Вторник мина – ден като ден. Вечерта загледах новините. Показаха някакъв материал – колко са българите в чужбина. Два милиона. Имаше статистика – големият процент са емигрирали заради препитанието, един по-малък процент – заради образованието си. Към материала беше инкрустиран и репортаж от едно видинско село – рухнали плевни, кален двор и една възрастна жена, която говори по телефона с дъщеря си в Италия. Разбра се, че дъщерята от 15 години е там. Майката беше категорична – щом е добре, там да стои. Показа и снимка – на дъщерята с двете внучки. Докато говореше по телефона, плачеше, но беше категорична – там да стои.
Хората по селата в репортажите на телевизиите винаги изглеждат разтърсващо. Може би защото прекално много ни сервират от екрана костюмирани политици, и стари муцуни, и нови попълнения, които, ако не друго, поне бързо се научават в най-ценното изкуство за политика – да не млъква и да не казва нищо. Затова несръчните, задавени думи на обикновените хора носят много повече смисъл.
Зад този разговор на майката с далечната дъщеря в Италия – а има и къде-къде по-далечни дъщери и синове – в Америка, в Канада, в Аляска – се крие драмата на стотици хиляди възрастни хора. Формално драма няма – въпрос на свободен избор в един свободен свят – младите решили и заминали. И е така.
И не е така.
Защото старостта има нужда от помощ. А тези хора с далечните синове и дъщери няма откъде да получат помощ – и кретат така, движат се бавно, внимателно, опитват се да изглеждат прилично, да вършат малките си всекидневни залисии. Да изтраят до лятото, до отпуската, когато може би децата им ще си дойдат.
Сега един по един това поколение си отива. То помни войната, купоните, първите москвичи. То се реализира в стария свят и посрещна новото време с най-различни реакции. Погледнато от птичи поглед, то може би наистина носи вина за дългото стоене на социалистите във властта. Но времето на тези водени до прегракване вътре в семействата разговори свърши. Защото това поколение се срещна челно с влака на мизерията. Милион и половина пенсионери живеят на прага на абсолютната бедност.
Единствената противоотрова на правителствата през последната декада срещу този социален геноцид беше да създаде нормален климат за бизнес и да пречупи тенденцията за емиграция. Правителствата обаче не сториха нищо подобно.
Вървя по улицата и гледам. Малкият квартален бизнес в София е унищожен. И това – в София, какво остава за градовете в провинцията.
Това е големият проблем – че няма работа, а където се намира работа, вече не останаха хора.
Цели три-четири години преди мандата на това правителство ние се занимавахме със слънцето Бойко, с луната Цецо и с планетата Юпитер – Искра Фидосова. Сетне дойде катастрофата Орешарски и се разрази цунамито Пеевски. Нови загубени година и половина. Тогава бизнесът беше окончателно удушен. Сега Бойко отстъпи на заден план, а министрите му в по-голямата си част изглеждат по-адекватни. Сиамските близнаци Цветан Василев – Делян Певски се разделиха. Единият стана по-черен от катран, а другият – невинен като снежинка. Но и случаят с катранения Цветан Василев беше канцелиран успешно – човекът си седи в Сърбия или кой го знае къде, а ние лека-полека го забравяме. За сметка на това ДАНС и ГДБОП ту изскачат като заек от цилиндъра на фокусник от МВР, ту отново се прибират вътре. А че това преместване е свързано с милиони левове, никой не отваря дума.
А нашите старци вървят с миши стъпки по всекидневните си залисии, гледат вечер телевизия и вярват на всяка дума и лека-полека изчезват – един по един.
Сега ще ви разказа за срещата си вторник сутринта с един 36-годишен младеж.
И аз, като всеки човек, сутрин си измислям някаква занимавка и гледам да изляза. Обикновено оставям колата някъде по улиците, където още не е зелена зона и сядам да изпия едно кафе, сякаш ми предстои много натоварен ден и сега трябва да си подредя програмата. Вадя джиесема и го разцъквам и даже провеждам някой и друг разговор – както подобава на един наистина зает човек.
Поръчах си кафето и се изправих до масичката с пепелника. Едно момче излезе в тоя момент вътре от кафенето и дойде също до масичката. И то извади цигара и запали.
– Вие и вчера бяхте тук – каза.
– Да, верно.
– Аз съм физиономист. Ако видя един човек, и след една година ще го позная.
– Браво. С какво се занимавате?
– Имах бизнес. Вътрешно обзавеждане на морски съдове. Но фалирах.
– Откъде сте?
– От Силистра. Прекрасен град. Обаче фалирах и дойдох тук.
– И сега какво ще правите?
– Ще се хвана на работа при един приятел от казармата. Озеленяване. Но тази седмица съм още свободен.
Минах на ти. Той продължи да ми говори на вие.
– Кой набор си?
– Седемдесет и девети. На трийсет и шест години.
Почти колкото племенника ми. Който е в чужбина.
– Не ми харесва София. Хората не ми харесват. Имам чувството, че всеки иска да прецака всеки. Но нямам избор.
На момчето му се говореше. Личеше си, че вече е изпил няколко бири. Не го упреквах. Познавах тази топлина от бирата в гърдите – когато светът се приближава заедно с хората и можеш лесно да заговориш всеки.
– Ей го, оня ден взех такси до Дружба 2. Шофьорът веднага ме разбра, че не съм от София и ми казва – 20 лв. Викам му – ще ти ги дам, но ме лъжеш.
Момчето беше започнало да оплешивява, а по слепоочията му личаха бели косми.
Говореше ми как хората тук в София са забравили нормалното човешко отношение, как всеки иска да прецака всеки, в Силистра не е така, в Силистра например, ако замръкнеш на улицата, винаги ще се намери къде да пренощуваш. Но можеш ли да живееш с 15 лева на ден. Не можеш.
– Чакайте малко – каза изведнъж момчето и влезе в кафенето. Там на един стол си беше метнало якето, а на другия имаше някаква чанта. Взе чантата и пак излезе отвън при мен. Сетне внимателно постави чантата на масата и извади от нея един платноход – дълъг към половин метър, с мачти, платна и каюти, с палуба, люкове и въжета – едно платноходче съвсем като голям истински платноход.
– Ще го нося да го продавам някъде. Беше ми нещо като украса в офиса. Но фалирах.
– Колко му искаш?
Момчето каза една сума. Беше висока, но и платноходчето си заслужаваше, беше съвсем като истински голям платноход.
– Ами добре, успех – казах.
– Хубав ден – каза момчето.
Оставих го там – до масичката с пепелника и платнохода.
И като се прибрах в къщи след края на „работния ми ден”, издърпах от купа стихосбирката на Иван Методиев. И сега ще ви препиша едно стихотворение.
Готово. Ето го.
Повече тишина
Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше…
Преглътне над хляба и дели, и дели…
И все не ядеше.
Все не ядеше.
Двама й бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!
Препъна се мама в трошица една
и на всичките вълци
стана жена.
Чуй я мама, сестрице, как вие сега…
Помогни на вълчето
с малко птича тъга.
Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?
Мисля си колко ще е добре, ако стиховете на Иван Методиев звучат денонощно от високоговорители на площад „Народно събрание”. Това, според мен, е добра идея. Подарявам я. Някой може да кандидатства с нея дори за европроект.
