4
8447

Конфликтът
за Църквата
в Украйна

1. На чия страна е историческата правда?

1. В свое „Заявление“ от 15 октомври т.г. Св. Синод на Руската Православна църква (РПЦ) обяви, че скъсва своите църковни отношения (прекратява евхаристийното си общение) с Константинополската патриаршия и прави това във връзка с – цитирам дословно – „посегателството на Константинополския Патриархат върху каноничната територия на Руската Православна църква“.[1] С този акт конфликтът по повод Църквата в Украйна достигна критичната си точка.

Доста време преди достигането на тази точка обаче в нашите медии се появиха съобщения за развитието на конфликта, които предвид непознаването на църковната история и каноничната лексика можеха да въведат (и въвеждаха) в заблуждение четящата публика. Появиха се разбира се и острастени, откровено русофилски материали, които обясняваха действията, предприети преди това от Константинопол по превратен и клеветнически начин.

Трябва да припомня и това, че в отговор на официално писмо от РПЦ Св. Синод на Българската Православна църква (БПЦ) с мнозинство взе решение да създаде специална синодална комисия за проучване на казуса, за да се произнесе БПЦ по него в бъдеще. Лично аз приветствам това умерено решение на нашия Св. Синод, защото – за разлика от осветляващите ситуацията по тенденциозно опростен или църковно-неграмотен начин – тя действително е сложна и изисква задълбочено предварително проучване.

Преди да направя опит да хвърля светлина върху случващото се, принуден съм обаче да изразя учудването си от хора, които продължават да се преструват, че не разбират нещо съвсем ясно – а именно: защо въобще възникна въпросът за независимостта на Православната църква в Украйна. Острастените „русофили“ (църковни и не съвсем църковни) заговориха за някакво „отмъщение на Константинопол“ заради отклоняването на РПЦ и на още три автокефални църкви от участие в Събора в Крит през 2016 г. Следвайки параноидното изявление на руския външен министър Сергей Лавров, други пък обявиха, че Константинопол е вдъхновяван за своите действия в Украйна от САЩ, които както винаги целят да нанесат „политически удар“ върху Русия. Сетиха се сиреч за какво ли не, само не за очевидното – за страшния скандал за съвестта на православните украинци да продължат да принадлежат на духовната юрисдикция на една Църква, чиято патриаршеска катедра е в столицата на държавата, явяваща се агресор и окупатор на земи в страната им. На държава, казвам, която анексира полуостров Крим и окупира с военни и паравоенни формирования нейните най-източни територии, обявявайки ги за самостоятелни от Украйна „републики“. И ето: нито веднъж – повтарям нито веднъж – РПЦ, която претендира да има под юрисдикцията си и двата православни народа – на руснаците и на украинците – не просто не осъди тези действия на Москва, но не се постара да изрази ясна позиция на съчувствие (поне и) към нападнатите православни украинци. Вместо това се появиха многобройни сведения за участие, включително на духовни лица на РПЦ във военните формирования в Донецката и Луганската област, обгрижващи и благославящи техните действия. Представете си сега (само хипотетично), че съседна на България православна държава окупира част от политическата ни територия, а предстоятелят на нейната църква пожелае да бъде такъв и на православните в България. Това със сигурност би било нетърпимо за съвестта ни, дори ако въпросният предстоятел запази в изявленията си неутралитет по отношение на агресията на неговата държава. А повтарям, духовници от Московската патриаршия (дори и висши) неведнъж оправдаваха политиката на Кремъл в земите на съседната държава.

Та ето затова, разбира се, огромното мнозинство от украинските православни (и да – украинските власти) поискаха обособяването си в самостоятелна (от Москва) църква. И го поискаха – както ще се опитам да покажа – с основание от Константинополската патриаршия, която, пак с основание, предприе стъпки в посока на удовлетворяване на техните (напълно разбираеми и в случая мотивирани не етнически, етнофилетистки) искания.

Преди да видим имаше ли и църковно право Константинополска патриаршия да предприеме тези стъпки, искам специално да подчертая, че въпреки многобройните (и църковно неиздържани) съобщения в нашия печат:

А) Константинополската патриаршия до този момент не е „обявявала автокефален статут“ на Украинската Православна църква, нито пък, още по-малко, е „издавала томос“ за такава автокефалия. В официално комюнике от заседанието си на 11 октомври, т.г., Св. Синод на Вселенската патриаршия обяви всъщност, че „обновява взетото решение… да пристъпи към даване на автокефалия на Църквата в Украйна“ (която, тоест към настоящия момент, не е дадена, защото „томос“ за това не е обнародван).

Б) Константинополската патриаршия не е признавала (и респективно давала автокефалия) нито на една от двете самообявили се украински църкви извън юрисдикцията на Московската патриаршия, сиреч, не е признавала „разколниците“ на Украинската патриаршия на Филарет Денисенко и на Украинската автокефална православна църква. На същото заседание на Св. Синод Вселенската патриаршия реши нещо друго – „да възстанови от този момент Ставропигията на Вселенската патриаршия в Киев, една от многото нейни ставропигии в Украйна, съществували там винаги“. Да възстанови тоест древната Киевска митрополия, като призове да се присъединят към нея водачите и църковния народ на всички съществуващи църковни образувания в Украйна.

В) И двете тези неща (пристъпването към даване на автокефален статут в близко бъдеще и възстановяването на Киевската митрополия, към която да се присъединят православните в Украйна), Константинополската патриаршия обяви, че има пълното канонично право да извърши, доколкото има непререкаеми основания да „отмени действието“ на един изключително решаващ документ – а именно Синодалното писмо (Γράμμα Ἐκδόσεως) от 1686 г., чието съдържание ще анализирам тук по-късно.

Ето това Константинополската патриаршия е извършила до този момент по отношение на Църквата в Украйна. Ето за това извършено до този момент, Московската патриаршия обяви на 15 октомври, тази година, че прекратява евхаристийното си общение с Константинопол.[2]

Още веднъж: има ли църковно основание Константинопол да извърши онова, което извърши дотук (и което е взел решение да доведе до край)? И има ли църковно основание РПЦ да обяви извършеното от Константинопол за „посегателство към каноничната територия на Руската Православна църква“?

За да отговоря максимално обективно на тези въпроси обаче, ще трябва да се върна далеч назад в историята. Да започна тоест от самото начало (и по необходимост да бъда максимално кратък).

2. И тъй, добре известно е, че покръстването на русите започва с приемането на Св. Кръщение от Великия Киевски княз Владимир през 987 г. (или 988 г. – сред историците съществува разногласие по този въпрос) и не след дълго се разпростира над целия руски народ (по онова време обитаващ най-вече днешните западно-руски, украински земи около река Днепър). Църковното устрояване на новопокръстените се извършва от Константинополската Вселенска патриаршия, която учредява за целта в столицата Киев митрополитска катедра с титулатурата „Киевска и на цяла Русия“. Тази митрополия – според древен документ от времето на император Лъв Мъдри (началото на XI век) е „Шестдесетата по ред сред епархиите на Константинополския Патриархат“, тоест тя се конституира като епархия в състава на Вселенската патриаршия и се намира под юрисдикцията на нейния патриарх.

Събрани в една единствена епархия на Константинополския патриархат – в Киевската митрополия – си остават през следващите векове и всички, разпростиращи се на север и на изток руски земи. За разлика от средновековната българска държава, православна Русия (чак до XVI век) не проявява никакво желание да се сдобие със самостоятелна (автокефална) църква, но остава без проблеми под юрисдикцията и опекунството на Вселенския престол (откъдето най-често се и изпращат митрополитите на Киевската катедра). Така нещата продължават до средата на XIII век, когато съперничествата между западно-руските князе и – най-вече – нахлуването на татарите, водят до преместването на резиденцията на митрополита от Киев в началото в град Владимир, а през следващия XIV век, в Москва, където въобще се премества центърът на независимата средновековна руска държава. Трябва особено да подчертая обаче, че и пребиваващ във Владимир, и в Москва, митрополитът „за цяла Русия“ има за свое канонично седалище града Киев и се титулува „митрополит Киевски и на цяла Русия“, митрополит на Константинополската патриаршия.

За разлика от тази неизменна църковна приемственост обаче, политическата карта на първоначалните руски земи се изменя, при това радикално. Така, още през 1361 г. Великият литовски княз Олгерд, нанасяйки поражение на вече разпадащата се татарска орда, присъединява към своето литовско княжество цялата територия на първоначалната руска държава, включително града Киев. Русите от края на XIV век следователно стават поданици на две държави: северо-източните – на постепенно въздигащото се и останало независимо Московско Велико княжество (впоследствие царство), а западните на Литовското. Малко по-късно, през 1386 г. в резултат на династическия брак между литовския княз Ягайло и полската принцеса Ядвига, Литва и Полша се свързват в една държава: Полско-Литовското кралство (което полските историци предпочитат да наричат „Жечпосполита на двата народа“ – сиреч на полския и литовския, макар в него реално да живеят три народа – полският, литовският и по-рано присъединеният западно-руски). Както до 1368 г., така и след това обаче Киевският (и на цяла Русия) митрополит остава да резидира на североизток, в Москва и не се завръща в Киев. Това впрочем е разбираемо, тъй като до политическата си „уния“ с Полша, Литовското княжество е езическо, а след това в него се въвежда – както е в Полша – римокатолицизмът. Пак повтарям: и в Москва обаче митрополитът за „цяла Русия“ (тоест за всички православни, живеещи както в Московията, така и в западно-руските земи на „Жечпосполита“) си остава „Киевски“ и е архиерей под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. От тази патриаршия като правило се изпраща за служение този митрополит и той, пак по правило, е византийски духовник (независимо какъв е по своя етнос).

И ето: първата криза възниква именно при изпращането на пореден Киевски митрополит от Константинопол. Годината е 1440, следващата тоест след като на събор във Ферара-Флоренция православната византийска делегация, под натиска на своя император, е сключила „уния“ с Католическата църква и е приела практически всички догматични положения на Рим. Собствено, един от участниците в този събор – вече наречен за Киевски митрополит – Исидор, пристига в Москва, за да заеме катедрата си и така възниква криза. Православните руси не приемат „уния֙та“, прогонват го и той се принуждава да замине за Вилно, на полско-литовска територия, откъдето години наред не управлява нищо и никой. Чакайки послушно да им бъде изпратен нов (истински православен) митрополит, в Москва не предприемат други стъпки чак до 1458 г., когато на свой Поместен събор все пак възвеждат в митрополитския сан руския духовник Иона. И в този случай обаче, московчани са решени да спазят каноничния ред и да изпратят Иона в Константинопол, за да бъде въдворен от Константинополския патриарх. Понеже до тях обаче достигат слухове, че в Константинопол все още предстоятелстват унияти, московчаните връщат Иона от пътя му. Всъщност сведенията им този път не са достоверни. Още през 1450 г. на събор във византийската столица униятският патриарх Григорий Мамас е низвергнат и изпратен в Рим, като на негово място е избран православният Атанасий. За всичко това руснаците не научават обаче, докато неочаквано не са споходени от нов кандидат за митрополитския престол. Оказва се, че установилият се в Рим Григорий Мамас е решил да опита отново да разпростре унията, провалила се във Византия в земите на русите и изпраща в Москва своя духовник Григорий Българина. Съдбата на този (очевидно наш сънародник по етнос) е подобна на Исидоровата. Московските власти не го приемат и той напуска Московията, като този път отива в Киев (припомням, по онова време, в Полско-Литовското кралство), тоест в самото канонично седалище на общоруската митрополия. В Москва обаче, след този втори случай на кандидат-уният свикват нов поместен събор, на който решават, че оттук насетне ще избират архиерея си на място и от средите на своето духовенство. Остава неясно каква титулатура ще трябва да носи този вече избиран и посвещаван в Москва митрополит, нито каква ще е неговата канонична територия и юридическо положение спрямо Константинополския патриарх. Във всеки случай скоро става ясно, че той не може да се титулува „Киевски“, тъй като в същата тази 1459 г. Григорий Българина, установил се в самия Киев, изоставя униятството, покайва се и бива признат от Вселенската патриаршия за каноничен православен митрополит на древната „всерусийска“ катедра. Всъщност, както се вижда, именно от тази 1459 г. Православната църква на русите се разделя на две: новоучредената Московска катедра и старата, никога не преставала да съществува и да признава юрисдикцията на Константинополския патриархат Киевска митрополия. Макар да продължава да носи титулатурата „на цяла Русия“, от 1459 г. обаче Киевският митрополит очевидно не е вече предстоятел на всички руски православни, а само на онези, живеещи в Полско-Литовското кралство. Канонически разбира се, територията му продължава да бъде и да остава епархия на Константинополския патриархат.

Трябва да забележим, следователно, че до 1589 г. (т.е. цели 130 години) е неизяснено какви са йерархичните отношения между него и поставяния в Москва митрополит (защото велико-русите продължават да поставят на мястото на Иона негови приемници), а също чия канонически е територията на митрополита в Москва.

Нещата придобиват яснота едва тъкмо през тази 1589 г., когато в престолния град на Московията пристига на посещение тогавашният Вселенски патриарх Иеремия ІІ (по онова време великият град на Босфора вече отдавна е под османска власт). В резултат на настойчивото желание (според мнозина историци и под силен натиск) на Московския цар, патриарх Иеремия се съгласява да даде на Московската катедра статут на патриаршия, което две години по-късно е потвърдено и със съборен „томос“. Изключително важно е да се подчертае още тук, че в каноничната територия на този нов – пети по ред, след древните източни патриаршии, диоцез – не влиза нито Киевската митрополия, нито западно-руските земи в Полша-Литва (т.е. в днешната Украйна). Това е безспорно още и затова, че на връщане от Москва, след като е направил великоруската столица патриаршеско седалище, Иеремия ІІ се отбива в Киев, за да въдвори ред в тази своя епархия, твърде занемарена през последните години. Засвидетелствано е, че патриархът низвергва от Киевската катедра двуженеца Онисифор и поставя на негово място избраният от народа на православните западно-руси Михаил (Рогоза). Съвсем безспорно е, значи, че и след провъзгласяването на Московската патриаршия, земите на Киевската митрополия си остават епархия на Вселенския патриархат, а че това е така ни показва и случилото се през следващия век, когато след десетилетия смутове във връзка с наложената на голяма част от православното население в Полша-Литва т.нар. Брест-Литовска уния с католичеството, редът е възстановен отново от Константинопол. Този път, през 1620 г., като посланик на Вселенския патриарх тук пристига Йерусалимският патриарх Теофан, който от негово име поставя за Киевски митрополит Иов (Борецки) и ръкополага шестима епископи за епархията му. След този акт нещата следват правилно чак до 1654 г.

През тази година обхваналият почти цялата източна част на „Жечпосполита“ бунт на казашкия атаман Богдан Хмелницки успява да откъсне половината от територията на западно-руските земи (т.е. до десния бряг на Днепър), която атаманът, за да запази от поляците, пожелава да предаде на Московското царство. Нека прибавя, че именно от онова време въпросните западно-руски земи (цели три века принадлежали на Полша-Литва – срок, достатъчен, народът им да се превърне в самостоятелен) започват да се наричат (от велико-русите) „Украина“, т.е. западна окрайнина на „Московията“. За първи път от създаването си също Московската държава се разширява и върху земи, които в църковно отношение влизат в каноничната територия на Киевската митрополия и респективно в юрисдикцията на Константинопол. Да, това обстоятелство не би трябвало да породи проблеми, защото нищо не пречи в една държава да има две църковни юрисдикции. Както е известно Църквата не се устройва нито на етнически, нито на държавно-политически, а единствено на териториален принцип. Не би трябвало, казвам, но проблемите се пораждат тутакси и именно по вина на новите политически владетели на Украйна. Ето какво се случва: през 1657 г. за митрополит на Киев (самият град все още остава в територията на „Жечпосполита“, на левия бряг на Днепър) е избран и съответно посветен както следва от Константинопол Дионисий (Балабан). Каноничната територия на църквата му обаче изконно се простира и върху земите на десния бряг, вече под властта на Москва. И ето – обзета от идеята, че всички земи, принадлежащи на руското (Московското) царство, трябва да се намират и под юрисдикцията на Руската (Московската) патриаршия, тази последната в лицето на тогавашния Московски патриарх Питирим, отказва териториите вдясно от Днепър да продължат да бъдат под църковно управление на Киевския митрополит и изпраща на тях свой архиерей – Макарий, със собствено неканоничната титулатура „управляващ западно-руските земи“. Както виждаме, още в средата на 17 век, не Константинопол „посяга“ на каноничната територия на РПЦ в Украйна, а обратно – РПЦ посяга на каноничната територия на Константинополския патриархат, чиято митрополия без прекъсване от 988 г. е Киевската. Съвсем очевидно РПЦ изповядва още от тогава порочната от църковна гледна точка концепция, че щом определена църковна територия политически принадлежи на руската държава (на Москва), то тя следва да принадлежи и на Руската православна църква (на Московската патриаршия).

Но нека за последен път се върнем към историята. Защото е важно да се каже, че когато тридесет години след описаните току що събития – в 1685 г. Московското царство поглъща вече и цялата бивша западно-руска територия, цялата „Украйна“ от двете страни на Днепър, патриархът в Москва с още по-голяма сила започва да настоява, митрополитът на Киев, вече в границите на Великорусия, да започне да се ръкополага от него. Това обаче означава, ни повече ни по-малко, присвояване на юрисдикцията над каноничната територия на друга автокефална църква – в случая, присвояване на юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

Изглежда, че веднага след присъединяването на Киев към Московското царство местната църква добре е знаела и е държала на традиционния каноничен ред, защото цели трима избраници за Киевския престол отказват да отидат за ръкоположение в Москва, въпреки натиска на който са подложени. Съгласява се едва четвъртият – Гедеон – но Киевската църква не приема ръкоположението му за канонично и му отказва подчинение. И ето, именно тогава, в 1686 г., решена на всяка цена да присвои (това е точната дума) Киевската митрополия за Московския патриархат, руската (забележете) държава изпраща в Адрианопол, където по онова време живее Константинополският патриарх Дионисий ІV, своя посланик Никита Алексиевич, за да изтръгне от него съгласие за своето дело.

Всъщност, проследявайки историята, ние достигнахме до прословутия документ, наречен Γράμμα Ἐκδόσεως от 1686 г., чието действие Константинополската патриаршия отменя на заседанието на своя Св. Синод от 11 октомври тази година и на основание на отменянето му решава на същото заседание „да възстанови от този момент Ставропигията (или църковната юрисдикция – б. м.) на Вселенската патриаршия в Киев“, като призове към нея да се присъединят всички неканонично отделили се църковни организации в Украйна, които желаят Църквата в техните земи да получи независимост.

Точно този документ от 1686  г. обаче, колкото и да е чудно, както можем да прочетем, РПЦ в своето „Заявление“ за прекратяване на евхаристийното общение с Константинопол, определя днес като „грамота… касаеща предаването на Киевската митрополия в състава на Московския патриархат“ и твърди, че поради това, той не може да бъде отменян от Константинопол. Изключително важен следователно става въпросът – така ли е това.

Защото наистина, ако с пререкаемия документ е извършено „предаване“ на Киевската митрополия от каноничната територия на Константинополския патриархат „в състава на Московския“, то извършеното не може да се вземе назад от Константинопол. Така че пак следва да се попитаме: такова ли „предаване“ е извършил през 1686 г. в Адрианопол Константинополският патриарх Дионисий ІV? Предал ли е своята (от 988 г.) „шестдесета по ред епархия“ в „състава на Московския патриархат“ и значи оттогава тя не е в каноничната му територия, а в тази на Москва, в която той по право не бива и не може да се намесва?

3. Подробен анализ на документа ще направя следващата седмица. Сега ще кажа само, че освен текста на Γράμμα Ἐκδόσεως, запазен в многобройни гръцки и руски преписи от онова време, ние разполагаме с още два, които хвърлят уточняваща светлина върху него. А именно: „Писмо до руските царе Иоан и Петър и принцеса София“ от патриарх Дионисий ІV и т.нар. „Дванадесет книги“ на присъствалия и участвалия в разговорите тогавашен Йерусалимски патриарх Доситей.

И ето, аз се наемам да твърдя, че ако се прочетат внимателно тези документи (което и прави днес Св. Синод на патр. Вартоломей), ще се види ясно, че през 1686 г. Константинополската патриаршия съвсем не е „предавала“ Киевската митрополия „в състава на Московската патриаршия“ (което впрочем и не може да се извърши с такъв по вида си документ), но както четем:

А) „По снизхождение“ (по „икономия“), поради „конкретните исторически обстоятелства“ – „голямото разстояние до мястото и заради често случващите се между двете царства (Руското и Турското – б. м.) битки“.

Б) Разрешава „светейшата Киевска епархия да бъде подлежаща (ὑποκείμενη) на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасяем град Москва, тоест Киевският митрополит да се хиротонисва (ръкополага) там, ако се появи нужда“.

В) За това „разрешение“ тя поставя две изрични условия: митрополитът на Киев да се избира от църквата и народа на Киев, а на Литургия да продължава да споменава на първо място Константинополския патриарх (което за всеки запознат с каноничния църковен език означава, да засвидетелства продължаващата си каноническа зависимост от него, продължаващата юрисдикция на Константинопол над Киевската катедра).

Преди да пристъпя към анализа на тези положения, можещи да се прочетат в документа, пак в порядъка на историческия преглед, ще кажа веднага, че условията, под които се е подписал през онази година посланикът на Москва тутакси са били нарушени и никога по-нататък не са били спазвани. Така, още през 1721 г. Москва не признава избрания от Киевската църква за митрополит, Иродион, и налага на негово място своя поставленик Варлаам. Малко по-късно пък Петър Велики опразва въобще митрополитския институт и го заменя с назначаван от държавата Св. Синод, който управлява и Московската и Украинската църква.

Доколкото, значи, условията, поставени през 1686 г. никога не са били изпълнявани от РПЦ, а на Киевската църква са били наложени други, може да се заключи, че още от началото на XVIII век Московската патриаршия е присвоила неканонично територията на Киевската митрополия, на което днес, с отменянето на (неспазения) договор, Константинопол слага край и си връща присвоената църква.

Следва

[1] “Заявление Священного Синода Русской Православной Церкви в связи с посягательством Константинопольского Патриархата на каноническую территорию Русской Церкви / Официальные документы / Патриархия.ru.” Патриархия.ru,  15 октября 2018, http://www.patriarchia.ru/db/text/5283708.html.
[2] Двери. Комюнике от заседанието на Св. Синод на Вселенска патриаршия относно схизмата в Украйна. 11 Октомври 2018, https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,67865/view,article/.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПол Холмс, психодрамата и общото човешко тяло
Следваща статияЗа фрагмента

4 КОМЕНТАРИ

  1. то се и очакваше. За щастие, отдавна си отхвърлен от българската православна общност, „изблюван“, ако мога да използвам новосинодалния превод. Жалко. Въведе християнско говорене в СМИ, възвърна темата в академични среди, беше коректив…
    Уви, за щастие КПД-то ти е бетонен минус. Що се поти бе, братче, да ги праиш тия ретроспекции? Ми ти си положил № повече усилия, отколкото некой да ти прочете газетата /сайта/, па да се замисли, па да вникне…
    Човек като офилософее и члена-кореспондента му не става. Не смеят да ти го кажат верните копиеносци – теди описва насраните пеленки на Господ и прави медийна кариера, тони носи расото, деян е волния ездач, ама така де, проекта все още не е привършил, доги янаки порции разпределя

  2. Три седмици чакам многоаргументираният проф. Янакиев да освети украино-църковната драма. И не го казвам с ирония, защото проф. Янакиев е безспорен ерудит.
    Като се направя, че забравям неговите въпиющо русомразки разбирания, които досадно се отразяват на всичките му тези до една ии ги карат да приличат на уроци на учителка-седесарка за Октомврийската революция, има две-три теми, които професорът заобикаля отдалеч и което дори на мен – лаика – прави лошо впечатление:
    1. ОК – днешна левобрежна Украйна с все Киев като седалище на митрополита е била в диоцеза на Истанбулския патриарх и той не я е бил джиросал на Московския през 1686 г. Но днешната административно-политическа територия на Украйна се разпростира и на изток от Днепър, т.е. в безспорния, според привежданите от проф. Янакиев горе исторически справки, диоцез на Московския патриархат. Е, с какво основание Вартоломей след 332 г иска не само отмяната на онзи декрет, който му връща Киев и левобрежна Украина, а и иска да открадне деспнобрежна Украина, която никога не му е била ставропигия?
    2. После: преди 1686 г. и църквата, и миряните в тези земи са били едни, а през 2018 г. вече са съвсем други. Най-малкото поне 3-4 пъти повече, да не говорим за цивилизационния им статус. Църквата не е заровено преди 3 века гърне, което като откопаеш и почистиш да е същото. Тя е жив организъм и се развива и ми е много неудобно точно аз да напомням това на уважавания професор. Но след като намирам основание да му обърна вниманието върху този факт, означава, че „пропускането“ му от него е съвсем преднамерено. А това вече по съвсем друг начин осмисля всичките му старания;
    3. Смутен съм от подборната обективност на доводите на проф. Янасиев. Лъжа не е единствено да изкривяваш фактите, а и да ги укриваш. В този смисъл, укривайки истината за историческото заиграване на Истанбулските патриарси с римските папи през Къснато Средновековие и силовото налагане в Жечпосполита на униатството (канолицизма) като държавна политика над чисто православен народ, проф. Янакиев не просто лъже, а опитва, затаявайки истината, да внуши определени неистини;
    4. А ето и част от стаената от проф. Янакиев история:
    Многобройни са опитите да се раздели Руската църква през XIV и първата половина на XV век, като създадат на завладените руски земи – Полша и Литва – отделна митрополия. Разделението е постигнато през 1458 г. с указ на папа Калист III . Тогавашният полски крал Казимир, по заповед на папата, отнема западните православни епархии от намиращия се в Москва митрополит на цяла Русия Йона. Така единната Руска православна църква е разделена на две митрополии – Московска и Киево-Литовска, в която веднага започва работа за подчинение на православната църква на Рим. От 1590 г. започват ежегодното свикване на православни събори в Брест, на които тайно се подготвя приемането на уния. През 1595 г., епископите,-поддръжници на унията, се обръщат към папата, а още на следващия събор през 1596 г., унията бива провъзгласена официално. Пет от тогавашните седем православни епископи на Западна Русия приемат властта на папата и само двама остават верни на православието. Кралят на Полша Сигизмунд III не само утвърждава всички решения на униятския събор, но и придава на църковното събитие държавен характер: изказванията против унията сде наказват строго и започват кървави гонения над православните християни,

    Това са факти, „спестени“ от проф Янакиев. Защо?

    Четох някъде какво представлявал адът. Знаете ли какво представлявал адът? Нямало казани и опушени дяволи с вили. Просто душата била прозрачна и всички можели да виждат гадостите, предателствата и низостите, които е правила приживе.
    Адът е срамът. Хубаво е някои писачи да го знаят и приживе.

    Дори да не е така – струва ли си ерудит да скверни вечната си душа с конюнктурно политическо възеиграчество?