0
825

Нашите предци

„Разполовеният виконт” (1952), „Баронът по дърветата” (1957) и „Несъществуващият рицар” (1959) са три отделни новели, на които Итало Калвино гледа „като на родословното дърво на предците на съвременния човек”. Прочетете откъс от „Разполовеният виконт” (ИК „Колибри”, 2014 г.).

Nashite-predtsi1През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ” – ИК „Колибри”, 2008, „Американски лекции” – ИК „Колибри”, 2012) пише трилогията „Нашите предци”, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт” (1952), „Баронът по дърветата” (1957) и „Несъществуващият рицар” (1959) са три отделни новели, в които – в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие – трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!”, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият – към индивидуалност, третият – към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора. „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“

Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.

Салман Рушди

 icalvino1Итало Калвино е роден през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но е израснал в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт”, „Италиански приказки”, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973 г. се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература” Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове”, „Замъкът на пресичащите се съдби”, „Ако пътник в зимна нощ”. Отива си ненадейно през 1985 г. в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Итало Калвино, „Нашите предци”, ИК „Колибри” 2014 г., превод Евдокия Златарова, Светозар Златаров, Виолета Даскалова, Нева Мичева, Дария Карапеткова, 16 лв.

Разполовеният виконт

X
Не минава лунна нощ, без в черните души като кълбо от змии да се сплетат куп пъклени мисли и без в състрадателните да разцъфтят лилиите на жертвоготовността и себеотдаването. Така двете Медардови половини веднъж се защурали сред чукарите на Тералба, разяждани от противоположни терзания. И след като всеки от тях взел своето решение, на сутринта предприел необходимото, за да го приведе в изпълнение.
Майката на Памела тръгна за вода, стъпи на една подвижна дъска и пропадна в кладенеца. Увисна на въжето и се развика:
– Помощ!
Тогава на фона на небето в отвора на кладенеца съзря силуета на Гадника, който рече:
– Исках само нещо да ви кажа. Ето какво: вашата дъщеря Памела често се движи в компанията на един разполовен скитник. Трябва да го принудите да се ожени за нея – вече я е злепоставил и ако е кавалер, да си поеме отговорностите. Това съм си наумил и точка, няма какво да ви обяснявам.
Таткото на Памела мъкнел към маслобойната чувал с маслини от своето дръвче, но чувалът бил продупчен и следа от маслини се проточила след него по пътеката.
Като усетил, че товарът му олеква, таткото свалил чувала от гърба си и забелязал, че е почти изпразнен. Но видял, че го настига Добряка: събирал маслините една по една и ги слагал в наметалото си.
– Тръгнах след вас, за да поприказваме, и имах късмета да ви спася маслинките. Ето какво ми е на сърцето. От доста време мисля, че докато се опитвам да облекча чуждото нещастие, всъщност може би го подклаждам точно с моето присъствие. Ще напусна Тералба. Но само ако моето заминаване върне покоя поне на двамина – вашата дъщеря, която заслужава царски живот, а спи в пещера, и моята злочеста дясна половина, която не бива да остава толкова самотна. Памела и виконтът трябва да свържат съдбите си в брак.
Памела тъкмо дресирала една катерица, когато насреща изникнала майка й, уж тръгнала за шишарки.
– Памела – казала майката, – крайно време е оня пройдоха по прякор Добряка да се ожени за теб.
– Откъде накъде? – попитала Памела.
– Като те е злепоставил, да те вземе. Толкова е възпитан, че ако му кажеш, няма да се дърпа.
– Откъде ти дойде наум тая щуротия?
– Млък: ако знаеше кой така казва, нямаше толкова да разпитваш. Лично Гадника, нашият виден виконт!
– По дяволите! – рекла Памела и изтърсила катерицата от скута си. – Бог знае какъв капан ми готви.
Малко след това, тъкмо се учела да свири на тревичка, се появил баща й, уж поел за дърва.
– Памела – рекъл той, – дойде моментът да кажеш „да” на виконта Гадник. При условие че се венчаете в църквата, разбира се.
– Сам ли го измисли това, или някой те подучи?
– Не ти ли се иска да станеш виконтеса?
– Отговори ми на въпроса.
– Добре. Да знаеш, че идеята ми я даде най‑добронамерената душа на тоя свят – скитникът, наричан Добряка.
– А, той пък си няма друга работа. Ще ви покажа аз на вас!
Яхнал дръгливия си кон, Гадника се лутал из небрани лозя и мътел коварния си план: ако Памела се омъжи за Добряка, пред закона щяла да е съпруга на Медардо от Тералба, тоест – и негова, на Гадника. Със закона на своя страна лесно можел да я отнеме от своя кротък и миролюбив съперник.
Само дето срещнал Памела, а тя му казала:
– Виконте, реших, че ако нямате нищо против, вече можем да се оженим.
– Ти и кой? – попитал виконтът.
– Аз и вие. Ще дойда в замъка и ще стана виконтеса.
Гадника не очаквал подобен развой и си помислил:
„Тогава няма смисъл от целия театър с венчавката за другата ми половина – женя се аз за нея и готово.” И рекъл:
– Нищо против.
А Памела отвърнала:
– Разберете се с баща ми.
Недълго след това Памела намерила Добряка на неговото муле.
– Медардо – заговорила го, – осъзнах, че съм дълбоко влюбена в теб. Ако моето щастие ти е мило, трябва да поискаш ръката ми.
Горкичкият, който за нейно добро бил направил огромна саможертва, останал с отворена уста. „Но ако щастието й зависи от това, да се омъжи за мен, значи не бива да я карам да се омъжва за другия”, помислил и отговорил:
– Скъпа, тичам да подготвя всичко за церемонията.
– Но да се разбереш с майка ми, чу ли? – рекла тя.
Цяла Тералба завря и закипя, когато стана ясно, че Памела ще минава под венчило. Едни разправяха, че щяла да се омъжва за единия, други – за другия. А нейните родители сякаш нарочно правеха всичко възможно да объркат народа. Вярно, в двореца лъскаха и тъкмяха всичко като за голямо тържество. А виконтът си поръча костюм от черно кадифе с голям буфан ръкав и буфан крачол. Само че и скитникът беше помолил да го закърпят на лакътя и на коляното и да поспретнат с чесалото горкото му муле. В църквата, за всеки случай, избърсаха всички свещници.
Памела каза, че няма да напусне гората преди началото на сватбеното шествие. С подробностите около чеиза се занимавах аз. Тя си уши бяла рокля с було и предълъг шлейф и си сплете венче и коланче от лавандулови стръкове. И тъй като от булото й хартисаха няколко метра, стъкми булчинска рокля за козата и булчинска рокличка за патицата, после хукна из гората и тича, следвана от своите животни, докато клоните не изпокъсаха цялото й було и шлейфът й не обра всички борови иглички и кестенови обвивки, дето съхнеха по пътеките.
Но нощта преди сватбата Памела изглеждаше умислена и леко притеснена. Седнала на едно голо хълмче, с шлейф, увит около стъпалата, и килнато венче от лавандула, беше облегнала брадичка на едната си ръка, оглеждаше горите наоколо и въздишаше.
Аз бях неотлъчно до нея, защото щях да съм й шафер заедно с Исав, който обаче не благоволяваше да се весне.
– За кого ще се омъжиш, Памела? – я попитах.
– Не знам – каза тя, – изобщо не знам какво има да става. Ще се получи ли? Няма ли?
От горите се донасяха ту гърлени викове, ту тихи охкания. Това бяха двамата Памелини половин кандидати, които, в плен на възбудата от предстоящото събитие, обикаляха по горските проломи и зъбери, загърнати в черните си пелерини, единият на хърбавия си кон, другият – на охлузеното си муле, и мучаха и пъшкаха, погълнати от трепетни фантазии. А конят подскачаше по склонове и сипеи, мулето се катереше по стръмнини и рътлини, без пътищата на двамата ездачи нито веднъж да се пресекат.

Ала призори конят, пришпорен в галоп, се препъна и се строполи в една урва, заради което Гадника не успя да се яви навреме за сватбата. Мулето обаче се движеше бавно и предпазливо, така че Добряка пристигна в църквата в уречения час, точно когато невестата се задаваше с шлейф, държан от мен и от Исав (който по‑скоро се оставяше тя да го влачи).

Като видя, че единственият представил се жених е Добряка, облегнат на своята патерица, тълпата донякъде се разочарова. Но венчавката се състоя по всички правила, съпрузите казаха „да“ и си размениха пръстените, а отчето обяви:
– Медардо от Тералба и Памела Марколфи, свързвам ви в свещен брак.
В този миг откъм дъното на църковния кораб, вкопчен в патерицата си, влезе виконтът в новата си буфанено-кадифена премяна, подгизнала и съдрана. И рече:
– Медардо от Тералба съм аз и Памела е моя жена.
Добряка докуцука до него.
– Не, този Медардо, който се ожени за Памела, съм аз.
Гадника захвърли патерицата и сложи ръка на сабята си. Добряка нямаше друг изход, освен да направи същото.
– Ангард!
Гадника се впусна в напад, Добряка понечи да се брани, но и двамата се търкулнаха на пода. Видя се, че няма как да се фехтоват на куц крак. Налагаше се да отложат дуела, за да го подготвят по-добре.
– А аз знаете ли какво ще направя? – рече Памела. – Връщам се в гората.
И избяга от църквата, вече без шафери, които да й държат шлейфа. На моста намери козата и патицата, които я чакаха и изприпкаха подир нея.

Двубоят беше насрочен за следващата заран на Калугерската поляна. Майстор Пиетрокиодо изобрети нещо подобно на крак на пергел, който, закрепен за пояса на разполовените, им позволяваше да стоят прави и да се преместват, дори да се навеждат напред или назад, ако върхът на помагалото се забучи в земята за стабилност. Галатео Прокажения, който в здравите си години бил благородник, влезе в ролята на арбитър, секунданти на Гадника станаха бащата на Памела и началникът на стражарите, секунданти на Добряка – двама хугеноти. Доктор Трелони отговаряше за медицинското обслужване и се яви с бала бинтове и дамаджана балсам, все едно ще лекува цяла войска. Това бе добре дошло за мен, понеже, след като му помогнах да пренесе всичко, можах да присъствам на дуела.

Зората изгря зеленикава. На поляната двамата хилави черни съперници бяха застинали със саби, готови за бой. Прокаженият наду рога си – това беше сигналът, небето изтътна като опънатата кожа на тъпан, сънливците в своите дупки впиха ноктенца в земята, свраките, без да вадят глави изпод крилете си, си изскубнаха по едно перо изпод мишницата и примряха от болка, устата на глиста налапа опашката му, пепелянката се прехапа, осата си пречупи жилото o камъка и всяко нещо се обърна самo срещу себе си. Скрежасалите локви се вледениха, лишеите станаха на камък, а камъните – на лишеи, сухата шума се превърна в пръст, а гъстата, твърда смола безвъзвратно задуши дърветата. Защото човекът се нахвърляше върху себе си, въоръжен с по сабя във всяка от своите две ръце.

За пореден път Пиетрокиодо си беше свършил работата майсторски: пергелите описваха окръжности по поляната, а фехтовачите налитаха в отсечени, схванати атаки, парираха и финтираха. Но не се докосваха. При всеки напад, когато върхът на сабята сякаш уверено се устремяваше към развятото наметало на противника, всеки от двамата упорито го отклоняваше към частта, в която нямаше нищо, тоест частта, където би трябвало да е той самият. Нямаше съмнение, че ако не бяха половинки, а цели фехтовачи, досега щяха да са се ранили Бог знае колко пъти. Гадника се сражаваше с яростно ожесточение, но не смогваше да го насочи към истинското място, на което се намираше врагът му; Добряка се отличаваше с акуратната вещина на левичарите, макар единственото му постижение да беше, че надупчи пелерината на виконта.

По някое време се озоваха ръкохватка срещу ръкохватка – върховете на пергелените им крака бяха вкопани в буците като зъбци на брана. Гадника се освободи със замах и миг преди да загуби равновесие и да се сгромоляса на земята, успя да нанесе ужасяващ удар – не точно върху неприятеля си, но почти. Удар, успореден на линията, която прекъсваше туловището на Добряка, толкова близо до нея, че в първия момент не се разбра дали отсам или оттам очертанието й. Ала скоро видяхме, че тялото под пелерината се оцветява в пурпурна кръв от главата до основата на бедрото и всяко съмнение се разсея. Добряка се свлече, но докато падаше, с едно последно, широко, човек би рекъл щадящо движение, стовари сабя – и той от съвсем близо – върху противника си, от главата до слабините, по предела между отсъствието на тялото на Гадника и началото на неговото присъствие. Сега и от плътта на Гадника рукна кръв по дължината на целия му огромен някогашен срез – двамата така се съсякоха, че всичките им вени пак се отвориха и пак зейна раната, която ги бе разделила на две противоположности. Лежаха по гръб и кървищата, които преди бяха едно, отново се сляха на поляната.

Погълнат от това кошмарно зрелище, бях изпуснал от око Трелони, но в следващия момент го видях да подскача от радост на тънките си крачета, да пляска с ръце и вика:
– Спасен е! Спасен е! Оставете на мене!
След половин час върнахме на носилка в замъка един-единствен ранен. Гадника и Добряка бяха здраво забинтовани заедно – докторът се погрижи да снади всички вътрешности и артерии от едната и от другата страна, после с километър бинтове така ги овърза, че тялото приличаше повече на древна мумия, отколкото на болник.

Дни и нощи бдяха над вуйчо ми, който се лашкаше между смъртта и живота. Една сутрин, докато гледаше това лице, което алена нишка преброждаше от челото до брадичката и продължаваше надолу, по шията, не друг, а дойката Себастиана забеляза:
– Ето, шавна.
Чертите на лицето на вуйчо ми се разбунтуваха, а докторът се разплака от щастие, че движението им минава от едната буза на другата.
Накрая Медардо отлепи очи, после устни, отначало изражението му беше безумно – едното око свъсено, другото жално, челото му тук намръщено, там ведро, устата се усмихваше в едното си ъгълче, в другото скърцаше със зъби. После постепенно всичко си върна симетрията.
Доктор Трелони каза:
– Излекуван е.
А Памела възкликна:
– Най‑сетне съпруг, който всичко си има!
Така вуйчо ми Медардо пак стана цял човек – нито лош, нито добър, а смес от лошота и добрина, тоест на пръв поглед не много по‑различен от онова, което си беше, преди да го разполовят. С тази разлика, че му остана опитът и на двете отново споени половини, затова сигурно бе много помъдрял. Животът му бе щастлив, децата му – много, а управлението – справедливо. И нашият бит се пооправи. Донякъде сякаш се надявахме, че като се възстанови виконтът, и за нас ще настанат времена на дивно щастие, но то е ясно, че един читав виконт не е гаранция за читав свят.

Оттам насетне Пиетрокиодо никога повече не строи бесилки, а само мелници. Трелони изостави блуждаещите огньове в полза на дребната шарка и червения вятър. Аз пък, посред всеобщия стремеж към завършеност, се усещах все по‑тъжен и несъвършен. Понякога човек се чувства недовършен, а всъщност просто е млад.

Бях на прага на юношеството, а още се криех сред корените на големите дървета в гората, за да си фантазирам истории. Една борова игла се превръщаше за мен в рицар или дама, или шут – движех я пред очите си и се прехласвах в безкрайни разкази. След това ме досрамяваше от тези мои измишльотини и хуквах другаде.

После дойде денят, когато и доктор Трелони ме изостави. Една сутрин в нашия залив пристигнала флота от окичени с парадни знаменца кораби под английски флаг, които застанали на рейд. Цяла Тералба се изсипала на брега да ги види, с изключение на мене, аз не знаех. Фалшбордовете и мачтите били отрупани с моряци, които показвали ананаси и костенурки и разгръщали свитъци с крилати мисли, изписани по тях на латински и на английски. От квартердека, сред офицерите с триъгълни шапки и перуки, капитан Кук огледал брега с далекоглед и щом зърнал доктор Трелони, дал заповед да му предадат с флагчета следното съобщение: „Бързо идвайте на борда, докторе, не сме си довършили партията”.

Докторът се сбогувал с всички от Тералба и ни напуснал. Моряците запели химн, „О, Австралия!”, и докторът бил изтеглен на борда, възседнал бъчонка с киселяк. После корабите вдигнали котва.
Аз нищо от това не видях. Криех си се в гората и измислях истории.