0
1916

Корпускулярният свят на Пинчън

Нерационална геометрия, Паскал Домби, 2008, източник wikipedia

За романа „На ръба на света“ от Томас Пинчън (ИК „Колибри“, 2017). И интервю с преводача му – Владимир Полеганов.

Вероятно трябва да се започне с подхождащото на една от посоките в романа – разследването, като напомняне, че почти нищо не се знае за Томас Пинчън. С изключение на университета, в който е учил, също и курсовете на Набоков, които е посещавал, съществуват  няколко негови съвсем „древни“ снимки (роден е през 1937 г.) и също няколко истории за опитите да бъде интервюиран и за начините, по които ги е осуетил. Имало е момент, когато расте подозрението, че не е реална личност. Но той е. Сигурно е, че е написал няколко романа, от които на български вече имаме преведени два. Първият от тях е „Обявяването на серия 49“ и след години, днес – „На ръба на света“. Сигурно е и това, че с всеки нов свой роман предизвиква дискусии, преклонение, критика и влияние върху множество автори.

Заглавието (на английски Bleeding Edge), което маниаците по Пинчън могат да разкодират веднага, е колкото термин, толкова и литературно премислено. Bleeding edge technology е технология, която е нова и затова употребата ѝ носи несигурност и риск. Но това е и код към няколко от важните смислови посоки в романа на Пинчън – към Мрежата в мисленето ѝ като свободна територия, неясна и рискова, но привличаща, а и някак задължителна, ако живееш в настоящето, но и към онзи тънък ръб, към онази граница, чието прекрачване означава преминаване в друг свят. В случая – други светове.

Опитът да абстрахирам един-единствен сюжет от сложно структурираното тяло на този роман няма да е много успешен. Мисля, че това трябва да зарадва любопитния читател, онзи, който обича предизвикателства, лабиринти, пъзели. Също и онзи, който е изкушен от езиковите игри, умелата работа с клишетата – сещате се нали – хем ги използваш и изследваш, хем ги „разглобяваш“ на съставните им части и така ги неутрализираш.

Но, разбира се, както става с големите, имам предвид големи в смисъл на добри, романи – винаги можем да разкажем нещо. Героинята на романа Максин Тарноу притежава малка собствена агенция с име „Проследи и залови“, като действително проследява и проверява измами. Нищо, че лицензът ѝ е отнет. Стар познат я насочва към фирма на дотком милиардер, нещата все повече се заплитат, а също тъй участниците в тази заплетеност се множат. Максин има и деца, почти бивш съпруг, приятелки и родители, обичащи операта.

Важното, повярвайте, е друго. „На ръба на света“ разказва множество по-големи и по-малки истории. Числото на героите набъбва, разширява се и периметърът на тяхната национална принадлежност – американци, руснаци, араби, израелци. Конфигурациите, в които те участват, също се множат – официални служби, мафиоти, терористи, а и обикновени хора. За да е възможно това атомизиране на романовото цяло, Пинчън „работи“ чрез жанровото му „раздробяване“ – детективска история, антиутопия, социална проза, почти, да не кажа съвсем, „класически“ роман на пътуването в неговия по-модерен вариант. Роман за 11 септември, без да го натрапва. Роман, в който „болестите“ на нашето съвремие – не толкова и не само в индивидуален смисъл, а и в национален, в глобален – „завладяват“ героите, действат с пълна сила – параноя, конспиративни теории, тайни общества и задкулисни „властелини на света“.

Пинчън се държи като жонгльор, като насмешлив знаещ, като абсолютно инфантилен тинейджър, като жена, като мъж. Като шифровчик и разшифровчик. „На ръба на света“ се занимава и с поколенията. Ще трябва да приемем, че за някои 1998 е „преди 100 години“. Но също така ще имаме удоволствието да „влезем“ в миговете на естественост, на приятелство, на любов… малко, не много, да чуем, макар и приглушен, макар и за миг, глас на древна поетеса…, да чуем как вали дъждът в Ню Йорк…

Книгата на Пинчън раздробява света на светове, сегашното на сегашности, а бъдещето… мисля да не говоря за това. Но не бива да премълчаваме колко хубаво е да четем големите романи на и за съвремието ни. Въпреки тяхната сложна и – за мен едно от най-големите достойнства на писането на Пинчън изобщо – корпускулярна направа. Въпреки че със сигурност ни липсват толкова много знания за един чисто американски контекст. Но нали ние, читателите, сме и изследователи. Надявам се да сме.
К.А.

Да срещнеш Томас Пинчън

Разговор с преводача на „На ръба на света“ Владимир Полеганов

Преди да поговорим за превода на романа, кога бе първата твоя среща с творчеството на Пинчън и как „се развиха отношенията ви“ след нея?

Също като изненадващо немалък брой други читатели и аз стигнах до Пинчън по път, започнал от фантастичната литература. Големите теми на Пинчън – параноята, ентропията, тайните общества, тайната история, силите в сянка, които оформят вън от общественото зрение света, реалността и нейната „природа“ – са и големите теми на фантастиката, особено от последните 50-60 години и особено в разказите и романите на американските писатели. Може да се каже, че беше неизбежно, четейки Филип К. Дик (в известен смисъл паралелен на Пинчън автор, негов – ако тръгнем от думите на Брайън Макхейл за онтологичната връзка между научната фантастика и постмодернизма – брат от жанровата страна на литературното семейство), четейки Уилям Гибсън (невъзможен без Пинчън писател, но също така и писател, без чиито романи „На ръба на света“ би бил невъзможен), четейки Самюъл Дилейни и Томас Диш, да не стигна до Gravity’s Rainbow. Романът също така е и номиниран за най-голямата награда за фантастика, Небюла, така че може да се каже, че срещата ми с този автор е била неизбежна.

Тя съвпадна и със срещата ми с други американски постмодернисти – бих казал даже с по-интересните американски постмодернисти, – които и до днес са сред любимите ми писатели: Джон Барт, Уилям Гас, Кати Акър, Денис Купър, Стив Ериксън. Накратко, попаднах в свят, където литературата се опитва, непрекъснато успявайки и проваляйки се, да се превърне в машина за разбиране и създаване на реалности, нещо, мисля, заложено и в сърцето на фантастичния жанр.  

Добре, да попитам и дали той повлия (на мен ми се струва, че да) върху твоето писане – първата ти книга с разкази и романа?     

Със сигурност ми е повлиял, но все още не мога да кажа как точно. Най-лесно мога да посоча заглавието на първата ми книга и на някои от разказите в нея. Исках „Деконструкцията на Томас С.“ да препраща към звученето на странни романи от 60-те, като „Обявяването на серия 49“ или „Трите стигми на Палмър Елдрич“. Другото влияние, което мога да посоча, е при създаването на истории, в които откровението, отговорите, интерпретациите са максимално отложени във времето, дори невъзможни за героите. Мисля, че Пинчън най-добре от всички останали писатели (може би с изключението на Филип К. Дик) показва абсолютната закодираност на света и невъзможността за точния превод на езиците на този свят, а това ме вълнува и като читател, и като писател.

Що се отнася до ученето, то продължава. Мислех, че работата по превода на „На ръба на света“, която е възможно най-„близкото“ четене, което един текст може да получи, ще ми помогне да разбера по-добре как Пинчън пише енигматичните си романи; как едно съзнание на 76-77 години успява да звучи „по в час“ и да работи с езика по-гъвкаво от много по-младите писателски гласове, занимаващи се със същите теми. Но изграждането на такъв тип текст все още си остава чудо за мен, като нещо, създадено от природата. 

А ти чел ли си всичките девет романа на този „енгиматичен“ Пинчън? Ако да – кой най-много ти харесва и защо?

Една от тези книги е сборник с разкази, който е много интересен, най-вече защото хвърля светлина върху младия Пинчън. Там има някои, както и самият той признава, не чак толкова успешни опити, но въпреки, а и заради тях Slow Learner пак е впечатляващ сборник. От романите все още не съм стигнал до последната страница на Mason & Dixon и Against the Day – и двата романа са огромни и предизвикателни, макар и по различни причини. Against the Day не е стилистично особен, какъвто е Mason & Dixon, но за сметка на това е всепоглъщащ поток от информация, из който се носят дори късчета на български и македонски.

Най-много харесвам Gravity’s Rainbow, който е и една от любимите ми книги изобщо. От първото си изречение (което за мен е много близко до първото изречение на един друг невероятно силен и страшно любим американски роман, публикуван по същото време, Dhalgren на Самюъл Дилейни), през впечатляващо разгръщащите се научни, исторически и фантастични наративи, до поставящия реалността под въпрос край, Gravity’s Rainbow е шедьовър, силно адекватен на времето ни и на все по-невъзможната като единен разказ наша действителност. V. е друг любим роман, колкото и да му личи на моменти, че е дебютна творба.

Помисли дали не трябва да преведеш Gravity’s Rainbow на български… Но да поговорим за „На ръба на света“. Какво е първото чувство, когато започваш работа по превода на толкова известен автор?

Първото и постоянното чувство е тревожност, страх дори. Този превод се случи благодарение на Светлозар Желев и неговата непримиримост с дългогодишното отсъствие на друг превод на Пинчън от българския пазар; както и на издателство „Колибри”, които застанаха зад този смел проект. Надявам се да съм оправдал доверието им. На мен винаги ще ми се струва, че преводът на автор като Пинчън е не просто трудно, ами почти невъзможно начинание, но някои от неговите романи могат по-лесно да намерят среда в днешния литературен контекст у нас и „На ръба на света“ с неговите теми за интернет, за все по-оплитащите ни в социалните си мрежи големи корпорации, за възможността за истина в такъв нов свят, е един от тези романи.

Най-трудното в превода? Езикът на Пинчън затрудни ли те?

Нямаше лесни моменти. Езикът на Пинчън е специфичен, изключително прецизен. За мен беше важно да го пренеса на български, като възможно най-рядко прибягвам до описателен превод и почти никога – до преразказващ превод. Гласът, който разказва романите на Пинчън, е странен и изреченията – някои излитащи до висините на езика, други – подозрително грубовати – отразяват това. Смесването на регистрите и жанровете е характерно за постмодерните писатели, но при Пинчън е най-ясно видима тази игра с ниското и високото и удоволствието от нея. Но не само дългите изречения и количеството конкретна и важна информация във всяко описание и определение бяха предизвикателство. Диалозите – бързи, остроумни, често звучащи като синтез на разговорите от всички популярни сериали за Ню Йорк от 90-те – също бяха нелека задача. Надявам се българският превод да се доближава до тази комбинация от буквален цитат на попкултурни модели, терминологична натовареност и чиста поезия, която е езикът на Пинчън.

А как се справяше с множеството препратки, специфична терминология, реалии, които могат да бъдат разбрани напълно само в американски контекст?

Непрекъсната работа с речника, с интернет (това включваше гледане на сцени от филми, слушане на песни на английски, испански, руски, гледане на интервюта, новини от периода, клипове с разиграни нива от компютърни игри…), със сайтовете, посветени на анализирането на текстовете на Пинчън, и намирането на препратките в тях. Не исках да включвам много бележки под линия (и пак не успях да ги намаля под 180), защото иначе преводът се превръща в анотирано издание, а това затормозява четенето. Или поне така си мисля. Мисля също така, че част от удоволствието от четенето на Пинчън е в това да се ровиш из други текстове, да намираш сам препратки и обяснения. Разбира се, там, където преводът още повече би скрил препратката или цитирането, бележката под линия е важна. Но е важно да се каже, че „На ръба на света“ е може би най-близкият до българския читател роман на Пинчън. Действието се развива преди 16 години в един малко или много познат свят и героите, дори когато говорят със странните думи на интернет поколението, говорят разбираемо за немалка част от читателите.

Ще бъдеш хвален, но и критикуван за превода си на Пинчън. Предвиждаш ли за какво най-вече? Имаш ли вече отзиви за работата си?

Такива преводи винаги рискуват да бъдат определени като провали, като насилие над една форма, която с времето е била издигната на пиедестала на съвършенството (само за някои, разбира се: Пинчън, като всеки голям автор, е спорен и противоречив писател и споровете и противоречията са както по отношение на съдържанието, така и на формата на произведенията му). За мен беше важно да уловя и пренеса това, което разбирам като „гласа на Пинчън“. Осъзнавам колко субективно е това и колко голяма е възможността този „глас“ да звучи по различен начин за други читатели, но вече има отзиви, които ме карат да си мисля, че може би съм се справил. Съвсем скоро вестник „Култура“ публикува рецензията на Ангел Игов и отбелязаните в нея проблеми на превода (и редакцията) със сигурност имат основание. При превода на роман като „На ръба на света“, който в голяма степен използва един все още неуловен от речниците у нас език, какъвто е този на цялата интернет среда, на геймърските общности и въобще на англоезичната попкултура, смесицата от преведени, транслитерирани и оставени в оригинал термини и изрази беше един от начините да предам едновременно живото, неуталожено състояние, в което се намира този език, и странното му звучене. Естествено, стараех се да не оставям в оригинал термини, които вече имат превод на български. Не казвам, че това е най-правилният подход, но мисля, че иначе много от нюансите и гласовете в текста биха останали скрити. Същевременно, колкото и чуждо и странно да звучи, този език не звучи неразбираемо точно в този си вид на съвременния, включен в модерния живот читател.

Аз, лично, те поздравявам, за смелостта и усилието, за риска, а и за резултата. Накрая – как би препоръчал „На ръба на света“ на читател, който не е чел нищо от Томас Пинчън?

Като изумително адекватен на всичко, което се случва днес около нас и с нас, роман. Приключение с дълбини за опитни читатели. Емоционална и тъжна поема за един изгубен свят и появата на нов такъв, който е по-подреден, по-сигурен, но и по-невъзможен за свободния човек.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияПалене на печка
Следваща статияЧернобилска молитва