Кокошката е животинка, която не предизвиква зверска жестокост.
Миа Коту, „Лунатична земя”
Как изчезна братчето ми ли? Ето как стана това.
Ние живеехме в едно глинено селце. Бяхме две деца. Войната бушуваше наоколо. На години войната беше точно колкото моето братче. Но вече беше стара. А моето братче, сигурно защото растеше заедно с нея, не успя много да порасне. Остана си дребничко, само с няколко млечни зъбчета в устата. Ходеше все замаяно, сънливо. Войната изсмука всичките му сили.
Една вечер в къщи дойде Хало, старейшината. Той пушеше хашиш и имаше видения. Настаниха се с тате отвън на пейката. И аз чух какво каза Хало на тате:
– Досега войната ви пожали. Никой не пострада от вашата къща. Но скоро ще стане и това. И ще пострада ето той – и Хало посочи с ръка братчето ми, което бавно и търпеливо пресипваше пясък от едната си шепа в другата. Сякаш искаше да премести пустинята.
Хало си тръгна. И чух през нощта как майка ми и баща ми си шепнат.
– Ще го затворим в курника – говореше баща ми на майка ми с такъв глас, сякаш някой го стискаше за гърлото. – И войната ще го помисли за пиле и нищо няма да му направи.
Рано сутринта майка ми взе един чувал и го налепи с перушина. И заши чувала върху гърба на братчето ми. След това то изчезна. Бяха го затворили в курника. На мен тате ми забрани изобщо да го споменавам. Трябваше да забравя за него.
Беше ми трудно, но се помъчих да го забравя. Но понякога отивах и кляках до курника. И гледах през зирките на дъските вътре. Братчето ми вече се беше научило да спи с глава под перушинестата си ръка. Понякога се събуждаше и започваше бясно да се чеше от гадинките. Веднъж не издържах и го повиках по име. То ми отговори с едно тихичко ко-ко.
Един ден обаче братчето ми изчезна от курника. Дали майка ми не издържа и не го пусна навън да избяга? Не знам. Знам че Хало се оказа прав. Войната взе братчето ми.
Сега не ми остава нищо друго, освен да стоя и да гледам пушеците на войната. После изведнъж си спомних какво правеше братчето ми месеци наред, преди да го затворят в курника. То търпеливо пресипваше пясък от едната си ръка в другата. Сякаш се опитваше да премести пустинята. Сякаш се опитваше да премести нашата земя с нашето глинено селце някъде другаде.
Седнах на неговото място и започнах да правя същото. Нямах неговото търпение, но затова пък шепите ми бяха по-големи.