Те се появиха с големи картонени листове като корици на книги, със саморъчно изписани заглавия и имена на автори. Кориците приличаха на книжни щитове. После разбрах, че така ги и наричали. Беше в Деня на будителите. И някак естествено те застанаха в началото на шествието. Една редица от десетина картонени щита, които трябваше да водят и пазят протестиращите. Паисий, Софроний, Ботев, Талев, Димов, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев и дори две днешни книги вървяха начело в това прекрасно самоорганизирало се шествие. Беше слънчев този първи ноември, различен. Бях особено щастлив и спокоен да вървя подир книгите щитове. И тези момчета и момичета излизаха всяка вечер оттогава. Четящият човек, за който тайно си мечтаем. Рицари без броня, като момчето от онзи български филм с Апостол Карамитев, който те едва ли са гледали, онова, с картонения щит и броня от кашони. Странни донкихотовци, наивници, както ги нарекоха, тръгнали срещу истински великани… Скоро щяха да се сблъскат с истинските щитове, шлемове, палки, белезници, ключове. Нестройната пехота на четящите срещу добре смазаната машина на полицията.
Един вторник, на 12 ноември.
Най-тъжната София, която съм виждал. София – закрит град. Полицейски, блокиран град. Толкова струпана полиция тези улици не помнят. Като огромно кафкианско насекомо с лъскавите фасетки на шлемовете. Протестиращи срещу полиция. Картонени срещу метални щитове. Шлемове срещу голи лица. Четящи срещу ръмжащи. Резултатът винаги е ясен. Снимките от онзи вторник още не са за гледане.
Това правителство направи великански гафове, но най-големият е, че не разбра какъв шанс имаше с този протест. Шансът да се оттегли тогава, през юни. Сега ще бъде шанс за всички ни, ако то си отиде, без да употреби грубо насилие. Не изпускайте този последен шанс, г-н премиер (вече с малка буква). Прочее, какво четете вечер?
През цялото време ние не спестихме ирониите си към протестиращи и студенти. Нарекохме ги хунвейбини, тези с книгите. Студентът с очилцата, проснат на паважа на Цар Освободител под тежкото тяло на полицая, вероятно е лумпен или наркоман. Или не, пърформър, влязъл в странен танц с полицейско тяло не от своята категория. Този с пукнатата глава просто не е добре с главата. Организирани и платени ги нарекохме, защото не можехме да си представим другото. Раздавали по 30 до 80 лева на стачкуващ, за рана – 700. Толкова евтина пропаганда отдавна не е имало. Все пак си дължим известен вкус и старание.
Тук, ако обвиниш някого, че е част от мафията, безчестен, непрозрачен, той никак няма да се засегне. Ако кажеш на ксенофоба, че е ксенофоб, няма и да те разбере. Пък и това вече минава за ценност. Но речеш ли, че протестиращият човек е красив и смислен, о, небеса, отечеството е в опасност…
Не Пеевски, успелият, а тези от кварталите, дошли с децата си от градинките, разделяли нацията. Не Петното, този рицар на безкнижието, а четящите разделяли народа. Не Орешарски, разпускащият седенки, а преподавателите. Не криещият се като плъх Бисеров, преял с пари, а протестиращите били сити. Не тези, овъртолили се в обръчите от фирми… Не изпълзелите в тъмното биячи на „пришълци”… Не гласуващите с ударно бездарие мораториуми от парламента… Не, не… Сакън. Не срещу тях е нашият сарказъм… Нищо, че докато наричаме студентите хунвейбини и фашисти, истинският фашизъм се търкаля навън необезпокояван. Докато хулим протестиращите, властта намига на мафията. Под нашия прикриващ огън. Бий студента… Хихикай срещу протестиращия… Красиви били а, ще делите отечеството… „Всички те знаят:/ Отечеството е в опасност” по Гео Милев. Но там следва най-страшният въпрос „Прекрасно:/ но – що е отечество?” Биха го съсипали Гео днес за този въпрос. И пак щеше да следва онова негово „главата ми – кървав фенер”…
Да, имаше много драматични кадри от онзи вторник, но два си запазвам за себе си. Единият е с момиче, седнало върху контейнер за боклук, изнесен в средата на Цар Освободител, саморъчна барикада. Момичето е подпряло глава с ръце и сякаш не може да повярва, че това му се случва. Помня това момиче, то носеше една от книгите, моята. Другият кадър е стъпканият Ботев. Картоненият щит с „Борба” на Ботев под няколко чифта еднакви черни лъскави обуща, „кубинки” им викахме едно време. Запомнете тази картина. Стъпкаха всичките ни книги, каза ми един от студентите после, но ние пак си ги взехме.
Ако трябва да си избирам щит, ще остана при тези стъпкани, разкъсани, книжни, саморъчно изписани корици на протестиращите. Щитовете на беззащитните.
Защото всичко това ще свърши. Ще живеем отново заедно. Цяло едно поколение ще носи паметта за съпротива в телата си. И литературата ще бъде просто литература. И всички – ироници и наивници, полиция и студенти, ще си говорим най-сетне. И ще лекуваме заедно раните, не онези от вторник, те са нищожни, а онези от последния век. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Заради оскъдното биографично време, което ни е отпуснато.
Снимката на главната страница е от сайта AzCheta.com.
