0
1005

Книга на ирониите
и опрощенията

z5 copy
Фотография Цочо Бояджиев

Стихосбирката на Цочо Бояджиев (издателство за поезия „Да“) съдържа „стихове за същностното“, пише критикът Божидар Кунчев. Публикуваме няколко стихотворения и Речника на автора в края на книгата.

13267825_1641023359551653_8253402749520060428_n„Стихове за същностното. Сътворени са от поет, чиито мисли и чувства се отнасят до действително значимото, намерено от търсещия дух. Стихове, изповядващи преживяното от сърцето и съзнанието, възприели многоликия живот с различните му измерения, наричани от нас надежда и тъга, порив, болка и благодат. Стихове, които ще запомним и ще препрочитаме, защото са онова въздействащо единство на образи и прозрения, което прави от поезията опорна точка и хоризонт в нелекия път на познанието и самопознанието.“

Божидар Кунчев

 

Цочо Бояджиев е роден на 25 септември 1951 г. в Троян. Завършва Философския факултет на Софийския университет, специалност Философия със специализации по психология и българска филология. Защитава дисертация върху модерното немскоезично платонознание. Хабилитира се през 1987 г. Три години по-късно защитава втори докторат върху понятието за природа в средновековната философия. От 1992 г. е професор по история на философията. Проф. Цочо Бояджиев е чел лекционни курсове по обща история на философията, философия на Средновековието и Ренесанса, антична философия, културна антропология на Европейското средновековие, философия на фотографията и др. От 1991 до 1999 г. е ръководител на катедрата по история на философията във Философския факултет на Софийския университет. От 2000 г. е директор на Института за средновековна философия и култура, София. Специализирал е в Тюбинген (1988/9 и 1993), Кьолн (1998), Берлин (2000, 2003, 2005 и 2007), Будапеща (2001/2), Рим (2004) и Цуг (2012). Съиздател е на поредиците Bibliotheca Christiana, на поредицата „Семинар 333“, на поредицата Studien und Texte zur Geistesgeschichte des Mittelalters на издателство Brill, Холандия, както и на „Архив за средновековна философия и култура“. Член е на няколко европейски академични институции: Международното Платоново общество, Обществото за изследване на средновековната философия (Лувен), Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките, Берлинското научно общество, Приятелския кръг на Томас Институт, Кьолн. Съосновател е на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP ). Член е на редакционния съвет на списание „Християнство и култура“. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов“ – 2004, на наградата „Златната метафора“ – 2005, на Наградата на Портал Култура за цялостно творчество – 2015. Кавалер на „Големия кръст“ на Суверенния Малтийски орден.

Проф. Бояджиев е автор на 11 научни монографии и няколко десетки статии и студии, на многобройни преводи от латински, старогръцки и немски, на поетичните сборници „Пясъчен хълм“, „Пастир на думи“, „Прозорец на север“, „Сбогуване с предмети и други живи същества“, както и на фотографските албуми „Пътят на човека“ и „Домът на човека“ (съвместно с Николай Трейман).

Цочо Бояджиев, „Книга на ирониите и опрощенията“, издателство за поезия „Да“, 2016 г.

 

ТЯ ПОМНИ

На П.

тя тогава прошепна в ухото ми
име на някакъв непознат

който носел моите дрехи
обитавал моята стая
пиел от моята чаша
скитал по моите пътища
стенел от моята болка
сънувал моите спомени
изричал моите думи
и щял да умре с моята смърт

бях го изгубил като игла
в купа сено ала тя за щастие
помни

БЕЗСЪНИЕ

най-сетне облаците се отдръпнаха и мокрите съзвездия
възвръщат имената си с което потвърждават
валидността на някогашните ни митове и дават основание
за триумфалното завръщане на Хипнос

но ти оставаш неотменно граховото зърно под постелята
на моите желания

ЗИМНА БАЛАДА

(студът свива телата но увеличава разстоянията) студено е казваш и дървата са на привършване брадвата е съвсем затъпена в гората е тъмно и снегът е дълбок но дори да отидеш по следите ще те познаят това твое смешно желание да оставяш следи страхът ти от заличаването на спомена мъжкото ти честолюбие ненавистта към сезоните часовете и датите разбягващите сe очертания на копнежите ти приятелствата с корабокрушенци в този свят на опитни мореплаватели необяснимата твоя пристрастност към синьото към всякакви там сини птици и сини рицари а на всичко отгоре и този нелеп навик на излизане да проверяваш изключен ли е котлонът изобщо къде ли съм си забутала блузата автобусът ми утре е в шест

ЗАКЪСНЯЛ ОТГОВОР

Da steh ich nun, ich armer Tor!
Und bin so klug als wie zuvor.
Goethe, Faust[1]

сенките на тополите превръщат снежния път в гръб на зебра
полъх на горещи савани в зимната пустош

така се промъква
като нощен крадец безпричинната радост в самотния дом на
моята меланхолия с бич прогонва унинието от светилището
на душата ми а сетне отваря широко вратата за да влязат
приятелите сиреч същите тези корабокрушенци които
няма чак толкова да придирят на наивните ми фантазии

ТАЗИ ИСТОРИЯ

тази история
сигурно е измислена от самия мен
в мигове на униние

есен е и е пуста алеята край реката
хълмовете са оголели и обосели над покривите
се стели дим с мирис на сън и на дом
стъпките отзвучават по мокрия калдъръм
в градското кино дават филм с Жан Габен
ръката сама реди стиховете и бърза
да натрупа думи в хамбара на паметта
защото времето се бои от пирамидите
но ние имаме още само четири месеца
до раздялата

и т. н.

историята е незавършена тя служи единствено
да подхранва тъгата ми извън това
е напълно безсмислена за когото и да било
за приятелите за случайните спътници в нощните влакове
за кръчмарските душеприказчици дори за оная
в чиито очи скришом надниквам
(докато сипва мляко в кафето си)
с надеждата да отгатна защо никога
не успях да се сбогувам истински с нея

ЕЛЕГИЯ

шатрите на светлината в мъгливата вечер
разпънати равномерно от двете страни на булеварда

помня пустинята

безкрайна и монотонна като песен на бедуини
суха като устните ми когато трябваше да говоря
а думите бяха пясък и се разсипваха преди още
да ги помисля

и това чак до тази вечер когато в мъглата
лампите по булеварда разпънаха своите шатри
когато в самия край на декември тук на север
пред прага на зимата мярнах кервана
на всички тези години без теб и за пръв път сглобих
фраза която всъщност няма никакъв смисъл и която
започва с все още

АБСТИНЕНТНА ПЕСНИЧКА НА РУДОКОПАЧА

с колене разранени изпочупени нокти
зачервени клепачи и пресъхнало гърло
всеки ден от години
всяка нощ от години

(Припев:)

нямам сили любима
няма смисъл любима
все така да се докопавам
до златната жила
на доброто в душата ти

РЕЧНИК

Поезия – Убежище за нашите меланхолии
Хумор – Осигурител на необходимата за изкуството дистанция
Любов – Скрепяващата универсума силова ос
Писател – Мъченик на словото
Морал – Набор от саморазбиращите се принципи на човешкото общежитие
Бог – Ръката, която ни удържа над бездната
Политика – Апотеоз на целесъобразността за сметка на истината
Щастие – Красива илюзия, скрита в усмивката на дете
Страдание – Заличител на нашето високомерие
Красота – Тя е навсякъде, стига да имаш поглед за нея
Война – Триумф на тъмното в човека
Жена / Мъж – Нежност / Почтеност
Българин – Нито заслуга, нито проклятие

[1] „И ей ме, същият глупак, какъвто бях преди, съм пак.” (Гьоте, „Фауст”, прев. Димитър Статков)