата толкова харесват музиката на Бабик, че го взимат със себе си, когато отиват да свирят и танцуват, за да спечелят пари за прехрана. Мелодията, която се прокрадва в  диска е от «Облаци», една композиция, превърнала се в класика на Големия вече Джанго. Защото Бабик е несъмнено Джанго, макар в действителност да носи името  на сина му.  Пътуващото дете достига така  далеч в музикалното си съвършенство, което му носи непреходна  слава, че ни е трудно да повярваме как  някога е живял  в каравана с дъсчен под. Несъмнено пътят на славата, който е извървяло това дете, е не само индивидуален път, а процес на взаимоотношения  с  една цивилизация. Тази цивилизация  намира самобитното за оригинално, не се свени да нарече някого гений, когато изпод пръстите му блика съвършенство от звуци, и му отдава почит като на музикално божество.

Жан Кокто му оказва последна почит, пишейки : «Смъртта  на  Джанго е като смъртта на онези нежни животни,  които умират пред очите ни в своята клетка. Той живееше така, както ние мечтаем да живеем –  на колела».

Париж

Репортажът е излъчен по Джаз ФМ радио на 23 януари, когато се навършиха 103 г. от рождението на Джанго Райнхард.