0
2962

Сирия

Кокошката е животинка, която не предизвиква зверска жестокост.
Миа Коту, „Лунатична земя”

Как изчезна братчето ми ли? Ето как стана това.

Ние живеехме в едно глинено селце. Бяхме две деца. Войната бушуваше наоколо. На години войната беше точно колкото моето братче. Но вече беше стара. А моето братче, сигурно защото растеше заедно с нея, не успя много да порасне. Остана си дребничко, само с няколко млечни зъбчета в устата. Ходеше все замаяно, сънливо. Войната изсмука всичките му сили.

Една вечер в къщи дойде Хало, старейшината. Той пушеше хашиш и имаше видения. Настаниха се с тате отвън на пейката. И аз чух какво каза Хало на тате:

– Досега войната ви пожали. Никой не пострада от вашата къща. Но скоро ще стане и това. И ще пострада ето той – и Хало посочи с ръка братчето ми, което бавно и търпеливо пресипваше пясък от едната си шепа в другата. Сякаш искаше да премести пустинята.

Хало си тръгна. И чух през нощта как майка ми и баща ми си шепнат.

– Ще го затворим в курника – говореше баща ми на майка ми с такъв глас, сякаш някой го стискаше за гърлото. – И войната ще го помисли за пиле и нищо няма да му направи.

Рано сутринта майка ми взе един чувал и го налепи с перушина. И заши чувала върху гърба на братчето ми. След това то изчезна. Бяха го затворили в курника. На мен тате ми забрани изобщо да го споменавам. Трябваше да забравя за него.

Беше ми трудно, но се помъчих да го забравя. Но понякога отивах и кляках до курника. И гледах през зирките на дъските вътре. Братчето ми вече се беше научило да спи с глава под перушинестата си ръка. Понякога се събуждаше и започваше бясно да се чеше от гадинките. Веднъж не издържах и го повиках по име. То ми отговори с едно тихичко ко-ко.

Един ден обаче братчето ми изчезна от курника. Дали майка ми не издържа и не го пусна навън да избяга? Не знам. Знам че Хало се оказа прав. Войната взе братчето ми.

Сега не ми остава нищо друго, освен да стоя и да гледам пушеците на войната. После изведнъж си спомних какво правеше братчето ми месеци наред, преди да го затворят в курника. То търпеливо пресипваше пясък от едната си ръка в другата. Сякаш се опитваше да премести пустинята. Сякаш се опитваше да премести нашата земя с нашето глинено селце някъде другаде.

Седнах на неговото място и започнах да правя същото. Нямах неговото търпение, но затова пък шепите ми бяха по-големи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДокосване в тълпата
Следваща статияБългария и евреите – разкази за спасение и депортация