1
297

Може ли роденият да се окаже нероден? (2)

По повод една наредба на Министерство на здравеопазването

KYanakiev

В предишния текст, критикувайки Наредба № 12 от 12.07.2014 г., ние постоянно изхождахме от презумпцията, че извършената в нея промяна на стандартите по акушерство и гинекология (припомням: не за „раждане”, а за „аборт” се смята вече плод, „експулсиран” или „екстрахиран” от утробата, с тегло под 800 г. и преди 26-тата г. седмица, при условие, че той не е преживял 3 денонощия) е обективно обоснована. Обективно обосновано тоест е новото дефиниране на понятието „потенциална жизнеспособност” или способност за живот извън утробата на майката (макар това понятие буквално да липсва в текста на наредбата). Ще трябва да кажем, че тъкмо така се опитват да ни представят тази промяна защитниците й. Завишаването на показателите, казват ни, е извършено с цел синхронизирането на стандарта ни за „потенциална жизнеспособност” с общоевропейския.

Там е работата обаче, че подобен единен общоевропейски стандарт всъщност изобщо не съществува. И това никак не е чудно по простата причина, че способността за самостоятелен живот извън утробата на майката далеч не зависи единствено от етапа на биологическо развитие, в който плодът, по една или друга причина, се появява на бял свят. Той зависи също и (в равна степен и) от равнището на развитост на медицинската наука, а още – от материално-техническата обезпеченост на специализираните неонатологични клиники. Това собствено е и съвсем близко до ума. Нима не си даваме сметка, че само преди половин век „неспособен” да заживее извън утробата на майката е бил плод, появил се извън нея много, много по-късно от днешната 26-та г. седмица и с тегло много над днешните 800 г. В стари времена пък дори бебета родени в 7-мия месец от бременността практически са имали минимален шанс да оцелеят. На какво се дължи това? Нима в последните десетилетия някаква обективна биологическа „потенция за живот” е започнала да се явява в плода на утробата все по-рано и по-рано, като днес (в „общоевропейски мащаб”) се е спряла на границата от 26 седмици от зачеването? Разбира се, че не – става дума за развитието на медицинската наука, за развитието на нейната „способност” да спасява от загиване и деца, появяващи се все по-преждевременно в този свят. Така, за разлика от предишни времена (не съм специалист и не мога да кажа точно от кога) днес ние разполагаме с лекарството сърфактант, което, прилагано на всички недоносени бебета под 1500 г. позволява разгъването на недоразвитите им при тази гестационна възраст и тегло бели дробове. Но казаното говори, че понятието „потенциална жизнеспособност” се образува не някак другояче, а като резултанта от: а) степента на развитост на плода и б) степента на развитост и материална обезпеченост на медицинската наука и специализираната терапия. И именно защото е резултанта и от второто условие, за „потенциално жизнеспособно” (имащо способност да оживее и заживее самостоятелно) в Германия например, се смята и бебе, появило се в 23-та гестационна седмица и с тегло 500 г. За такова бебе в Германия поради това се полагат максимум медицински грижи. По-ниски от приетите с нашата наредба са и показателите в редица други развити европейски страни като тенденцията навсякъде е (и това е логично, след като възможностите на медицината се увеличават) те да се понижават, а не да се повишават.

Защо тогава в българската „Наредба № 12” те от по-ниски са станали по-високи?

Това, разбира се, до този момент никой не ни е обяснил, а поради това никой от експертите и отговорните служители на МЗ не бива да се сърди, когато в отговор на този въпрос възникват подозрения.

Помислете сами: щом в критикуваната наредба се определя, че плод, който е „експулсиран” или „екстрахиран” от утробата на бременната жена с тегло примерно от 700 г. и в 25-тата г. седмица, ще се сметне за „роден човек”, едва ако преживее 3 денонощия (в противен случай обаче ще бъде обявен за „абортен плод”),  немислимо ли е за такъв един „плод” в съответната клиника да решат да не положат всички необходими реанимационни и други процедури? В края на краищата, ако той престане да бъде жив примерно в 52-рия час от своята поява извън утробата, това, по новия стандарт, установен с наредбата, няма да бъде записано като случила се в болничното заведение (детска) „смърт”, но – само – като „аборт” (помятане). Известно ми е, че един единствен флакон от лекарството сърфактант, за което споменах по-горе, е със стойност 1200 лв, а при случаи като описания, дори 2 или 3 флакона са крайно недостатъчни. „Клиничната пътека” за реанимацията на такова бебе, следователно, изисква разходи много над 3000 лв, както се вижда. Не биха ли се изкушили (и което е още по-лошо, не биха ли били подтикнати да се изкушат) някои клиники да си „спестят” скъпата „клинична пътека” във всички случаи на недоносени деца, появили се (вече) преди 26-та г. с. и с тегло под 800 г. (което по-рано не биха се решили да направят за недоносени чак до 600 г. и до 23 г. с.)?

Когато преди няколко месеца споделих тези опасения на акушерски организации с (уважавания от мен) служебен министър на здравеопазването д-р Ненков, който не пожела да отмени Наредба № 12 на своя предшественик, той възмутен ми отвърна, че в България реанимационни грижи в пълен мащаб се полагат за всички недоносени бебета, дори за онези, които са се родили с показатели под приетия стандарт. Нямам основание да не му вярвам (както нямам основание да не вярвам и на настоящия министър д-р Петър Москов, който, както разбирам, също не желае да отмени наредбата). Тук обаче въобще не става дума за вяра или неверие в лекарското съсловие, а за базисната философия на един законов (подзаконов и т. н.) акт. А тази философия би трябвало да бъде – да отсича всяка (дори минимална, дори само абстрактно мислима) възможност за злоупотреби в регламентираната област. Един законо-даващ („нареждащ”) документ „нарежда” не на моралните субекти, чието поведение регламентира, а именно на не-моралните, дори те да са единици, дори те да са само потенциални единици. И вече съвсем не бива да „нарежда” така, че да създава опасност от появата на такива „единици”. Критикуваният документ обаче – лесно се вижда – прави точно това.

Или пък – това е следващото подозрение, което колкото и да се сърдят отговорните власти не може да не се породи – наредбата цели чисто и просто да „смъкне” равнището на детската смъртност в България (и може би така да я „изравни” с общоевропейските стандарти). Да, нека приемем, че никой не би злоупотребил да „спести” полагащите се грижи, лекарства и т. н. за появилите се на бял свят деца под 800 г. и преди 26-та г. седмица. Но ако и след тези грижи такова дете умре (при това след като е било живо само 1 или 2 денонощия), нали това няма да бъде регистрирано като (детска) „смърт”, а като … случай на аборт. Не е ли очевидно, че с „вдигането” на границата между „аборт” и „раждане” от 600 на 800 г. (от 23 на 26 г. с.) чувствително ще намалеят случаите на детска „смърт” и ще се увеличат (само) случаите на спонтанни „абортирания”. Но подобен „фокус” за намаляването на детската смъртност в страната ни спрямо тази в развитите европейски страни не може да прави чест на „изобретателите” му (ако мотивите им са били свързани тъкмо с такова „изобретяване”).

Повтарям, докато мотивите за повишаване на показателите, разделящи „раждане” от „аборт” (при естествената и непрекъсната тенденция за тяхното понижаване в развитите държави) остават неясни за нас, всички подозрения, които изредих по-горе не могат да не се появяват и не могат да не бъдат концентрирани тъкмо върху Министерство на здравеопазването, автор на „наредбата”. А една наредба, която регламентира възможност (казвам „възможност”, не действителност) за злоупотреби и „статистически фокуси” вместо да ги пресича – каквото трябва да прави наредбата като такава – следва да бъде отменена.

Най-накрая, аз съм готов да чуя и последното (обикновено изричано „с ръка на сърцето”) възражение към всичко, което изложих в тези два текста. Защо – ще ми се каже – е тази „максималистична” грижа за деца, от които – дори при пълно прилагане на реанимация, която струва страшно скъпо – оцеляват (статистически установено) едва около 60%, а пък от оцелелите, почти половината оцеляват с трайни (за цял живот) усложнения? Защо по-нататък е тази грижа за починалите преди третото денонощие – да бъдат непременно погребвани (при страшната оскъдица на гробни места и гробищни площи)? Давате ли си сметка, колко ще струват на обществото последващите грижи за тези „спасени” деца, колко ще струват на общините тези погребения на неоцелелите, но и „неабортирани” деца? Казах, готов съм да чуя и този род възражения, защото, макар рядко да се изказват публично, те се изказват в „коридорите на властта”. На тях отговарям: критерии за цивилизованост (християнска цивилизованост, за която се грижи в този случай и БПЦ със своето становище ) на едно общество е високата стойност, която се придава на човешкия живот в него. В (християнски) цивилизованите общества тя е толкова висока, че никой не би посмял да калкулира срещу нея последващи „разходи” за трайно увредено живеещи хора, „клинични пътеки” за реанимация на (само) 60% шансове за оцеляване, главоболия на общините за „гробищни паркове” и т. н. И още: неглижирането на стойността на живота за сметка на комфорта на „обществото” е признак на ляво политическо мислене (това за сведение на моя приятел д-р Петър Москов).

Какво трябва да се направи накратко?

І. Абсолютно безусловно трябва да се премахне възможността за някакво си „раждането под условие” (т. е. човекът да не се счита „роден” ако – все пак – „живо”-роден под 800 г. и или 26 г. с., не е живял „поне” 3 денонощия).

ІІ. Трябва да се инициира промяна в закона за гражданската регистрация, така че да стане невъзможно, на човек, който реално е живял като самостоятелно същество (колкото и кратко да е било това) да бъде отказвано име и подобаващо погребение.

ІІІ. Да бъдат върнати показателите в медицинския стандарт по акушерство и гинекология поне на равнището от 600 г. и/или 23 г. с., а МЗ да започне целенасочени политически усилия за материално-техническото обезпечаване на съответните клиники, максимално близко до онова в развитите страни на ЕС, на който България е член.

Още по темата: Може ли роденият да се окаже нероден? I част

 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев – „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).

Предишна статияВавилонската кула на Алиса
Следваща статия„Благочестивият” варварин