0
1312

Непредизвестени пренареждания

В опит за някои безобидни думи за поезията на Иван Ланджев

landjev

„Ние според мансардата”, Иван Ланджев, ИК „Жанет 45”, 2014 г., редактор Иван Теофилов

Понякога трябва да се започва направо. Но не, това не е „гръмко начало”. Това е просто начало: „Ние според мансардата” е поезия. Много добра поезия. И да, признавам, от тази, която лично аз харесвам, искам да чета и която ми въздейства. Която освен на написаното, разчита и се уповава и на прочетеното. А то в случая е много. Е, това е, и аз вярвам в четенето.

Nie_spored_mansardataИзвън мен: новата книга на намерилия си свое, отчетливо разпознаваемо, място сред младите в българската поезия Иван Ланджев е предизикателство – към сетивата на читателя, към  литературната му памет, към способността му да чете бавно, да е внимателен, любопитен, леко  недоверчив и едновременно с това  парадоксално приемащ (без замисляне дори) „истините”, които лирическият глас просто изрича или споделя.

Пространствата са доста важни в съчиняването, подредбата, изгледа и смисъла на думите тук. Като грижлив архитект, грижлив към тях, но и към онези, които по-късно ще влязат и може би ще обитават дори поетическите му пространства, поетът ги е маркирал – „Скосявания” , „Интериорни решения”, „Сводове”. Те обаче са и повече от това. Насочват към вътрешното пренареждане, което се извършва в този поетически свят. Свят, в който вътрешните скосявания не просто променят, дават друг изглед, а разграждат, разчленяват, трансформират. Просветляват човешкия „интериор” по един необичаен, абсурден, но дълбоко промислен начин. В този поетически свят „болките в езика” са болки на съществуването ни, човекът в него знае, много знае, роден е с предизвестия за края, обрасъл е от непрестанно сбъдващи се предвиждания. Поезията в „Ние според мансардата” е удивително зряла, бих казала леко тъжна, „уморена” дори, в нея се прокрадва известен страх от прекалена деятелност; знанието неизбежно сдобива със скепсис. „Думите само обиждат с имена нещата.”

Тази поезия не е разточителна. Въпреки че познава отлично формите, в които би могла да съществува и да бъде. И да, не крие, че ги знае. Самосъзнанието е важно в нея. Но онова, което е респектиращо тук, е отказът да се флиртува с това знание и да се манипулира читателя, да му се вменява чувството, че нещо е пропуснал, не разбира, не е прочел. Чувството за липса. И без това днес живеем с повече липси, отколкото с наличия. Това за мен е много важно и добро доверие към него. Този парадокс всъщност: съвместяването на скепсиса от знанието – не толкова и от опита – и добронамереността към незнанията, грешките, и любопитството към утре е голямото постижение за поезията на Иван Ланджев, голямото обещание към неговия читател.

Затова и възможностите, които тази поезия му предлага, са повече от една. И всички те – в равнопоставеност. Може да я чете с „чисти” сетива и ум, може да я чете през ключ, който си избере – скепсиса като философия и поетическото проникновение като поезия, която държи (и знае защо) на яснотата, прецизността, пестеливостта, която изповядва една „естетика на безизходността”… Вероятно ключовете са повече. Читателите, които искат да имат още един такъв, могат да прочетат просто думите на големия ни поет Иван Теофилов, редактор на тази книга. (Няма случайни неща, просто няма). Но онова, което е важно, което е единствено важно, читателю, е поезията. С нейната непроницаемост, неразгадаемост, дълбочина. Красива заради това. Ето я. Пред теб.

Ние според мансардата

Привидно спокойно е – Испанска партия:
само три хода са минали, а спуска се вече
ръката към дамския фланг.

Подредено красиво е – Евклидова геометрия:
само две възможни точки под скосения прозорец
и единствената права между нас си ти.

Понякога бъбриво е – съвременна поезия,
а само един глагол е тук наистина и стига
да узнаеш плановете, чекмеджетата, срама ми.

Обичам.

Онази фигура,
избрана от играча и решила изхода на всичко.
Онази фигура,
открила се внезапно светла в голата глава на геометъра.
Онази фигура
в средата на стиха, която го краси едва забележимо.

Ти тихо знаеш, че си нея, именно,
а в мене пак е радостно и благодарен съм,
че моят ден е сбор от твоите минути.

Вечността живее долу
и е нищо повече от възрастна съседка.
Историята и световните обрати са значими

колкото изкашлянето й. Нима ще се сравни
каквото и да е със нашето велико и последно
времетраене? Тук, в стаята,

привидно спокойно,
подредено красиво
и понякога бъбриво е.

Числата прокапват от покрива, за да ни изброят
отново, цели и естествени. Обречени да бъдат
верни. А думите само обиждат с имена нещата.

Иван Ланджев

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияДвайсет години по-късно
Следваща статияЛиберализъм по български