0
2364

Дневници

Посещение на българска църковна делегация в Румъния, водена от патриарх Кирил, октомври 1954

Дневниците на Български патриарх Кирил (1953-1971), издание на Нов български университет, за пръв път събира на едно място дневниковите записки на патриарх Кирил, до този момент разпръснати в различни архивни единици от личния му фонд в Централния държавен архив.

Преобладаващият масив от записките отразяват периода на служението му като патриарх и са предимно от 50-те и 60-те години на ХХ век, като най-ранните са още от 1926 г., а последните са датирани в самото начало на 1971 г. По-голямата част са свързани с официални посещения на патриарха в чужбина и срещи с църковни делегации, пребиваващи в България. Отразени са неговите разговори с видни български интелектуалци като Симеон Радев и Борис Христов, с председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, с чужди посланици и гости на БПЦ. По-рядко се срещат негови разсъждения и откровения по различни теми и лица, които самият автор често озаглавява „бележки“.

Мнозинството от записките са машинописен текст, като има и редица ръкописни записи. Както уточнява авторът в една от бележките, голяма част от тях са диктувани на личния му секретар протодякон Васил Велянов, след това са редактирани и преписвани, преди да бъдат окончателно одобрени от патриарха.

Съдбата на самите дневници е показателна за положението на Българската православна църква в епохата на комунизма. „Дневниците“ са споменати в завещанието на патриарха от 1965 г., в което е посочено, че „чистият екземпляр“ от тях следва да бъде оставен на Св. Синод, а вторият екземпляр – на БАН. Макар да не е ясно дали към 1971 г. е съществувал напълно комплектуван „чист“ екземпляр, дневникови записки на покойния патриарх стават обект на дълга преписка между Св. Синод, Българската академия на науките, Министерство на външните работи и Централния държавен архив. Вследствие на тази преписка, те са предадени на Централния държавен архив и са присъединени към другите документи от личния фонд на патриарх Кирил. Записките не са комплектувани на едно място, а са разпръснати в десетки архивни единици, поради което и най-голямото предизвикателство за тяхното обединяване в едно издание е издирването им в иначе изключително богатия архивен фонд на патриарх Кирил, състоящ се от над 6000 архивни единици.

Дневниците са лично свидетелство на първия патриарх на възстановената Българска патриаршия за един изключително труден период в живота на Българската църква и нейните отношения с комунистическата държава. Очакваната с оглед на периода автоцензура не омаловажава ролята им на важен исторически извор както за вътрешното състояние на Българската църква, така и за нейните международни контакти.

Най-подробно дневниците са водени след 1948 г., като за тази година са запазени изключително подробни записки за Всеправославно съвещание в Москва, където бъдещият патриарх участва като член на българската делегация. В дневниците е отделено голямо внимание отношенията на патриарх Кирил със заточения в с. Баня бивш екзарх Стефан, контактите с Московската и Вселенската патриаршии, както и на голямата външнополитическа активност, развивана през този период от Българската църква. Специално място е отделено на стремежа за съхраняване на българския характер на манастира „Св. Георги Зограф“ в Атон, на отношенията на Св. Синод с българската епархия в Америка, както и на отношенията с Македонската православна църква.

Дневниците са отражение на съзнанието за патриарх Кирил за голямата историческа задача, с която той е натоварен. Това е стремежът за утвърждаването на престижа на Българската патриаршия, получила своята автокефалия и признат предстоятел след десетилетия на схизма и неприемане от страна на другите православни църкви. Това е житейската задача на патриарх Кирил, която той изпълнява с желание и посвещение. В чисто човешки план той обича пътуванията, посещенията на галерии и архиви в чужбина, впечатлява се от природните красоти – както в България, така и в другите посетени от него страни. Бележките му от посещенията на природни забележителности в България могат да се окачествят като истински пътеписи, а подробните записки от посещенията му в Грузия през 1948 г. или голямата му обиколка в Светите земи през 1962 г. могат да бъдат ползвани като пътеводител от всеки поклонник по тези места.

Дневниците на патриарх Кирил са свидетелство на един космополит, който в хода на живота си става свидетел на ограничаването на собствения си хоризонт, на един духовник, изграден в епоха на исторически оптимизъм, но станал предстоятел на Българската църква през периода на комунизма, когато правата и възможностите на Църквата за обществено влияние са силно ограничени.

Кирил, патриарх български, „Дневници“, 2018 г., Нов български университет, съставители и автори на предговора и бележките – Живко Лефтеров и Момчил Методиев.

София, сряда, 31 декември 1958 г.

Посети ме Симеон Радев. Стоя при мене час и половина. Разговорът беше интересен. Най-напред той каза за себе си, че въпреки осемдесетте си години, много отслабналото му зрение и обща физическа отпадналост имал извънредно свежа памет. Работел напрегнато и в последно време бил предал на Академията на науките 600 машинописни страници свои спомени. Пишел обаче, за да яде.
Моето впечатление е, че е много отпаднал старец със старческо отношение към хората и въпросите. Това особено проличава в заявата му, че не обичал противоречие, което трябва да се разбира, че не обича да му се противоречи, защото сам той непрестанно противоречи.
След дългия ни разговор у мене се затвърди впечатлението, че в своята осведоменост е изостанал 20-30 години назад и не знае много нови публикации, документи, изяснения по големи исторически събития от 19 век.
Най-напред ми каза, че е прочел с внимание моята книга „Екзарх Антим“[1], която за разлика от другите ми книги носела признаците на бързина и умора. Иначе композиционно била добра и богата по исторически материал. Трябвало да оставя ръкописа да полежи една година и да го прегледам отново. Аз бих могъл да дам стилно по-добра книга, особено като се имат предвид моите проповеднически книги, чийто стил бил изискан. Разви гледището си за разлика между книга и извор, с което искаше да каже, че книгата трябва да бъде добре обработена и стилно, и от изнесените материали да се направят необходимите изводи. Изглежда обаче, че по-силно поставя ударението върху стила, защото в моята книга се правят големи изводи от материалите, тъй че не може да се назове извор, а е книга в смисъла на Симеон Радев.
Като искаше да подчертае разликата между книга и извор, той посочи книгите на проф. Михаил Арнаудов, които не били книги, а извори, тъй като имали еднообразие и в разработката и в стиха.
Аз зная, че Симеон Радев не обича Михаил Арнаудов и не го цени като учен и писател. Зная също така от самия Арнаудов, че и той не цени Радева като учен и писател.
С. Радев каза, че върху своята книга „Строителите на съвременна България“ работил много и нанесъл много поправки.
Обясних му, че книгата ми „Екзарх Антим“ е наистина писана много бързо, като главно съм диктувал на стенограф. Причината за това е краткото ми време; натрупал съм много материали и искам да ми стигне времето на живота, за да ги използвам в научно-исторически трудове. А има и други съображения, за да бързам. Моята книга освен чисто научната си цел има и други по-практически цели за правилна ориентировка в сегашната църковна действителност, тъй като времената, събитията, характерите, честолюбията, грешките, паденията и разкаянията се повтарят.
Но ако може да се говори за бързина в написването на книгата, трудно е да се каже, че в книгата има признаци на умора. Верно е, че една голяма книга от близо 900 страници не може да има свежестта на една малка книжовна работа или да носи отпечатъка на 30-40 годишната бодрост на твореца. Все пак дали има признаци на умора или не, не е моя работа да съдя. Готов съм даже да приема, че може да има на отделни места такива признаци, тъй като аз наистина поради извънредно много големите ми задължения като патриарх, често бивам много изморен. Ако в такъв период съм писал, естествено е умората да се е отразила върху написаното. Но това може да бъде схванато от много тънък психолог на литературното творчество.
Минахме към нашия стар спор за Ст. Чомакова, с когото Симеон Радев по женска линия е сродник. Той продължава, както и по-преди, да поддържа, че Чомаков е един от най-изтъкнатите представители на нашия общонароден политически живот на 19 век и носи основните идеи на възраждането, а именно демократичност и национализъм.
Верно е, че Чомаков е максималист, защото иска да види българския народ обединен. Той е бил против Русия и против Игнатиев в Цариград, защото не е смятал, че Русия може да разреши полезно за българския народ източния въпрос и защото Игнатиев в дипломатическата си дейност е имал пред вид руски интереси, а не едно задоволително разрешаване на източния въпрос. Поради това не може да се каже, че и Освободителната война в 1877/1878 г. има прогресивно значение, тъй като тя разпокъса българския народ, а не може да се сметне прогресивна и дипломатическата дейност на Игнатиева в Цариград относно българското духовно и политическо освобождение. Русия и да е искала не е могла да разреши източния въпрос полезно за българите, както Освободителната война и Берлинският договор го доказаха. Следователно за българите би било по-добре да възприемат схващането на Чомакова и да останат в границите на турската империя, докато узреят условията, за да може българският народ като целост да са освободи. Разбира се, от това гледище преценявано и Съединението на България през 1885 г. няма никакъв прогресивен смисъл, а още по-малко може да се каже това за Балканската война през 1912 г. Сам Симеон Радев е бил против революционната дейност в Македония и е смятал, че трябва да се възприеме линията на екзарх Йосифа за църковно-културна дейност в Македония и Тракия.
Това схващане е известно. Въпреки неговото нежелание да слуша противоречия, пък и не от желание да споря, казах му, че не съм съгласен с неговите схващания и то, както му е известно, от по-отдавна. Аз не така преценявам значението на Чомакова и намирам, че тъкмо в неговия максимализъм, колкото и да прави впечатление на родолюбивия българин, се състои една от големите наши национални беди. В политическата линия на Русия по източния въпрос и по-частно по българския, няма една постоянна последователност. Русия по едно време е предпочитала Сърбия, после се отвърнала от нея и се наклонила силно към България. Но каквото и да се казва, едно е ясно, а именно, че източният въпрос за Русия не беше само български. Това е съвършено правилно. Погрешно би било, ако Русия би сметнала източния въпрос за изключително български. Игнатиев подпомагаше въстаническото движение и в Сърбия и в България, а и в Гърция. Известно е, че Гръцкото въстаническо движение през 60-те и 70-те години се намираше под влиянието на руската дипломация – на руския дипломатически представител в Атина и на консулите в други градове в Епир, Тесалия и Македония. За Русия разрешаването на източния въпрос не е било една лека задача, които би могла да се поставя всеки момент без никаква подготовка сред самите балкански народи. Той би могъл да се разреши като се задоволят интересите на всички балкански народи поне в известна мярка.
Също така обаче е истина, че Игнатиев схващаше етническите граници на българския народ в духа на фермана. Това се доказа с мирния договор в Сан Стефано.
Не може да се говори, че източният въпрос бил поставен от тогова или оногова и че би могло и да не бъде поставен. Стремежите на балканските народи към освобождение и обединение не е могло да бъдат ограничени. Не може да се сметне, че гръцкото и сръбското освободителни въстания от началото на 19 век е могло и да не станат. Революционното движение в България се явяваше като израз на тежкото икономическо и политическо положение на българския народ, а това вече означаваше поставяне на източния въпрос. Независимо от тия вътрешно балкански сили, от значение за неизбежното поставяне на източния въпрос са се явявали икономическите и политически противоречия на великите сили на Изток. И тъй, пропадането на Турция е било от всяко гледище неизбежно. Също така не би могло да се спре и съединисткото движение през 1885 г., както и да се преценява от гледище на общобалканските национални интереси по онова време значението на това събитие.
Лесно е да се резонира по големите исторически събития, след като те са отминали или особено след като имаме по-далечна историческа перспектива за тяхната научно-политическа преценка.
Разбира се, С. Радев не остана доволен от моите разсъждения, особено когато казах, че националистическият максимализъм в каквато и форма да се е явявал у нас, ни е носил само нещастие и че линията на постепенността, каквато сам Игнатиев е препоръчвал на българите, би била правилна.
След това С. Радев ми каза, че кандидат на македонците за Български патриарх е бил Врачански Паисий. При Радев се явил Неврокопски Борис, за да му говори в тоя смисъл. Радев от страна на правителството се явил при Паисий и му казал, че ще го подкрепят, но предварително в Македония трябва да се поставят няколко български владици. На това Паисий не се съгласил, следствие на което и изборът на патриарх бил отложен.
На 3 януари в присъствието на членовете на Св. Синод в намален състав Паисий потвърди, че Симеон Радев се е явявал с такова предложение, но той отказал да се поставят владици в Македония, защото не е вярвал в благоприятния изход на войната, а това би значило тия владици подире да останат в неопределено положение.
Дали обаче дядо Паисий не се е убоял, че ако бъдат поставени владици в Македония, те може би биха подкрепили кандидатурата на другиго за български патриарх!

а.е. 5, л. 158-161. Копие. Машинопис.

Патриарх Кирил (отляво) и митрополит Йосиф Врачански (вдясно) сред група хора в Париж, октомври 1959 г.

6.Х. [1967] петък, Paris, дъждовно сутринта, към пладне се оправи.
Борис Христов покана за вечеря (заедно с Жаклин и Борис Насл[едников]) в Laperouse (един от 8-те най-скъпи ресто[ранта] в Париж) – отделна стая. Жена му Франка (итал.) много мила.
Вечеря атмосфера приятна.
Франка за Б. Хр[истов]: познанство в Рим, когато той нямал нито […][2] и бил неизвестен. Тя, от състоят[елно] с[емейст]во му донесла едно пакетче с храна; той не искал да я приеме, понеже не обичал да яде нищо между две главни хранения (doux repos[3]). Всъщност нищо не бил ял целия ден. Самолюбие.
Той за неотд[авнашната] болест: спукване на артерия в мозъка, недостатък от рождение, кръвоизлив. Най-големите професори в Рим непознали: това е невралгия. Болките се засилили. Той сам чувствал, че нещо има в главата. Един от гол[емите] хирурзи, проф. – 48 год. веднага го установил. Болница, операция (трепанация) 18 часа. След 25 дни на крак. Три мес[еца] не пял.
Аз: Коя роля най му харесва.
Той: Всички, които играя. Особено Борис Годунов, Доситей (в Хованщина), Филип II (в Дон Карлос). Готвели дълго ролите: дълго. Работи, чете. Имал много голяма библиотека. Намерил историята на Мавро Орбини, купил я, чел я. Имал библиотека специализирана – музика, опера. Вс[ичко] ще остави на България.
Български нац[ионални] идеали (той е по произход от Макед[ония] – Крушево – баща му Кирил Христов, бе екз[архийски] у[чите]л; майка му е още жива – в София – на 84 год. болна)
Получил една опера „Цар Самуил“ от някой си Кирил Македонски, македонски композитор от Скопие – с настойчива (няколкократна молба) да я прегледа. Авторът съобщавал, че познавал баща му. Прегледал я. Музикално не лоша, но не знае как ще звучи с оркестър. Съдържание: макед[онски] цар Самуил. Текст на макед[онско] наречие.
Веднъж му отговорил: 1) ц. Самуил бе бълг. цар; 2) макед. наречие не е език; по-добре на старославянски, та без смущение да се представи навсякъде.
За негово учудване веднага получил от Кирил Макед[онски] отговор: благодари му безкрайно за искреността; щастлив е Б. Христов, че е при условия, които му давали свобода да пише истината; в Макед[ония] са в трудни условия (в нац. отн.) и трябва да се съобразява с това, ако иска да работи и се прояви.
Писмата на Кирил Макед[едонски] били писани на хубав български език; тук-таме някоя македонска дума – приятен колорит.
Разказах му за Венко Марковски и за мнозина други, мои приятели в Македония. Българщината там – дискриминация.
Аз. Защо не пее в Бълг[ария] и СССР.
Той: Не по негова вина; никога не е поставил въпрос за пари; в София водили разговори (и преписка) с др. П. Вутов като предс[едател] на Комитета по култура и изкуство. Съгласно и пак накрай нищо. Единствено условие, което Б[орис] Хр[истов] поставил: негова интерпретация на ролите му. От това не отстъпва.
В Москва преговори; от там настойчивост. Накрай: 1 или 2 представления. Той: 4-5. Москва не е Бояна да отиде на разходка. И тук не е правил въпрос за пари. Но желае повече слушатели да го чуят. Москва е голям град. Ето Париж: 5 представления.
Б[орис] Хр[истов] е много религиозен и строго православен. Говори за предимствата на православието.
Интересно, Франка, която е католикиня, говори същото. Желала да приеме православие.
Стана дума за предстоящото посещение на патр. Атинагорас в София (20 окт. т.г.). Единствен в историята ни случай. Служба в ц. св. Ал. Невски.
Веднага у двамата Борисовци (Насл. и Христов) да вземат самолет и да дойдат в София, да присъстват на службата. Говорят за подробностите.
Аз: Не бързайте; утре сутрин решавайте. Може би ще се явят непремислени съображения.
Б[орис] Хр[истов]. Високо мнение за хора на ц. „Св. Ал. Невски“ и за диригента Ангел п. Константинов.
Нужда от записи (музикални). Сам той е пял в тоя хор и в хора на ц. „Св. Неделя“ (София). Обича хор Гусла, от който е излязъл.
Франка го следи и предпазва при ядене и пиене (впрочем той пи съвсем малко; след боледуването се пази).
V. тая вечер бе великолепна: естествена, много разговорлива, умна и интелигентна. Нейният френски е по-добър от тоя на Франка и Борис Христов. Изобщо много акламирана.

Дамаск, вторник, 27 март 1962 г.

Следобед отпътувахме с коли по хубаво асфалтирано шосе до манастира „Св. Текла“ при село Малюля. /Тук ще прибавя бележките от там[4]./ Върнахме се в Дамаск към часа 5. В часа 6 приех главния секретар на Председателството на Републиката, който дойде от името на Председателя да ми върне посещението. На приема присъстваха Антиохийският патриарх, българските и някои сирийски владици. Разменихме любезности.
От часа 7 до 8 и 30 бяхме на приема, устроен от представителството на Руската православна църква в Дамаск. Отскоро представител тук е руският епископ Леонтий, млад човек, 32-годишен, завършил Московската духовна академия, висок, хубав на глед, умно говори, много добре се държи, типичен представител на руски архиерей.
Негов помощник е протойерей Павел Константинович, седалището на когото е в Бейрут, дето има и руска църква за малкото там руси.
На приема присъстваха Антиохийският патриарх с владиците, съветският и българският посланици и техни помощници от двете посолства.
Денят мина много хубаво, запълнен бе с интересни посещения, срещи и разговори. Това е последният ден от нашето пребивание в Дамаск. Впечатленията ни от столицата и от околностите ѝ са много добри. Особено съм благодарен на Блаженейшия патриарх, който през цялото време с източно разточителство ни обсипваше с любезности и внимание.
–––
Не било писано да бъде последен ден, защото през нощта на 27 срещу 28 март бе извършен от войската държавен преврат, поради което бяхме принудени да останем в Дамаск и на 28 март, с надежда да отпътуваме на 29 март сутринта в ч. 6 с автомобили, вместо със самолет.
Тая бележка собственоръчно направих в Дамаск на 28 март в ч. 3. Дневникът си водя редовно: сутрин го диктувам на о. дякон Васил Велянов, който е стенограф, а той още преди пладне преписва стенограма[та] на пишуща машина, каквато всякога си носим.[5]
а.е. 2612, л. 63-64. Оригинал. Машинопис и ръкопис.

Дамаск, вторник, 27 март 1962 г.

В часа 2 без 10 потеглихме от Дамаск и след 1 час и 15 мин. Стигнахме в манастира „Св. Текла“ при село Малюля. Селото е в скалите на Антиливанската планина. В тоя манастир Григорий Назиански е прекарал 2 последователни години и се упражнявал в аскетизъм. Населението на селото е християнско, една част са православни, другите – католици. Манастирът е изцяло изграден от камък. Църквата е хубава. Има 7-8 монахини. Манастирът се почита много от населението независимо от религиозната му принадлежност.
Изкачихме се на скалите, дето е старият манастир. Той е запазен добре. Има малко параклисче с хубав иконостас и с икона на света Текла. Вграден е в скалите.
Наблизо има село Айнтине, което преди 350 години е било християнско и тогава заедно със свещеника е приело мохамеданство.
Манастирът се намира сред Антиливанската планина. В скалата има хубаво аязмо. Вътре в скалата освен параклиса има още една стара църквица с престол в средата; размерите ѝ са около 3 на 4 метра.
От скалата капе непрекъснато вода.
В отсрещните на манастира скали се виждат издълбани дълбоки пещери.
Света Текла е първа ученица на свети апостол Павел. Умряла е на 90-годишна възраст. Тя е била от Икония в Мала Азия.
Селяните от това село говорят два езика, арабски и сирийски.
В цялата епархия има три девически манастири: Саидная, Света Текла при с. Малюля и третият е в Ливан близо до Триполи – манастир „Свети Яков“. Последният /Свети Яков/ е основан от сегашния Антиохийски патриарх Теодосий, когато е бил митрополит на Триполи.
Мъжки манастири нямат. Единственият мъжки манастир „Белмон“ това е богословското им училище.
При посещението на манастира „Света Текла“ бяхме придружени от Негово Блаженство патриарх Теодосий, Врачански Паисий, Неврокопски Пимен, епископ Леонтий, Ростислав и архимандрит Георгиос Шалхуб.

а.е. 2612, л. 60. Оригинал. Машинопис.

Дамаск, сряда, 28 март 1962 г.

Времето е хубаво. Не можахме да отлетим, понеже нощес бе извършен преврат от военните. Правителството е свалено, границите са затворени, самолетните полети отменени. Положението още не е ясно. Радиото непрекъснато предава съобщения за взетите от военните мерки за поддържане на реда и пр.
Сутринта присъствах на преждеосвещената литургия в Патриаршеската катедрала и прекарах в Патриаршеската библиотека, в която има интересни книги, но не е добре подредена. Между другото ми попадна и една книга на български език с надпис, че е от библиотеката на Софийския митрополит Партений. Как ли е попаднала тук? Много просто: Партений е завършил в Дамаск богословското училище и е бил дякон на Антиохийския патриарх; това е било вероятно към 1860 г.
Намерих една книга, неотдавна издадена на гръцки език от Апостол Мекси за Халкинското богословско училище /две части/. Има данни и за броя на учениците от откриването на училището в 1844 г. насам. Пръв посочен ученик е йеродякон Антим, бъдещият Български екзарх. Самоковски Доситей е два пъти посочен под различни имена.
Следобед бяхме заети с уреждане на заминаването ни. Трябваше да се изиска специално разрешение от военните. Но и до вечерта такова не се получи, въпреки подадената от Българското посолство нота и постъпките на Антиохийския патриарх. Накрай си послужиха с една малка хитрост, за да прикрият причините на бавежа, т.е. на отказа. Няма какво, оставихме за утре да уреждаме пътуването.
По всичко изглежда, че ще трябва да пътуваме с автомобили до Йерусалим. Може би това не е лошо разрешение, защото ще минем през Галилея, Самария, за да стигнем в Йерусалим, т.е. ще минем през интересни за нас места, до които иначе може би ще трябва да употребим повече време, тръгвайки от Йерусалим.
Привечер с руския Преосвещени Леонтий и с руския протойерей Павел направихме разходка с коли извън града. Изгледът на града е спокоен, макар че има въоръжени с шмайзери войници по улиците.
Научих интересни работи за вътрешните противоречия в Патриаршията и по-частно между група владици и патриарха.
И тъй, превратът свали всички: председателя на Републиката Кудзи, разтури Парламента следователно отиде си и председателят на Парламента Кузбари, разтури правителството. Това на сирийците като че ли не прави впечатление, защото те в последните няколко години са видели вече 7 преврата.

а.е. 2612, л. 61. Оригинал. Машинопис.

Йерусалим, четвъртък, 29 март 1962 г.

Има висока облачност, времето е слабо прохладно и приятно.
От Дамаск потеглихме на часа 9 и 30 с автомобили за Йерусалим.
Едва се получи разрешение от властите да излезем от Сирия. До границата, която е на 120 км от Дамаск, ни изпроводи Антиохийският патриарх Теодосий заедно с трима митрополити. Изпращачи ни бяха руският епископ Леонтий, отец протойерей Павел Константинович Статов и други лица. На сирийско-йорданската граница се забавихме малко. След туй продължихме по асфалтирано шосе за Йерусалим. Минахме селището Jarash[6], в което има много старини от римско време. Пътят води през хълмиста и планинска местност, не се срещат много селища, а и тия, през които минахме, представляват типични арабски селища, а именно без никакъв план струпани малки кирпични къщички с равни покриви, мазани с кал. Селищата имат цвета на земята, тъй че отдалече не се различават.
Земята не е добре обработена, а има грамадни пространства въобще необработена земя. Срещнахме тук-таме дървета и нещо като проскубани редки гори. Изобщо местността е безлесна. Минахме край горния край на Мъртвото море, пресякохме реката Йордан, която тук представлява една малка рекичка, и продължихме за Йерусалим, дето стигнахме към часа 3 и 30. Открай града телефонирахме в Патриаршията за пристигането си. Отговори ни се, че веднага ще дойдат с коли да ни вземат. Научихме от някои хора край града, че вестниците съобщили за нашето идване и че вчера се готвело тържествено посрещане, което поради събитията в Сирия не се осъществи.
Наистина, след десетина минути пристигнаха с коли един митрополит, други духовни лица, взеха ни в техните коли и се отправихме за Йерусалим. В Патриаршията бяхме посрещнати по техния протокол от владици, архимандрити и други духовни лица. Бяхме отведени в патриаршеския салон. Тук на вратата ни чакаше Блаженейшият патриарх Бенедикт заедно с неколцина митрополити. Приветствахме се взаимно на френски език, той ме представи на йерархията, аз представих нашите архиереи и делегацията. Седнахме на разговори, размениха се любезности.
Негово Блаженство ми разказа, че те са имали изработена програма, но поради закъснението ни сега ще трябва да съставят нова програма, изпълнението на което ще започне от утре. И тъй, утре в 10 часа в църквата при Гроба Господен аз ще отслужа благодарствен [молебен].
Негово Блаженство ще ме приветства и аз ще му отговоря. След това ще продължи изпълнението на изработената програма. Разбирам, че ще бъде доста напрегната. Престоя си в Йерусалим ще прекарам в жилището на патриарх Бенедикт, което се намира в Маслинената гора (Елеонската планина, т.е. хълм) – една височина много приятна. Тук има хубав двор, тераса с изглед към старата част на Йерусалим.
Вечерта прекарахме в приятни разговори, засягайки общи въпроси на живота и на Църквата. Патриарх Бенедикт е на 70 години, но се държи много добре за възрастта си. Говори английски, френски по-слабо и разбира се арабски, покрай гръцки, който му е майчин език. Има много естествено държане, а и сам заявява, че не обича пристореността. Постоянно ме нарича братко, на което и аз му отвръщам с искрени любезности.

а.е. 2612, л. 57-58. Оригинал. Машинопис.

Йерусалим, петък, 30 март 1962 г.

Патриаршеската резиденция се намира на Елеонската планина. Представлява една хубава постройка не висока, но с достатъчно помещения. Съществува отпреди 100-ина години, но сегашният патриарх Бенедикт е пристроил някои по-удобни стаи. Това място се нарича „Нова Галилея“[7] и обхваща около 100 декара. Тук се намира и църквата „Св. Възнесение“, която няма иконостас; вместо иконостас е издигната до тавана стена и вместо царска врата има голям отвор, който се закрива
със синя завеса.
Тук на това място в 7 век арабският султан Омар в 638 г., завладявайки Йерусалим, получил от патриарх Софроний ключовете на града. Халифът го признал за първенец и ръководител на християните вярващи.
От двете страни на десетина стъпала се намират малки параклиси. В дясно е погребан патриарх Тимотей I, починал в 1955 г., а в ляво се намира гроба на епископ Йордански Епифаний, който е умрял в 1908 г. В подземието на църквата се намира по средата хубав параклис с нисък руски иконостас. В ляво от параклиса пък се намира икона на свети Серафим Саровски.
Времето е хубаво, има висока, но рядка облачност. Сутринта разговаряхме с Блаженейшия патриарх по различни общи въпроси, които нямат отношение нито към Църквата, нито към живота; съвсем незначителни разговори. Към часа 10 отидохме в Патриаршията. Салонът беше пълен с духовни лица и с други посетители, дошли да ме поздравят. Имаше представител на правителството, граждански и военен представител, представители на Англиканската, на Католическата, Арменската, Коптската, Сириянската църкви. Възползувах се от случая да предам публично на Негово Блаженство привети и да заявя, че това посещение ще допринесе за утвърждаване на по-голямо единство между православните църкви, а би могло да има отражение и върху общохристиянското единство. Безсъмнено нашето посещение ще допринесе и за сърдечността на отношенията между нашите две страни и народи.
От Патриаршията в лития, която представляваше много интересно зрелище, отидохме в църквата „Възкресение Христово“, дето е Гробът Господен. Имаше събрани православни люде, учениците от православното местно училище. Влязохме най-напред пред Гроба Господен. Тук Негово Блаженство прочете приветствено слово. След това аз отговорих с приветствено слово, в което изтъкнах смисъла на нашето посещение в светия град Йерусалим. Изказах благопожелания за светата Апостолска Йерусалимска църква, за Негово Блаженство, за неговото паство и за страната.
След това влязохме в самия Гроб Господен, дето се поклоних дълбоко, на колене се молих на Спасителя за светата Негова Църква, за светата Българска църква, за целия български народ. Оттам отидохме в самия храм, който е известен от разни фотографии и литографии. Тая част на храма се нарича католикон. Отслужих молебен в съслужение с неколцина митрополити, най-напред българските Врачански Паисий и Неврокопски Пимен. Ектения произнесе протодякон Василий Велянов. След молебена влязохме в светия Олтар, целунахме светия Престол. Подире отидохме на юг от храма в един страничен параклис, където е Голгота и се поклонихме. След това със същото тържествено литийно шествие се упътихме за Патриаршията. Отново влязохме в приемния салон, отново имаше взаимни приветствия.
Възможности да разглеждаме светия Град до сега не сме имали, защото от снощи насам сме повече заети в официални срещи. Минахме вече обаче три-четири пъти през старата част на града и ни прави силно впечатление общия му вид. Видяхме старите градски стени, част от които се смята, че са от времето на пророка Иезекиля. Видяхме Гетсиманската градина, мястото, дето е бил убит архидякон Стефан. Предстои обаче и по-подробно разглеждане на същите места.
* * *
Вътрешният двор между резиденцията на патриарха и църквата „Св. Възнесение“ е ограден от двете страни с каменна и желязна ограда. По протежение на цялата каменна ограда е написан на гръцки текста от Лук. 24, 51 и от Деян. ап. 1, 9-12.
Външният двор е също така много хубав; много грижи са се полагали за неговото поддържане.
От резиденцията „Малка Галилея“ се открива цяла панорама на Йорданската част на Йерусалим. Отпред в низината е Гетсиманската градина, по-долу се намира Силоамският кладенец. Отсреща се сочи мястото, дето е станала Тайната вечеря. Отпред е също така и Омаровата джамия. На това място е бил Соломоновият храм. По-наляво се намира базилика, построена от свети Юстиниан, сега джамия („Светая светих“ на Соломоновия храм).

а.е. 2612, л. 55 -56. Оригинал. Машинопис.

Йерусалим, петък, 30 март 1962 г.

Следобед около 2 и 45 ч. тръгнахме с коли от Йерусалим за река Йордан. На изток от града в лява страна минахме край някогашното селище Витания; в дясна страна е било селището Витфагия, а отсреща (близо) се сочи селото, в което Спасителят изпратил Своите ученици да вземат ослето. Сега това село се казва Абудис. Продължихме пътя, по който вчера минахме, идвайки от Дамаск. Отклонихме се близо до Мъртвото море в ляво и стигнахме град Йерихон. Градът има добър изглед; голям е, наоколо има много портокалови градини и субтропическа растителност. Продължихме за река Йордан. Минахме край манастира „Св. Йоан Предтеча“, който е на около половин километър от реката. До манастира католиците, абисинците и др. имат свои оградени градини.
При реката има покрити навеси за поклонници, да се прибират при лошо време. Отслужих заедно с Високопреосвещените митрополити Паисий Врачански и Пимен Неврокопски водосвет, след което се поръсихме. Извърши се така нареченото кръщаване, т.е. посипване на главите от архиерей с осветена вода, което значи, че сме вече хаджии.
След туй потеглихме за манастира. Влязохме в църквата „Св. Йоан Предтеча“, поклонихме се. Това е нова сграда, издигната върху развалините на старата, която се е срутила при скорошно земетресение. Изобщо манастирът е построен по стил на тукашните сгради. Има хубав, послан, не голям двор. С една дума хубава постройка.
Много сме щастливи, че можахме да извършим това поклонничество и да се помолим на реката Йордан за нашата света Църква и за народа ни.
На отсрещната страна на реката е местността Витавара, дето свети Йоан Кръстител е проповядвал и кръщавал с покайно кръщение.
Там се подвизавала и Мария Египетска.
Видяхме художествена картина на манастира преди земетресението, което е станало в 1927 г. Бил е много по-голям и по-хубав.
И все пак желал бих още веднъж да се върна върху архитектурата на тоя манастир. Изкачихме се над височината на църквата върху една широка тераса, която се простира върху целия двор. От нея нагоре се издигат стени с бойници, а тук има и жилищни помещения също така с гладки покриви.
Реката Йордан не е голяма, водата ѝ е мътна, обаче през зимата приижда извънредно много и залива близката околност.
На връщане спряхме в Ерихон. Видяхме Елисеевия кладенец. От края на Йерихон се вижда и „40 дневната планина“ на изкушението на Иисуса Христа. Горе на склона на планината има православен манастир.
Градът има 90-80 хиляди жители, курортен град с много хубави сгради в местен стил, асфалтирани пътища. Показват едно дебело дърво, много старо, с много разклонения и големи и разширени корени. Според преданието, това е била смоковницата, на която се бил качил Закхей, за да види Иисуса. Намира се край града Йерихон. На това място има построена църква „Св. прор. Елисей“.
Стигнахме на Мъртвото море. На брега му има хотели и кабини за къпещи се. Плажът е хубав. Наляво се издига планината, до която е стигнал Мойсей и оттам е могъл да види Палестина. В дясно е планината Кумран, дето бяха намерени в последно време известните Кумрански папируси.
На терасата на хотела има туристи.
За нас Мъртвото море е предмет на особено любопитство пред вид на библейската история, свързана с него.
Витания. Просторен еднокатен манастир, в който живеят около 10 монахини. Постройките са хубави в местен арабски стил. Всичко е каменно. И оттук изгледът към Йерусалим е открит и хубав.
Храм „Марта и Мария“. Тук е бил домът на Лазаря. Църквата е не голяма, но много хубава, с хубав руски иконостас. Строена е от Спиридон, владика Таворски, който после станал Антиохийски патриарх. Еднокатната постройка е изцяло нова. Старата постройка е двуетажна, но е добре запазена и там е приемната стая и игуменарницата.

а.е. 2612, л. 53-54. Оригинал. Машинопис.

Йерусалим, събота, 31 март 1962 г.

В 9 часа бях вече в Патриаршията и започна приемът на представителите на разните християнски изповедания: на католици, на англикани, на копти, на сирияни, на арменци. Дойде Армено-григорианският патриарх, за когото по-рано бях слушал от Арменския патриарх католикос Вазген, че е образован човек и поет. Наистина, направи ми впечатление на един много буден дух. Споменах му, че след смъртта на Арменския патриарх католикос Кеворк VI, в един разговор със сегашния патриарх католикос Вазген I, тогава арменски епископ за Румъния и България, на въпроса ми, кого смята за вероятен бъдеш патриарх католикос, ми отговори, че най-вероятно е Йерусалимският арменски патриарх поради големите си лични качества. Като споменах това на моя събеседник, стана му драго.
Всички гости, които идваха, последователно ми поднасяха почитанията си и пожелания за добро прекарване. На всички отговорих с любезности и благопожелания.
Приемът продължи до часа 11, а след това разгледахме част от Патриаршеската библиотека, главно отдела на ръкописите. Има наистина много ценни ръкописи, около 4000. Показаха ни: 1. Ръкопис на пергамент на „Учението на 12-те апостоли“, което бе открито от Вриениус, подвързано в една книга заедно с посланията на св. Климент. Ръкописът е намерен в Цариград, от 11 век /1056 г./; 2. Ръкопис от 11 в. със словата на св. Григорий Богослов с малки цветни прекрасни миниатюри, един от съвсем редките екземпляри; 3. Тълкувание на книгата на Йова от 11 век, донесено от Доситей Йерусалимски, когато е бил в Молдо-Влахия, също с хубави цветни миниатюри; 4. Един палимпсест[8] от 7 век, представлява класическо съчинение на Еврипид и др., а след това са писани църковни канони; 5. Пергамент от 11 век, литургия на св. Йоана Златоуста на руло с миниатюри; 6. Ръкопис, славянски, сръбска редакция, на пергамент миней за октомври и ноември с много хубаво писмо. Разгледахме и други стари славянски ръкописи; 7. Ръкопис на Стария Завет на еврейски върху кожа от 12-13-14 векове. Ръкописът е прекрасен, употребявал се е в синагогите.
В библиотеката има особен отдел на ръкописи от св. Сава Освещени; отдел на ръкописите на училището на Светия Кръст, което сега не съществува. Освен това има иверийски /грузински/, сирийски, етиопски, славянски, арабски ръкописи.
В часа 12 направих посещение на губернатора в отговор на посещението, което вчера ми направи неговият помощник. Губернаторът ни прие много любезно. След взаимни приветствия, които използвах, за да подчертая добрите чувства на Йерусалимския патриарх Бенедикт към страната, отправих и една по-специална молба, а именно да ни се разреши да преминем на израелска територия. Това смятаме да сторим на 9 април, когато ще се завърнем от Египет, закъдето ще заминем оттук на 3 април. Целият наш усложнен маршрут се дължи на обстоятелството, че отношенията между арабските страни и Израел са много лоши. Управителят ни обеща, че ще можем да преминем на израелска територия.
Следобед в 2 часа отидохме в Патриаршията, защото оттам започва процесията до храма на Гроба Господен, дето ще бъде отслужена великата вечерня. Процесията беше много тържествена, в източен стил. Поклонихме се на Гроба Господен, и след туй двамата Патриарси застанахме на двата трона в храма. Вечернята продължи до часа 4 и 30. Певците от двата клироса изпълняваха добре източните църковни напеви.
След вечернята пак в процесия се върнахме в Патриаршията. Тук бяхме декорирани от Блаженейшия патриарх Бенедикт в присъствието на митрополитите, на архимандрити, членове на Божигробското братство, с църковни отличия. След това, заедно с патриарх Бенедикт, направихме разходка до Емаус, който е на 33 км от Йерусалим. Намира се на склонове на един разлят хълм. В привечерния час селището изглеждаше хубаво. Сега си представям много по-добре картината; разговора на Иисуса с двамата ученици Лука и Клеопа на пътя за Емаус.
Излизайки от Йерусалим в ляво се разстила израелската част на града, която е много по-голяма и общият ѝ вид е много по-хубав отколкото на Йорданската част на града. Но и в йорданската част вече много се строи, и то в тая посока към Емаус, главно вили. Минахме през селището Рама, известно библейско селище, за което се говори и в Евангелието. След туй минахме през град Рамала (или Рамуллад), един хубав и модерен град, който е курорт за Йерусалим, пък и за тая част на Йордания. Стигнахме селото Джип, което е наляво от пътя. Това е старият библейски Гаваон, за който също се говори в Библията. В ляво от нас на една височина има мюсюлманско арабско селище с джамия. Тук е гробът на пророк Самуил.
Върнахме се по тъмно в Йерусалим, в самия град минахме край Иродовата порта, край Дамаската порта и се изкачихме на Елеонското възвишение – Малка Галилея, дето е резиденцията на патриарха.
Днес впечатленията ми са много богати, но и твърде много се изморих.

а.е. 2612, л. 51-52. Оригинал. Машинопис.

Йерусалим, Кръстопоклонна неделя, 1 април 1962 г.

Времето е хубаво, но е прохладно.
На 6 и 30 слязохме от „Малка Галилея“ – Елеонската планина в града.
В Патриаршията се събраха владиците и много духовни лица. Към 7 часа потеглихме литийно за църквата при Гроба Господен. Следваше се същият ред, както и вчера при литийното шествие до църквата за отслужване на вечернята.
В църквата най-напред се поклонихме на Гроба Господен и след туй влязохме в така наречения Католикон, т.е. храма. Започна „тризвон“, който продължи дълго време и се състои в следното: малки дървени и железни клепала някъде горе бият продължително, може би 15-20 минути.
Това е преди да започне облачението. След като се облякохме в светия Олтар, излязохме от храма и влязохме в самия Гроб Господен, защото тук се извършва светата Литургия. Помещението е много малко.
В цялата храмова постройка има много престоли и църквици, които принадлежат на разни християнски изповедания. Храмовата постройка има свой вътрешен двор, в който са разположени тия свети престоли и вътрешни църкви.
Докато ние отслужвахме светата Служба, отслужваха света Служба и други християнски изповедания; даже се чуваше органът на католическия параклис. Особено шумно пееха коптите. Но другите изповедания привършиха службата си по-рано, тъй че ние можахме при спокойствие да я довършим в часа 10. След това влязохме в храма „Свето Възкресение“. Тука беше дошъл Йерусалимският патриарх Бенедикт и се беше облякъл в пълно облачение. Той взе един голям хубав кръст, обсипан със скъпоценни камъни, който има подложка, направена удобна, за да се поставя на главата. И тъй, той с кръста на главата, придържайки го с една ръка, аз с друг пак скъпоценен кръст заедно с всички свещенослужители и богомолния народ излязохме във вътрешния двор и обиколихме Гроба Господен три пъти. При втората обиколка аз взех кръста на главата си и го носих и през третата обиколка. След това обиколихме целия вътрешен двор веднъж и отново влязохме в храма „Свето Възкресение“. През време на тая процесия духовенството пееше църковни песни. Изобщо цялата тая процесия представляваше нещо много интересно и тържествено в източен стил.
Сега разбрах, защо патриарх Бенедикт ми беше телеграфирал, че предпочита да бъдем за Кръстопоклонна неделя в Йерусалим. Той искал да ми покаже именно това тържество.
А в тържеството участва и богомолният народ. Всички носят букети, които запазват в домовете си като осветени.
От църква отново в шествие потеглихме за Патриаршията. Една любопитна подробност е и тая, че Патриарсите трябва да носят не само обикновените църковни инсигнии, но и всякакви декорации, каквито имат от църковни и държавни власти. Тъй че, Йерусалимският патриарх носеше много декорации, а аз само декорациите, които имах от Антиохийския патриарх и които вчера получих от Йерусалимския патриарх.
Влязохме в салона на Патриаршията, последвани от целия клир и от много гости. Направи ми впечатление, че на почетно място пред Гроба Господен стояха някои лица близки на Патриаршията и една млада дама с две деца. Те всички държеха китки и свещи. Видях същата дама в салона на Патриаршията. Заговорихме на френски език. Разбрах, че тя е мюсюлманка от Турция, жена на министра на съобщенията в Йордания. За да разсее недоумението ми тя каза, че уважава християните и семейството ѝ поддържа добри връзки с Йерусалимския патриарх, който обича много децата ѝ. Това беше една просветена жена, а децата ѝ, момче и момиче по
на около 12-13 години, бяха много мили и добре възпитани.
Между гостите имаше и българи. В Йерусалим от много години живее семейство Щаклеви от Тетово. Аз знам за това семейство отпреди 25 години, защото Щаклев подпомагаше нашето поклонничество и усилията ни да изградим в Йерусалим български църковно-народен дом. Щаклев е починал преди 8 години. Жена му, здрава тетовчанка, която си говори много добре майчиния език, беше дошла с двете си дъщери да ме поздрави. Тя изразяваше много сърдечно радостта си, че ни вижда. И друго едно българско семейство имаше, мъж и жена от Габровско, с. Янтра – Илия Чамуров. Те са дошли от Аман, столицата на Йордания, за да ни видят. Научили за нашето идване още по-преди и идвали преди една седмица, смятайки, че ще бъдем миналата неделя тук. И двамата са мили хора. Имат двама сина, на които са дали голямо образование в чужбина. Синовете им говорели български, защото домашният език на родителите е бил български.
Всички в салона искаха да направим общи снимки и направихме с мнозина.
На часа 12 и 30 бе сложен обед в Патриаршията, на който присъстваха владиците, архимандрити и други клирици. Обедът мина в добро настроение. Йерусалимският патриарх произнесе тост, на който аз отговорих.
Следобед отпътувахме през Рамала, Наблуз за Севастия. Върнахме се от това пътуване вечерта на 7 и 30 часа. Тоя следобед видях много интересни места и неща.
Отдясно на Рамала, съвсем до него е село Бире. Оттук родителите Иисусови, когато е бил на 12 години, се върнали, за да го търсят в Йерусалим. Разстоянието от Йерусалим до Назарет е 140 км.
В ляво е село Бирзет, което значи цистерни с дървено масло, родното място на пророк Амос. Под нас отляво е с. Дзивна, за което се говори, че е било родното място на Иуда Искариот. Хълмовете тук са залесени и терасовидно оградени, тъй че образуват градински площи за ниви и за градини.
Влязохме в Долината на разбойниците /Уат харамия/. Вътре в долината растителността намалява и от двете страни склоновете са каменисти. Въпреки това има маслинени дървета. Селищата са обаче на височината – за сигурност избягват долината.
Пред нас е село Лупен. Тук има хан, в който почивали пътниците.Има хубава малка долинка, оградена от каменисти баири. Следва град Наблус /Неаполис/. Минахме Нувара – хубаво селце, къщите на което съвсем не приличат на сирийските или на бедните села към северната част на Йордания. Сградите са каменни, приветливи, светли, нови и стилни. А насреща е планината Гаризим, представлява един хълм; срещу него е планината Евал, което значи проклятие. /Също така един хълм/. Тук самаряните вършели пасхата си и колели пасхалното агне. Оттук започва град Наблуз /Неаполис/ и планината Гаризим. От Гаризим следва едно ново арабско бежанско селище.
Намираме се в Сихем /Самария/. Сега се нарича Балата. Влязохме в един манастир. Тук е Иакововият кладенец, известно библейско място. Нова църква, започната, недовършена, голяма каменна сграда, стигнала е до покрива на мястото на старата. Долу в подземието е изворът. Наоколо извор няма. Много туристи посещават това място.
Слязохме долу, дето е Иакововият кладенец, дълбок е 48 м. Прочетох съответната глава /4 от Евангелието на Иоанна/, дето се разказва за срещата на Иисуса със самарянката при тоя кладенец. След туй направихме кратка молитва и пихме от водата на кладенеца.
Минахме през село Рафидия, в което има и православни жители.
На 10 км от Наблус на една височина е градецът Севастия, мюсюлмански град, има само развалини от храм на св. Йоан Кръстител, християни няма. Пътуваме заедно със Севастийския архиепископ Атинагорас, който е титулярен, пък и всички останали митрополити или архиепископи са титулярни, с изключение на Назаретския митрополит Исидор, който има катедра.
Разгледахме една голяма сграда, която е изоставена, но за нея казват, че е била дворецът на Ирода и тук именно Иродиада е поискала главата на св. Йоана Кръстителя. Сочат се в едно закрито подземие два гроба на Захария и на Йоана Кръстителя.
Слязохме в подземието, дето е бил затворът. Слиза се по тясно каменно стълбище много дълбоко. Самият затвор представлява едно малко помещение 3/3 метра, обаче в стената има 3 кръгли отвори, в които със светлина могат да се видят 3 малки помещения 2 м. на 80 см., където са били истинските килии. Затворниците са прекарвали в мрак. Приема се като най-вероятно, че това е Иродовата крепост Махерон, в която е бил затворен св. Йоан Кръстител.
Тук царица света Елена е построила църква „Св. Йоан Предтеча“. Посочват се и каменни капители, единият изобразяващ женска фигура, и казват, че е образът на Саломия, а другият – на Иродиада.
В същия комплекс има голяма джамия, построена от султан Хамин[9] в арабски стил. След това обаче допълнително поясниха, че дворецът на Ирода е по-нагоре, на десетина минути от Севастия, а на това място е само затворът.
На връщане спряхме в Наблус /Неаполис/ за 5 мин., влязохме в хотел Палестина, чийто съдържател е християнин, и продължихме по асфалтирано шосе за планината Гаризим, свещеното място на самаряните.
Горе на Гаризим има временно селище на самаряни и вече са построени палатки, понеже ще дойдат поклонници за Пасха. Самаряните са 355 души: 214 живеят в Наблус и 141 в Яфа. След 16 дни всички ще се съберат, за да празнуват заедно Пасха, която е на 18 април.
Разговаряхме е Амран Исаак, самарянски първосвещеник на Наблус и Яфа. Носят червени чалми. Поканиха ни много любезно в една дървена барачка, хубаво наредено с легла, с платнени столове, послана с черги, портативно радио на масата. Говорят английски език, много са любезни, дават драговолно обяснения.

а.е. 2612, л. 47-50. Оригинал. Машинопис.

Йордания-Йерусалим, понеделник, 2 април 1962 г.

До Преторията на Пилата стигнахме по Виа долороза. Влязохме в подземието, дето е бил затворът на осъдените на смърт. Представлява килии, издълбани в стената. Осъдените са били държани вързани с проврени крака през плоча с два отвора. Тук за малко е стоял и Спасителят. След туй влязохме в църквата на страданията. Тук се извършва на Велики четвъртък и Велики петък чинопоследованието и оттук се изнася кръстът, който се носи от архиерей. Шествието минава по Виа долороза.
Слязохме в по-долен (подземен) етаж в затвора. По-късно християните са го превърнали в катакомба. Всичко е издълбано в скала. А в още по-долния етаж е тъмницата на Варава. Тук е бил затворът на всички разбойници. Показва се отделна килия, издълбана в скалата, още по-тъмна, в която е бил Варава.
Влязохме в един параклис, който представлява част от стария Литостротон[10]. Параклисът е на св. Венедикт. Строен е със средства на сегашния протосингел йеромонах Спиридон.
В католическата част на Преторията посетихме най-напред вътрешната църква, която е високото място, от което Пилат е казал: Ето човекът. Тя се намира върху камъни, взети от Иродовия дворец при покъсните преустройства.
Видяхме църквата, от която Иисус Христос изгонил с бич търговците.
Омаровата джамия. Влязохме в просторен двор, в който има и друга джамия, която е била църква „Въведение Богородично“, нарича се „Всех святих“, построена от Соломона, защото веднъж в годината в нея е влизал архиерей. Тук са гробовете на Соломон и на Давид. Сочи се мястото, дето е прекарала св. Богородица като малка. Тоя стар храм, сега джамия, е просторен, с мраморни капители и цветни стълбове. Посочва се в източна страна едно малко помещение, което вероятно е било параклис. Тук е мястото, дето ангел Гавриил се явил на Захария и му известил, че ще му се роди син. Цялата джамия е послана с почти еднакви персийски килими. Показва се едно място, където за пръв път се помолил завоевателят на Йерусалим Омар Хотаб. Има много хубав гипсов таван с орнаменти.
Влязохме ниско в храма „Успение Богородично“. Тук се намира гробът на св. Богородица, а в дясно са гробовете на Йоаким и Анна. В ляво е гробът на Йосиф Обручник.
Част от Гетсиманската градина. Маслинени дървета много дебели. Казват, че са от времето на Иисуса Христа. Църквата „Отче Наш“. Църквата е просторна и хубава. Пред олтара се показва едно оградено място, скала, то е именно „моление о чаше“. На същото място имало стара църква, сега има остатъци от подовата мозайка. По образец на старата мозайка е направена новата мозайка.
На 10 и 30 ч. посетихме манастира „Св. пророк Илия“. Манастир от 12 век, каменна, висока четириъгълна сграда в арабски стил. Единствената сграда на една височина, дето сега минава границата с Израел. Египетските войски, когато дошли в 1948 г. извършили кощунствени деяния в храма. Храмът е хубава, просторна, каменна постройка със зидани каменни стълбове.
Постройката прилича на манастира „Св. Йоан Предтеча“ при реката Йордан.
Село Меджала, 5.000 жители, до Витлеем е християнско село, а във Витлеем половината са християни, а другата половина – мюсюлмани. Минаваме край града на Рахил. Витлеем е на склона на едно възвишение и има терасовиден вид. Улиците и тук, както в други селища, са криви, тесни, но това се обуславя и от местността.
Минаваме през чаршията на Витлеем – оживена, пъстра.
Църквата, от времето на Юстиниана, е Рождество Христово. Стените имат стари стенописи, които представляват вселенските събори. Под сегашния под се показва старият мозаичен под.
Във Витлеем бяхме тържествено посрещнати на един площад от много клирици, един архиерей, представители на властта и на църковната община. Приветствани бяхме от епископа със слово, на което отговорих. След туй с мантия в литийно шествие се отправихме в една грамадна църква „Рождество Христово“. Влязохме в подземието, където има параклис върху мястото, дето се е родил Христос, и мястото, дето е бил положен. Изкачихме се в църквата. Застанах на архиерейския трон и поотделно благослових християните. При биене на камбаните излязохме от храма и в литийно шествие се изкачихме на втория етаж на една голяма манастирска сграда, каменна постройка с широки балкони /тераси/, които образуват един квадрат. Изкачихме се след това на третия етаж, а оттам още по-нагоре, където в една зала кметът на града Айуб Мусала, ме приветства, на което отговорих.
В разговорите между другото казаха, че Витлеем има 20.000 ж[ители] и 40.000 жители в Южна Америка.
В дясно от шосето е село Веджала, родното място на свети Георги Победоносец. В него няма християни.
Хеврон /Халил Рахман по арабски/, мюсюлмански град. По-преди тук са живяли евреи. Влязохме в една джамия, в която са погребани Аврам, Исак, Яков и Сара. Представлява базилика от Юстинианово време.
Тази джамия е построена върху една много голяма пещера, която е отпреди 4.500 години. Цялата пещера е била заобиколена от грамадни стени, построени от Ирода. Сега се движим върху пещерата. Постройките над пещерата са били строени в различни исторически периоди в зависимост от различните владичества в тази страна. Авраам, Исаак и Яков, заедно с техните жени, са били погребани в тази пещера. Това е най-важната част от цялата постройка, която е построена в 400 г. от византийците, след това разрушена от персийците и възстановена в първоначалния си вид от арабите. Тук са гробовете на Исаак и в дясно и на Ребека в ляво. Производството на цветни стъклени прозорци е едно от главните занятия в Хеврон. Амвон отпреди 900 години, направен от кестеново дърво, без да е кован с гвоздеи. В Омаровата джамия в Йерусалим е подобен, само че от кедрово дърво. Всичко е работено на ръка. Мозайките отпред са отпреди 700 години. Надписът в ъгъла е от византийско време и е свързан с постройката на църквата.
Другият надпис на арабски език е свързан с възстановяването на постройката от страна на арабите през 700 г. Мраморът по стените е поставен през 13 век и е известен като мрамор от Петра. Обърна ни се внимание върху зелен гоблен, работен в Турция преди 100 години.
През един отвор се вижда една свещ, която осветява пътя за към гробовете на Авраам и Сара в пещерата.
Мамврийският дъб представлява вече едно прогнило старо дърво, но още се държи и дълго ще се държи. Един от основните стволове се е разлистил. Тук се намира и руският манастир „Св. Троица“, имащ трима монаси, които признават митрополит Анастасий и заявяват, че се държат враждебно към Московската патриаршия.[11]
В руския манастир „Св. Троица“ при Мамврийския дъб има плоча със следния надпис:
„Това е храм на името на светите Праотци със странични престоли в чест на светата Живоначална Троица и на свети Николай Чудотворец, изграден от началника на Руската духовна мисия в Йерусалим архимандрит Леонид 1906-1914 г. Осветен от Йерусалимския патриарх Дамян в съслужение с Преосвещени Анастасий, архиепископ Кишиневски и Хотински и архиепископ Анастасис Елефтерополски 18/31 май 1925 г. при изпълняващ длъжността на мисията архимандрит Мелетий.“
Храмова икона Авраам принася в жертва Исаака.

а.е. 2612, л. 42-45. Оригинал. Машинопис.

[1] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816–1888). София: Синодално издателство, 1956, 956 с.
[2] Неразчетена дума.
[3] Сладък отдих (фр.).
[4] Вж. следващия дневников запис от същия ден.
[5] Последните два абзаца са ръкописна бележка в долната част на листа, след края на машинописния текст на втория дневников запис от 27 март.
[6] Джараш – град в Северна Йордания. В Античността известен под името Гераса, част от т. нар. Декаполис, група от десет автономни града по източните граници на Римската империя.
[7] В лявото поле на листа срещу думата „Нова Галилея“ патриарх Кирил е добавил ръкописно: „Защо?“
[8] Ръкопис върху пергамент или папирус, чийто първоначален текст е заличен и на негово място е нанесен нов текст. Думата произлиза от старогръцки πάλιν (пак, отново) и ψάειν(търкам).
[9] В лявото поле на листа срещу името „Хамин“ патриарх Кирил е поставил въпросителен знак „?“.
[10] Литостротон е дворът на Пилат Понтийски, началото на Пътя към Голгота. Срв. Иоан. 19:11: „Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата.“
[11] Има се предвид митрополит Анастасий (Грибановски), който в този период е предстоятел на Руската задгранична църква.