Весела Ножарова, „Въведение в българското съвременно изкуство 1982–2015“, изд. „Жанет 45“, Фондация „Отворени Изкуства“, 2018 г.
Георги Тодоров: На мен много ми се правеше работа като на Любен Костов, защото много ги обичам тези вили и колела. Просто той ми спестява маса работа.
Дневник на изложбата „Земя и небе“, 8 октомври 1989 г.
Когато на представянето на „Въведение в българското съвременно изкуство 1982–2015“ в СГХГ чух за пореден път от колеги „Ти трябваше да напишеш тази книга“, им приведох горния цитат. Весела Ножарова написа тази книга. И не просто ми спести много работа. Важно беше, струва ми се, да я напише изкуствовед от друго поколение. Заради различния поглед, заради дистанцията от събитията, доколкото личният спомен от участието в тях по-трудно може да преценява и да отсява исторически. Весела Ножарова е написала тази история на основата на статии и публикации, писани във времето, позовавайки се на тях и в текста, и в бележки съответно. Но в процеса на четене този огромен събран материал не се забелязва и не тежи на читателя, струва ми се. Защото Весела Ножарова разказва леко и увлекателно – което прави книгата едновременно четиво за специалисти, но и за максимално широка публика, която вече има или тепърва ще прояви интерес към съвременното българско изкуство. А това „Въведение…“ определено има потенциала да породи такъв интерес и да го направи траен.
В този разказ има два важни момента, които ми се иска специално да подчертая. Първият е, че за всеки период или подпериод в развитието на това изкуство Весела Ножарова дава обхватна картина на времето и контекста. Условията и обстоятелствата, промените в обществото, външните и вътрешните влияния, динамиката, сривовете и възходите, които невинаги съвпадат с тези в художествения живот, придават особена пълнокръвност на тази история. Давам си сметка, че аз не бих могла да го направя така. Да, неизбежно ще дам контекста, но като всеки човек, който го е живял, подсъзнателно ще имам чувството, че всички го познават също като мен. А не е така, разбира се. Дори само за едно десетилетие се явяват поколения, които нямат съзнателен спомен за съответното време. И винаги стои въпросът как то да стигне до тях като знание, когато не е преживяно. Весела Ножарова е успяла да представи атмосферата, в която се създават произведенията, а допълнително в края на книгата е добавена „Хроника“. И в нея съпоставката е със знакови събития у нас и по света през годините – което дава още една перспектива към развитието на съвременното изкуство в България.
Вторият важен момент са „гласовете“ на художниците – умело вмъкнати в текста кратки спомени и извадки от интервюта, в които разказват какво ги е мотивирало да се заемат с необичайните форми или да направят конкретно произведение. А това е наистина важно за всяка история. Мисля си, че когато тя още беше настояще, просто не оставаше време за такива разговори. Във вихъра на организацията на изложбите в Клуба на (вечно) младия художник, мислиш за събирането на произведенията, за експонирането, за етикетите, за документацията и за какво ли още не. И не ти е до това да питаш автора защо участва и защо е направил това произведение. А е твърде вероятно и тогава той да не е можел да го формулира добре, разчитайки предимно на творческата си интуиция. В ретроспекция събитията се осмислят по друг начин – превръщат се в разказ. Може би не непременно най-верният, но със сигурност валиден не по-малко от всички останали. И ето тези разкази се вплитат много балансирано в текста на книгата, придавайки му и многогласност.
А тя е важна именно за разбирането, че в развитието на това изкуство са вплетени професионалните усилия на наистина много хора – и художници, и изкуствоведи, и куратори, и галеристи, и колекционери, и организации… Весела Ножарова специално уговаря, че не може да включи всички автори, събития и произведения. Но представя наистина много голяма част от тях. Толкова много, че на представянето споделих с колеги: „Направо се уморявам като гледам тази книга. Толкова много работа е свършена, толкова много работа сме свършили всички ние!“…
А най-важният резултат от нея за мен е, че вече нямам чувството за наваксване, както беше през 1980-те и началото на 1990-те. Когато България беше затворена в соцлагера, изкуството ѝ бе пропуснало цели етапи и направления в развитието си. И тепърва трябваше да „проговори“ на съвременен език и със съвременни форми. А днес вече стои съвсем добре и естествено на международната арт сцена. Обаче…
„Историята на българското съвременно изкуство може да бъде прочетена и като история на дефицити“ – пише Весела Ножарова. Сред тях са липсата на държавна политика и подкрепа, неучастието във Венецианското биенале, липсата на музей за съвременно изкуство… И ето тези липси правят съвременното българско изкуство „гостенин в собствения му дом“. Много се надявам това положение да се промени и книгата да допринесе за тази промяна. А тя има възможността да го направи с увлекателния разказ, който предоставя за всички и за всеки.
Мога много още да пиша за книгата, която не написах. Но предпочитам да я чета.
