1
1111

За интересното
и безинтересното

Да криеш не е добре. Не е хубаво и да се криеш. Казвам го, защото в дните, които ни е съдено да бъдат и да останат завинаги наши (на нас, хората от века), скришното се усеща и мисли като умното и приличното. Можеше да кажа и благо- приличното, знаете,  но се спрях. Нямаше да се спъна доброволно, ако не живеех в общество, силно подозрително към думите „благо” и „благост” и тяхното въвеждане в публичното говорене. Споменаването им леко отблъсква  модерната публика, забелязали сте.

Не знам за вас, но аз научих от опита си, че да откровеничиш в наши дни не е за препоръчване. Да се разкриваш и отваряш пред другите е сигнал в най-добрия случай за симпатична и непречеща наивност. Неблагоразумие, разрешено на глупавите, но противопоказно за нормалните. В опитите да споделя словоохотливият и търсещият разбиране отстъпва от добрия тон (или от добрите нрави дори), понеже навлиза агресивно в интимното пространство на другия, занимавайки го със себе си. А ние, днешните човеци, не обичаме да ни занимават много-много с неща, различни от самите нас. Несъмнено, ние обичаме да си врем носа в чуждите работи, да се ровим из жълтите вестници и сайтове и с онази (несравнима с никое друго усещане) тръпка там някъде между сърцето и стомаха да си изравяме от мръсния куп по някоя кирлива кошулка или някое носено дамско чорапче. Ние нямаме нищо против да ни занимават с другите, когато ни се воайорства, а на нас това ни се прави много. Ние иначе искаме да влизаме през телевизията в домовете на известните (или на бедните и отритнатите, защото екстремите са най-вълнуващи, другото е посредственост!),  хубаво ни е да ги гледаме какво и как ядат те, уютно ни е да сравняваме мебели, чаршафи, барбекюта и джакузита. Честно казано, ние не възразяваме и да бъдем обект на воайорство. Не, съвсем не, защото ако другите искат да ни наблюдават, да ни следят, то значи сме станали значими. Има ли по-жестока степен на остракизъм и социално отлюспване днес, помислете си, от това да си безинтересен. Нали работя в голяма електронна медия, та знам какво е да кажат за някой потенциален събеседник: не, той не интересен на хората. Значи, работата е там да си интересен. Та, мисълта  ми е, че ние всъщност се блазним от това някой да се интересува от бельото ни. Но не толкова от него, колкото от колосаната страна на личното ни. Ние затова имаме и фейсбук, за да можем да постваме красиви мисли и парчета от живота си, да ги простираме на стената (между другото, сетих се за едно вкаменяващо стихотворение от Жак Превер. „Мръсното бельо”, така, ако не ме лъже паметта, го беше превел Веселин Ханчев на български). А по такъв начин ние се и раз-простираме. Разполагаме себе си из фейсбуците на другите. Ние си умираме, дето се вика, да качим свои снимки и снимки на своите неща и места. За да ни гледат и да сме видими и забележителни. И за да ни завидят, естествено. Да ни завидят (ама не сериозно, а така, по приятелски), че знаем как да живеем, да ни завидят (благородно) на тънката естетическа чувствителност, на гурмето и въобще на  хубавия ни живот, който междувременно се е наредил, за разлика от този на съучениците ни.  Искаме да видят колко интересни са дните ни (помните ли великолепно илюстрованата френска средновековна хроника на пребогатите и преинтересни дни на един херцог) Е, добре, но какво излиза? Ще ни се да разказваме за себе си, дефилира  ни се с охота, викаш, а поради что тогава твърдиш, че актуалното време не търпяло порива за споделяне, че било чуждо на тази човешка нужда? Какво друго е фейсбук, ако не едно свръхизобилно споделяне, едно почти хистерично себеразкриване? Ще ви кажа къде бъркате. Нашето фейсбук живеене  е всичко друго, но не и общуване. То съобщава, разбира се, но не търси общението с личността на другия, не дири сътворяването на общност. Странно, но като че ли контактът via фейсбук (ясно ви е, че избягвам съзнателно думата комуникация ) е по-скоро феномен на разграничаването, отколкото на приобщаването. Обособяване на особите имам предвид. Не ви и хрумва, надявам се, че ме дразнят индивидуалността и особеностите.  Друго имам предвид. Че фейсбукът си е плакатно изкуство, че работата му е да приканва и да съблазнява. Постовете са си постери. Билбордовете на нашето съществуване. Струва ми се, че долавям в каква посока се движат мислите ви, докато ме четете. Съобразявате философски и си казвате: но всичко това, за което говориш, все пак и в края на краищата е форма на общуване и следствие от желанието да се комуникира. Прави сте, стига да приемем всяка фигура на контактуването за общуване. Извинете, но аз съм мъничко по-взискателен към заслужаващото да бъде означено така. Сещам се за онази стара вече, но и станала класическа  дистинкция на Юрген Хабермас, за различените от него стратегически и комуникативен тип поведение.  Ще бъда съвсем искрен – не идеологизирам тук срещу социалните мрежи в интернет, а най-малкото пък в стила на смешния, глупаво аристократеещ вариант на салонния неоконсерватизъм. Просто ми се струва, че връзките ни се разгръщат повече от страната на стратегическото, нежели на комуникативното. Иначе съм наясно какво е самота…

Та, продължавам да твърдя, че ние не се радваме кой знае колко тогава, когато някой вземе да ни разказва за себе си, без да сме му го поискали и без да ни е приятел във фейсбука. Бързо ни става досадно и тъпо, тръгнат ли да ни занимават. Ама не става въпрос за онова тъпо, което върви заедно с дълбоката екзистенциална скука, а за едно друго тъпо. Мисля, не ще ви се види нередно, ако опиша същото това тъпо с помощта на оксиморон. Тъпото, което имам предвид, е едно такова остро тъпо, бодяща, акутна форма на усещането за тъпо.

Преди ден стана така, че споделих с хора, които иначе познавам отблизо и които са ми приятели във фейсбука, че съм християнин, православен християнин. Беше си израз на приятелско споделяне. А те останаха шашардисани и казаха, че са ме имали и продължават да ме имат за интелигентен човек. Аз нещо отговорих. Учудих се, че са учудени. Явно не бях се усетил. Не бях се сетил, че добре известната на приятелите ми моя съпричастност към музикален ансамбъл, интерпретиращ православната музика от византийски тип, не ги беше предразположило да мислят за мен като за вярващ. Изглежда са смятали, че това е нещо като елемент от фейсбука ми. После приятелите ми взеха да ме разпитват защо съм християнин, а аз се опитвах да им обясня. В един момент беше неизбежно разговорът да се превърне в спор. По едно време се сепнах и се усетих, че говоря като апологет. Приятелите ми тъкмо ми напомняха за Светата инквизиция, за действията на която очакваха да се разкая и извиня. След като ги върнах на изток, те леко се настървиха и ме замериха с богомилите и безмилостните процеси срещу тях. Общо взето, не бяхме оригинални. Дойде ред и на досиетата на владиците. Отговарях. А бяха минали около три часа от мига, в който седнахме заедно. Исках да ставам, а те ме задържаха, с цел да ме вразумят.  Накрая се разделихме като приятели и тогава се замислих за скришното и за себеразкриваното, както и за това, че у нас днес е май е по-прилично да си криптохристиянин. В същото време у мен нямаше никакво съмнение, че с приятелите ми бяхме общували и споделяли свободно и откровено. Прибрах се, за да видя какво става във фейсбука.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияИсторията днес (6)
Следваща статияМладен Киселов между мига
и вечността