Разговор с художничката Юлия Станкова за Евангелието на Марк, любовта към ближния и битката за вярата.
Юлия Станкова е родена на 30 октомври 1954 г. Дипломиран минен инженер и магистър по теология. Осъществила е 44 самостоятелни изложби, половината от които – в България, а останалите – в Македония, Гърция, Холандия, Франция, Англия, Италия и Германия. Техника на живописване: живопис с водоразтворими бои (темпера, гваш, акварел) върху дърво, обогатена със специфична лакова техника – откритие на художничката.
Юлия не крие възрастта си. Не крие лицето си. Не крие чувствата, които я вълнуват. Нито мислите и убежденията си. В разрез с думите на героя от втория „японски“ роман на нобелиста Ишигуро „Художник на променливия свят“: Не бих могъл да посоча нито един колега, който да е в състояние да си нарисува абсолютно правдив автопортрет, Юлия Станкова не се кичи нито с „интелектуална извисеност“, нито „издокарва“ образа си за пред света. Истината ѝ е достатъчна. Сдържана, запазила младежката си свенливост, някак чужда на бързовремието, което я отвлича от вглъбеността ѝ в единственото най-важно – творчеството, с онова фино, аристократично излъчване, поставящо граници, но и привличащо сродните духом, и тя самата, и изборът ѝ в изкуството, са белязани с автентичност. С онази осъзната самостойност, която често, ако не неизбежно, отрежда отшелнически жребий на дръзналия да поеме по лествицата на различието, оставайки безкомпромисно верен на себе си и на мисията, за която е призван. Мисля, че Юлия, съзнателно или не, изговаря и собственото си аз, когато се изказва за непрежалимия колега Марго (Маргарит Цанев): Имал е в себе си всичко необходимо за твореца – и интуицията, и любовта, и майсторството, оставало е само да ни съобщи, каквото трябва, и той го е направил. Защото така е и при нея – силата на дарбата е толкова голяма, че посланието е било само въпрос на време. И времето на Юлия Станкова идва не със школските дипломи, а чрез духовното съзряване, проговорило на свой неповторим език.
Познавам Юлия от близо две десетилетия. И се питам дали ако беше минала по обичайния път – художествено образование, професионална среда, добронамерен прием в гилдията, това щеше да промени днешния ѝ статус на „бяла врана“ в кресливото ято на другостта. Сигурно не. Защото когато вървиш една крачка дори пред себе си, е трудно да бъдеш настигнат и… разбран. А аз, вече толкова години, не спирам да се удивлявам на усилията ѝ да усъвършенства неподражаемия си стил и на нестихващата ѝ страст към себепознание. Нейното изследователско общение със Светото писание и съпричастното „разкриване на посланията, кодирани в евангелските събития“, я правят едновременно съвестен летописец на библейските сюжети и бунтар интерпретатор. Именно и заради това живописните образи, които създава върху дърво, обогатени със специфичната ѝ лакова техника, приносно надградила традиционната иконография, имат почти „автопортретно“ звучене. Емпатията на художничката личи във всяка от прекрасните картини – „израз на едно търсачество“ и „усилие за изграждане на светоглед“: Когато рисувах изцелението на слепородения, проглеждах заедно с него; връщах се към живота заедно с възкръсналия Лазар; нареждах се след Христовите ученици с надеждата Той да умие и моите нозе… Така, малко по малко, създавайки образи, аз също бях докосната от изцеляващите ръце на Христос.
Магията, която излъчват работите на Юлия, има един фундаментален, свързан именно със съвременния ѝ светоглед източник – новаторския поглед към известните библейски образи и сцени, онова провидяно от нея приближение на човеците към човешкия образ на Божия Син на земята, което прави възможно и разбираемо Неговото велико милосърдие и в крайна сметка превръща съмнението във Вяра. Композиционните ѝ решения, удивително оригинални и завършени в своята драматургична цялост, вниманието към детайла („пътеводните“ знаци при влизането на Христос в Ерусалим; при изцелението на слепия Вартимей; смирението на сирофиникиянката и др.), смисловата символика на цветовата тоналност, психологически обосновала емоционалното състояние на изобразяваните лица (за тези лица, така филигранни и ангелски лъчезарни, си заслужава да се говори отделно), модулациите на светлината – проекция на духовната просветленост – всичко, което ни е дадено да открием в интимната вселена на тази естетска и майсторска живопис, представяща не само библейския свят, но и света на художничката, отрежда на Юлия Станкова специално, суверенно място в българската култура.
Основният проблем, който занимава Юлия, е свободата на автора. Проникновеният ѝ размисъл върху това най-висше човешко благо намира впечатляваща изява и в словото. Изкуствоведските ѝ текстове – на български и английски, за художествени събития и личности като Иван Георгиев-Рембранда, Маргарит Цанев-Марго и др., чиято уникалност и страдалческа орис благодарение и на нейните публикации са изтръгнати от мълчанието, свидетелстват не само за социалната ѝ ангажираност, душевно благородство и дълбочинно потапяне в интересуващата я проблематика, но и за владеенето на още едно вдъхновено сечиво, освен четката – перото. Двете ѝ книги – с образи и слово: „Акварелна Библия“ (2016) и току-що излязлата „Докосване в тълпата“ (Разговори с Марк – 2018), са щастливо потвърждение на онова, което личи във всеки неин щрих и фраза – че интелектуалната и емоционалната част от личността ѝ, „творческите енергии на ума и сърцето“, както ги нарече отец Санджакоски от Струга, „са се помирили“…
Най-новата изложба на Юлия Станкова в галерия „Париж“ е следваща крачка в творческите ѝ дирения. Този път в посока Новия завет – Евангелието на Марк. Ще оставя художничката сама да разкаже какво влага в заглавието на книгата си „Докосване в тълпата“. И кое провокира тези разговори с Марк, представил изцеленията на Христос като проява на божественото, но и човешко милосърдие.
Така нарекох моята композиция, която се роди от разказа на Марк за изцелението на кръвоточивата жена. Голямо множество хора, между които Христос, бърза към къщата, където се очаква Той да помогне на умиращата Иаирова дъщеря. Само една женска фигура е чужда на всеобщото вълнение – кръвоточивата жена. Съсредоточена върху собствената си болка, тя се прокрадва зад гърба на Христос и едва докосва крайчеца на дрехата Му с надеждата, че ще се излекува. Тук следва една подробност от разказа на Марк, която ме впечатлява дълбоко. Въпреки че тълпата Го тласка отвсякъде, Христос усеща единствено това леко, изпълнено с трепетна вяра докосване. Намирам, че в това има дълбок смисъл, а именно, че шепотът е по-силен от вика, че една истина, макар да е промълвена сред заглушаващ шум, непременно ще бъде чута. Така се роди картината „Докосване в тълпата“.
Марк представя чудотворните изцеления на Христос не само в тяхното физическо измерение. Той ни въвежда в чудото като дълбоко личностно общение между двама – спасявания и Спасителя. Ето защо Христос спира цялото множество, за да разбере кой Го е докоснал и да „легализира“ случилото се чудо, като осъществи връзката с излекуваната жена макар и постфактум. Според Марк в повечето случаи Христос отвежда болния човек далече от тълпата и когато, останали сами един срещу друг, се погледнат в очите, вярата на единия и милосърдието на Другия се обединяват в едно желание и чудото се случва.
Преди посягането към едно неизпробвано до момента произведение, музикантът обикновено прибягва до „първоизточниците“, които търси не само в партитурите, но и в интерпретациите на един или друг уважаван артист. В случая, с пристъпването към Евангелието на Марк, имало ли е иконографски източници, художествени „прототипи“, с които да можеш да свериш собствената си представа за този, както го наричаш, „възвишен диалог“?
Да, така е. Както нотният запис добива нов живот с всяко следващо изпълнение, така и библейският текст се оживотворява с всяко ново „прочитане“ в образ. Музикалните тонове са кодирани в партитурата, а образите – в словото. Партитурата и библейският текст са константни величини, а звукът и образът – променливи, които произтичат постоянно от тях. В този ред на мисли аз не се чувствам творец в общоприетия смисъл на това понятие, а по-скоро мислещ и чувстващ читател, който по случайност може да рисува.
Тъй като не познавам български колеги-артисти, които се занимават системно с библейска живопис, няма с какво друго да съпоставя творбите си освен с достигналите до нас средновековни иконописни изображения. Въпреки че дълги години съм се учила от византийските майстори, аз не повтарям тяхната иконография, а създавам нова. Вярвам, че византийският изобразителен език не е мъртъв, напротив, той борави със символи, които са валидни и днес, и с тяхна помощ могат да се „напишат“ нови изречения на този език. Нещо повече, винаги е отворена възможността неговата образна „лексика“ да се обогати с нови символни значения. Надявам се, че работата ми през последните 20 години го доказва.
Какво означава за теб любовта към ближния? Не е ли това понятие изпразнено от съдържание днес, когато всеки, и творците също, са тласкани от обстоятелствата в посока себеоцеляване?
Трудно е да се говори за такава любов днес, когато думата „ближен“ е подменена с думата „друг“. Лесно е да обичаш ближния, но как да обичаш другия, който е въплъщение на всичко враждебно и чуждо?
Този въпрос ми помага да осъзная, че към евангелския текст ме води желанието да се върна в онези времена, когато ближния го е имало, макар и като идея. Там, в езиковата реалност на Стария и Новия завет, той съществува. Когато чета безхитростния, честен разказ на Марк, аз намирам в него живи човешки лица, на които мога да се доверя. Да, моят ближен е имагинерен, няма го в реалността, но той не е фантазия, а част от човешката личност, която може винаги да се прояви. Като рисувам тези искрени и простодушни лица, изплували от библейското слово, някак поддържам самата идея за неговото съществуване. Освен че това е добро за всички, то е и моят начин да оцелявам като личност.
Притеснява ли те, че привикналата към по-разбираема лексика публика не познава езика на изкуството ти? Пак твои думи са, че най-сериозният проблем днес е отсъствието на вяра. Безбожието. Това ли е затруднението в прякото общуване на творец като теб с неориентирания в библейските послания зрител?
Аз самата стигнах до библейския текст чрез образа. Стенописите в една селска църквичка, които разглеждах всяка лятна ваканция, събудиха любопитството ми към изобразените събития. Силата на образа е в това, че може да впечатли без обезателно да е разбран. Разбирането идва по-късно. Образът или събужда любопитството, или не, но ако човек си зададе някакъв въпрос, рано или късно получава отговора.
Що се отнася до вярата, мога да говоря само за себе си. Боря се за вярата си всеки ден. С всяка следваща картина я търся и намирам. Всеки образ се ражда от моя възторг, но преминава и през фазата на моите терзания и съмнения. Крайният резултат винаги е изстрадан.
А безбожието се превръща в проблем, когато води до загубата на другата, Божията гледна точка към битието. Тогава се нарушава равновесието, на което се крепи нашият разсъдък.
Изложбата ти в галерия „Париж“ е почит и към 15-годишното съществуване на това вече спечелило си авторитет художествено пространство. Всъщност, доколкото знам, първата самостоятелна експозиция в тази галерия е била твоя. С какви чувства излагаш отново свои работи на това място? И коя е следващата ти проява с този толкова респектиращ нов проект?
Когато видях картините, наредени от Надя и Борис, още веднъж се убедих, че тази изложба е трябвало да се случи именно в пространството на галерия „Париж“. Има някаква логика в това, че моята първа за галерията изложба беше посветена на сътворението на човека, описано в книга Битие. А 15 години по-късно, време през което и аз, и галеристите извървяхме някакъв път, излагаме картини, вдъхновени от Евангелието на Марк. Намирам хронологична последователност не само в тематиката на двете изложби, но и в нашето синхронно „порастване“.
През ноември цикълът картини по Марк ще гостува в Атина. Надявам се да възникнат и други възможности. Имам желание да споделя тези произведения, които са венецът на моята работа досега, с по-многобройна публика.
Изложбата на Юлия Станкова в софийската галерия „Париж” продължава до 22 април 2018 г.
