0
5380

Единението

В петък вечерта президентът Радев направи телевизионно обръщение с призив за преодоляване на разделението и за единение на българския народ. Речта му беше кратка, ясна, вярна, на пръв поглед – блестяща. Защото – да, разделени сме. Да, това ни отслабва и ни изпива енергията. Да, вместо да вървим напред, се взираме един в друг и взаимно се обвиняваме. Речта му беше изпълнена още със сдържана мъдрост така, както подобава за един държавен глава. Например, че ожесточението от миналото минира пътя на бъдещето. Вярно е, че безизходните спорове погребват великите идеали. Тъжна истина е, че „партийни, лобистки и индивидуални облаги закриват хоризонта на националния интерес“.

В обръщението на президента отчетливо е артикулиран не за пръв път използван от него израз – „България избра пътя на европейска демокрация и трябва да гради своето бъдеще около принципите на свободата, законността, справедливостта и уважението към човека“. Изказано е и нещо, което ми се струва, че за първи път намира място в негово слово – „Единението не е индулгенция за престъпления, а борба за законност и правосъдие, на което обществото може да разчита. Единението не може да се случи под знамето на никоя идеология, а само и единствено под знака на културата и човеколюбието“.

Безспорни истини, изказани са балансирано, намерен е верният тон. Въпреки това нещо ни възпира да им се доверим напълно. Не е причината, че знаем кой е авторът на текста, издекламиран от президента. Не е и само защото призивите за национално съгласие не са нищо ново на българската политическа сцена – с подобни декларации започна злополучният български преход, подобни призиви периодично се отправят в публичното пространство и бързо отшумяват. Не е дори и в усещането за популизъм и високопарност, към който сетивата ни са заострени поради преупотребата и злоупотребата с тях. Има нещо друго познато, един нагарчащ привкус от по-далечното минало.

Голословието е основният порок на обръщението. Единението не се постига с думи. Думите без покритие са рудимент от времето на социалистическото безвремие. В социалистическата епоха всичко се изразяваше с думи – лозунги, тезиси, призиви –  всичко беше на думи, свеждаше се до думи, отчиташе се на думи. Празните думи срутиха колоса на глинени крака. Дори певецът на новия строй, „поетът с ватенката“ в поемата „Дни на проверка“ не можа да сдържи горестния си проплак: „Не е ли днеска празна пещера човекът, където лозунгите хвърлени отекват с екот“. Именно на този екот не можа да издържи неговата вяра. На думи онова общество беше най-справедливото, не се допускаше и дума да се спомене за несправедливост, а действителността убийствено се разминаваше с думите. Красивите, но празни думи са жестоки. Затова с думите трябва да се борави много внимателно и отговорно.

На думи единението беше постигнато през времето на социализма – една идеология, една партия, всички около нея устремени към една цел. Не се допускаше нито крачка встрани, всяко отклонение биваше заклеймявано като предателство. Единство между народ и партия беше пълно и за векове, всички манифестираха под знамената на партията, всички скандираха в един глас.

Още нещо за голословието. Нима всички досегашни призиви и декларации за единение не звучат също толкова добре, както сегашното обръщение на президента! Защо въпреки това национално съгласие и единение не настъпва в нашата страна, а точно обратно, обществото все повече се разслоява и противопоставя? Голословният патос е опасен, защото произвежда обратен ефект. Именно това означава понятието голословен – когато някакви думи не са изпълнени със съдържание, когато думи и дела се разминават, когато делата са в противовес на думите. И когато е така, тогава колкото по-красиви са думите, толкова по-грозно звучат. Когато зад думите не стоят реални действия, те се превръщат в магия.

Многобройните обръщения и декларации се забравят, но остава дълбоко врязаният в паметта ни цинизъм, който ги отрича, обезсмисля и поругава – „БСП поема вината, но само с мезета“. И тези хубави думи на Румен Радев ще се забравят, но „крилатата фраза“ на Филип Боков ще остане, защото колкото и цинични да са думите му, уви, те са верни.

Националното единение не може да се осъществи, ако в обществото отсъства справедливост. Справедливост е ключовата дума. Справедливостта изисква възмездие, без това да означава отмъщение. Когато комунистическата ера беше вече поела към леталния си край, се появи онзи знаменит филм на Тенгиз Абуладзе „Покаяние“. Филмът е завършен през 1984 г., но е допуснат за прожекции чак три години по-късно. Дори съдбата на едноименния филм показва, че покаянието е труден процес. Но по изключително убедителен, дълбоко духовен и високо художествен начин показва, че покаянието е неизменно условие за прочистване. Ами ако не само покаянието отсъства, а вместо него корени е пуснал цинизмът! Цинизмът в нашето общество не се изчерпва само с онези нарицателни думи на Боков. Цинизмът днес е добил широка популярност и дори вече минава за успешна партийна риторика.

Авторът на обръщението е усетил, че в текста има твърде много патос и голословие, затова в края го е посмекчил – „Наивно е да очакваме, че стогодишният разкол ще приключи днес или скоро. Че ще завърши с победа на някоя от страните на сто и първата или някоя от следващите години… Процесът ще е дълъг, ще срещне съпротивата на сили, които се хранят от разделението. Но, убеден съм: мъдростта ще победи ожесточението“. Дори само мъдростта не е достатъчна. Мъдростта изисква да се казва и да се приема истината, а точно от това нашето общество е още много далеч. Опитът на народите, които са постигнали единение, ясно показва, че до него се достига само през истината.

Владайското въстание е един тъжен повод за отправянето на това обръщение. Въпреки че България е осеяна с паметници, в него няма нищо героично. Само повод за покруса дават войниците, насочили щикове едни срещу други. Истината не е нито в единия, нито в другия окоп. Дълги години то също беше идеологизирано и преди да влезе в такова официално обръщение, предварително трябва да бъде освободено от идеологическите окови. И Септемврийското също. И атентатът в „Света Неделя“ също. И девети септември също. И цялата ни нова история също. И ролята на ДС също. Защото, ако оставим сътрудниците на ДС да извършат единението, това вече не е наивно, а цинично.

А да простим и да продължим, и да се обединим, и да забравим – това не бива и не трябва, и не може да стане. Защото мъртвите чрез нас говорят, на нас се надяват да почитаме и да уважаваме, и да обичаме паметта им.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияОтиде си Шарл Азнавур
Следваща статияИграта като проблем или решение