Гледна точка

Сирия

4906

Кокошката е животинка, която не предизвиква зверска жестокост.
Миа Коту, „Лунатична земя”

Как изчезна братчето ми ли? Ето как стана това.

Ние живеехме в едно глинено селце. Бяхме две деца. Войната бушуваше наоколо. На години войната беше точно колкото моето братче. Но вече беше стара. А моето братче, сигурно защото растеше заедно с нея, не успя много да порасне. Остана си дребничко, само с няколко млечни зъбчета в устата. Ходеше все замаяно, сънливо. Войната изсмука всичките му сили.

Една вечер в къщи дойде Хало, старейшината. Той пушеше хашиш и имаше видения. Настаниха се с тате отвън на пейката. И аз чух какво каза Хало на тате:

– Досега войната ви пожали. Никой не пострада от вашата къща. Но скоро ще стане и това. И ще пострада ето той – и Хало посочи с ръка братчето ми, което бавно и търпеливо пресипваше пясък от едната си шепа в другата. Сякаш искаше да премести пустинята.

Хало си тръгна. И чух през нощта как майка ми и баща ми си шепнат.

– Ще го затворим в курника – говореше баща ми на майка ми с такъв глас, сякаш някой го стискаше за гърлото. – И войната ще го помисли за пиле и нищо няма да му направи.

Рано сутринта майка ми взе един чувал и го налепи с перушина. И заши чувала върху гърба на братчето ми. След това то изчезна. Бяха го затворили в курника. На мен тате ми забрани изобщо да го споменавам. Трябваше да забравя за него.

Беше ми трудно, но се помъчих да го забравя. Но понякога отивах и кляках до курника. И гледах през зирките на дъските вътре. Братчето ми вече се беше научило да спи с глава под перушинестата си ръка. Понякога се събуждаше и започваше бясно да се чеше от гадинките. Веднъж не издържах и го повиках по име. То ми отговори с едно тихичко ко-ко.

Един ден обаче братчето ми изчезна от курника. Дали майка ми не издържа и не го пусна навън да избяга? Не знам. Знам че Хало се оказа прав. Войната взе братчето ми.

Сега не ми остава нищо друго, освен да стоя и да гледам пушеците на войната. После изведнъж си спомних какво правеше братчето ми месеци наред, преди да го затворят в курника. То търпеливо пресипваше пясък от едната си ръка в другата. Сякаш се опитваше да премести пустинята. Сякаш се опитваше да премести нашата земя с нашето глинено селце някъде другаде.

Седнах на неговото място и започнах да правя същото. Нямах неговото търпение, но затова пък шепите ми бяха по-големи.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора