Новият роман на Иво Беров „Без невинни” („Рива”) излиза до десетина дни. Представянето му ще е на 3 юни, последния ден от Панаира на книгата, от 17.00 часа. То ще се състои точно там, където допреди време се извисяваше ръбатият тъжноръждив скелет на онова, което беше останало от паметника „1300 години България”.
И в този факт има нещо дълбоко символично.
Защото биографията на автора, както на малцина други, е тясно преплетена с новата история на България и с опита да се разчистят руините от предишните времена в тази наша нова история и да се започне начисто.
На всички нас обаче добре е известно, че тези опити се провалиха с гръм и трясък – и не толкова в икономически, колкото в морален план.
И Иво Беров, който имаше очи да вижда, и уши да слуша, е един от хората, които най-добре усетиха това. Усети го и чисто физически, с кожата си, на гърба си. Новото време (имаше май и такава партия, помните ли?) лека-полека го изхвърли извън борда, превърна го в аутсайдер.
Но Иво не се отчайваше. Той поработваше нещо, забавляваше се, скитосвайки по околните на София планини и захвърлените в гънките им опустели селца и пишеше грубовати, дрезгави, но понякога с харизмата на истински откровения песнички за тях, които качваше в Ютюб.
Но ще сбърка онзи, който съзре в новия роман на Иво Беров главно автобиографичната линия, която, без съмнение, присъства. Защото всяка добра литература е почти невъзможна за разчленяване и описване сплав от „аза” на автора, от целия житейски опит и културен багаж, който той носи, но освен това е и напълно самостоятелно живо създание, което живее според законите на езика и на литературното творчество.
В романа отчетливо се открояват четири пласта. Единият пласт може да означим с етикета „Чарлс Буковски” от „Поща и „Фактотум”. Героят, принуден от челичената ръка на нуждата от препитание, минава през различни работни места, сблъсква се с различни хора и от това се пораждат достатъчно на брой „плачещи” и направо „викащи” за описване ситуации. Всички тези озеленители, охранители на паркинги, служители в кол-центрове, в романа са показани в пълния си човешки размер, със своето „горе” и „долу”, което уплътнява в максимална степен реалистичния рисунък.
Вторият пласт е пластът на антиутопията. Главният герой през цялото време е обсебен от идеята да осъществи и реализира своята мечта, наречена „Революция пеларгониум зонале”, сиреч да посее семето на правдата сред нищетата, която среща и която плътно го заобикаля отвред. Върху това уж непонятно латинско название хвърлят своите донякъде вече музейни отблясъци времената на хипитата, на децата-цветя, с тяхното „любов, а не война”, но тук е и мрачният, изсечен от словесен оникс лабиринт на Андрей Платонов от „Чевенгур” и „Изкопът”.
Впрочем попитах Иво Беров кой е литературният му учител. И той без никакво колебание отвърна – Андрей Платонов. И наистина, авторът е оставил конете на словотворчеството да препускат на воля. И от копитата им да изскачат искри. А аз тъкмо такива книги нямам насита да чета.
Тук е мястото да изкажа своята благодарност на Пепа Витанова, защото срещата ми с тази книга още в ръкопис се случи благодарение на нея.
Третият пласт е евангелският. Изпитвам истинска страхопочит към писателите, които дръзват да използват за канава на творбите си евангелската история. Изчел съм доста такива книги, да спомена само последните две – „Царството” на забележителния френски писател Еманюел Карер („Колибри”) и „Репетиции” на не по-малко забележителния руснак Владимир Шаров („Факел Експрес”). Между другото, за тези, които се интересуват: тук, в „Портал Култура”, има един много проникновен текст на Теодора Димова от януари миналата година за „Царството”. Това е роман-духовна автобиография за търсенето на вярата, за приближаването към нея, но и за отдалечаването от нея, все неща, които далеч не са чужди за „топлохладния” съвременен християнин. Но в крайна сметка силата на честната изповед в „Царството”, придружена с перфектно познаване на материята, действа на моменти като че ли „по-катехизиращо” и възпламеняващо и от официалните църковни четива.
При другия, при руснака Владимир Шаров романовите закони привидно са спазени по-строго, а сюжетът, опрян на реални исторически личности като обновленеца патриарх Никон и неговия опит да построи нов Йерусалим в Подмосковието и да разиграе с театрална трупа Страстната седмица, на места заприличва на приключенско четиво и напълно се вписва в жанра на „криптоисторията”, клон на фантастиката, който се взира в миналото и при който известни факти от миналото получават неочаквана трактовка, която е в състояние напълно да преобърне представите и да изгради напълно нова, величава или окаяна, картина на иначе уж добре познатите събития. Като прибавим бонуса от епическия размах на повествуванието, което се простира в рамките на няколко века и стига чак до „чугунените” сталински времена, както и плътния слог, извисяващ се до почти „булгаковски” интонации, няма как да не отдадем дължимото на издателството, което, въпреки посичането на сп. „Факел”, продължава с истинско себеотрицание да ни запознава с най-новите и плодотворни тенденции в руската литература.
Евангелският пласт в „Без невинни” на Иво Беров няма такива грандиозни измерения, звучи някак по домашному, но тъкмо в това е неговата истинска стойност, защото познатите персонажи добиват релеф съвсем естествено, в хода на действието, а не чрез нарочно натрапени конструкции. В своя евангелски прочит, потопен изцяло в съвремието ни, Иво Беров успява да се докосне до нещо много важно, което, струва ми се, най-добре е формулирал християнският мъченик Рихард Вурмбранд, пролежал 14 години в румънските комунистически затвори:
„Най-голямата жертва на Иисус не е това, че се отрече от живота. Той даде нещо повече от това. Той се отрече от своята невинност. Той пое върху себе си греховете на цялото човечество. Библията казва: „Той стана за нас грешен.” Той стана за нас това, което най-много презираше… Той премълчава Своето присъствие, Своето съществувание. Той се идентифицира с грешници от всякакъв род. Той се идентифицира дори с тези, които отричат и ненавиждат Бога. В онези, които не чуват Неговия зов, Той мълчи и плаче. Той отказва да укорява онези, които не могат да приемат укора.”
И накрая, нека да изкажа моята и на Иво благодарност към Ани Илков, който веднага и от сърце прие да напише кратък послеслов към романа. В него, наблягайки на четвъртия, сатирико-политически пласт, той казва:
„Иво Беров си създаде широка популярност като публицист през годините основно поради две причини – оригиналния стил и неговата морална чистоплътност. И докато първото бе неговият божи шанс (талант), за второто, тоест за своя политически идеализъм, той трябваше да плаща скъпо и прескъпо в развратните времена, в които ни се падна да живеем.
Не е изненадващо, че романът, за който говорим, е сатиричен. По-скоро проблемът е, че липсва сериозен български пример за сравнение, още повече, че днешните времена като че ли не предразполагат към такъв тип политическа сатира в едрата форма на романа. Никой не иска да поеме рисковете – литературни, но и житейски.
Обаче Иво Беров нямаше да е той самият, ако не следваше с разум и упоритост пътя на своите разбирания и идеи – така, както впрочем и неговият главен герой в романа. Този главен герой симптоматически напомня донякъде самия Иво, но също и Кандид от едноименния роман на Волтер. Героят демек е един пораснал и дори позастарял „Кандид“. Избродил политическите безбрежия на просветения рационализъм (на Просвещението, по-точно) той сега се готви за края, за финалната революция, назована Пеларгониум Зонале.
Сякаш това е последният ден, вековечно последният ден, завинаги последният ден на България. Това е наистина последният ден на нашата обичана България, изобразен в романа на Иво Беров; тази България, на която с нищо не можахме да помогнем, уви.
Но вярно е също, че сатирико-политическите творби се пишат понякога, за да могат политическите предвещания да не се случат или ако вече са се случили, да претърпят обрат и да поемат към добър край. Последният ден, да, но кога идва месията, кога? Месията не идва в последния ден, той идва в най-последния!”
