0
610

За паметта и човечността, замълчавайки…

Тадеуш Ружевич, „Ножчето на професора“, превод от полски Вера Деянова, издателство за поезия ДА, С., 2017 г.

Тадеуш Ружевич (1921–2014) е представян на български през годините, още от 70-те – та до днес. Читателите, поне тези с отношение към поезията и към драматургията, но не само те, познават полския автор, признат за едно от най-големите имена не само в полската, но и в световната литература – поет, прозаик, драматург, сценарист. Неговото творчество, заедно с това на Чеслав Милош, Вислава Шимборска и Збигнев Херберт очертава облика на полската поезия от втората половина на ХХ век, като влиянието му продължава и до днес.

Книгата, която се появява сега, красиво издание – не бива да отминаваме факта – включва поемата „Ножчето на професора“ , както и „Разсъмване ден и нощ с червената роза“, „врата“, „Корабът призрак“, „тайната на стихотворението, „дъжд в Краков“. Специално за това издание са подбрани още пет стихотворения от стихосбирките „Чезнене“ и „Последна свобода“.

Поемата, дала името на книгата, осмисля паметта за миналото. Миналото, което днес е само малко поотдалечено… Героят й, преживял лагерите, проф. Мечислав Порембски, приятел – Мечислав, Мечо, Метек – не разказва за това минало, не си спомня за него. Този, който среща читателя с отгласите от това минало, с невъзможността да бъде изговорено такова, каквото е, с „влаковете“, носели отчаяние и памет за Зло, влакове, които днес „приключват летежа си“, този, който го прави, е слушателят, събеседникът, авторът. Това минало, което в началото на поемата е обобщен образ на зло, отчаяние, страдание, постепенно е „пречупено“ през индивидуалното му човешко преживяване. Делничната среща, закуската с внимание към яйцето (в краткия текст на преводача в края на книгата се подчертава смислообразуващата му функция), обикновените реплики – нищо от това не носи предполагаемия драматизъм, травматичния спомен у някой, който е живял в ада на лагерите. Не, паметта за миналото не се проявява в някаква извънделнична, в изключителна, свръхнатоварена с трагизъм реалност. Нейната болезненост е някак приглушена у самия герой, който я носи. Нещо повече – плътността на образа на това минало се разроява сред днешното. Разроява се в обичайни действия, нормални, наглед дори незначещи кой знае какво разговори. Ножчето, което лагеристът Мечислав носи „в подгъва на раирания си халат“, „странно ножче“, можело да служи за какво ли не, ножче „от века на унищожението“, банален предмет, с банално предназначение, но в място, в което всичко може да бъде приравнено към подобна баналност – страхът, сълзите, издевателството, отчаянието, Злото. В една среща на миналото и настоящето, среща, в която ножчето на паметта е белязано от ръждиви петна на забрава, на несигурност в ясните разграничения; в едно настояще, в което човешката памет за преди вече не рискува да назове ясно, а и все по-малко може, виновните, палачите, жертвите… В това настояще ножчето на Мечислав има по-голям смисъл, пази плът от миналото, то е реален спомен, но и знак, че онова, което е било, наистина е било. И най-страшното последствие от него е поразяването на човечността. Взривяването на етичните основания за съществуването на човека.

В поемата, както и в останалите стихотворения в книгата можем да видим и една от важните особености на късната поезия на Тадеуш Ружевич. Бих я нарекла красива особеност. „Високият“ език на поезията започва да придобива „прозаическа“ утаеност и успокоеност. Пространствата между думите стават все по-широки, а самите думи все повече оголени от обяснителност, емоционална приповдигнатост и „височина“ на тона. Важният за модерната поезия мотив за невъзможността на езика да изрази смисъла. Да бъде инструмент за голямата, най-красивата поезия. И стихотворението може да остане „ненаписано“, да „чезне“, да се „скрива в себе си“. И затова поетът се стреми към мълчанието. Към тишината. Към онази „най-последна свобода“ – „свободата на мълчание“.

А на корицата на книгата се вижда лагерното ножче на проф. Мечислав Порембски.

Огледало

след години на врява
ненужни въпроси
и отговори
ме завладя тишината

тишината е огледало
за моите стихове
техните отражения мълчат

Рембранд
в пелената на старостта
беззъб
ме предъвква
смее се
оголен докрай
във Wallraf Museum

защо не стана
мълчаливеца живописец
Никифор Криницки[1]

протритите от времето черти
рисуват нашето общо
лице

лицето което виждам сега
виждах в началото
но не го предусетих
огледалото го скри в себе си
живо младо
днес потъмняло
мъртво
издъхва
без отражение
без светлина
без дъх

[1] Никифор Криницки (1895–1968), полски художник, самоук, признат за един от най-забележителните примитивисти, – из бел.пр.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Предишна статияБезбрежните дни
Следваща статия„Граница“ на Емил Тонев