Оградените

Властта сама сви обръча около себе си. Металните заграждения край българския парламент, зад които един до друг са плътно наредени полицаи, ни връщат към картина, позната от времената на Виденов и Луканов.

Миналата седмица обаче беше по-различно. Тогава някой (кой ли?) реши да превърне историческия център на София в подобие на Забранения град. „Боже, при Вълко Червенков не беше така!”, рече възрастна жена след напразни молби миналия четвъртък полицаите да я пуснат да запали свещ в „Света София”. Повярвах й напълно. Комунистическият проект, при цялата му маниакална параноичност, че някой само мисли как да събори взетата с кръв власт, бе експанзионистичен проект – той държеше да дирижира  и насочва овладените маси, организираше манифестации на трудещите си, демонстрирайки единението на народ и партия. Властта, попаднала в ръцете на „децата на политбюро”, изглежда по съвършено различен начин. Тя е преди всичко изолация, власт на страха, на гузното задкулисие. Власт на загражденията, на „огражданите срещу гражданите”, както прочетох на един плакат. За сравнение – никакви заграждения пред президентството, явно президентът Плевнелиев не се бои от гражданите! Имаме обаче една анонимна власт, която брои с облекчение всеки изтекъл ден и бърза в непрозрачност да взима решения, също толкова непрозрачно свеждайки на гражданите поредните си назначения – например на следствени областни управители, с начети от Сметната палата и какво ли не още.

Абсурдът, който в момента се разиграва пред очите ни, показва, че България съществува в два режима на реалност. От една страна, имаме „кабинет Орешарски”, конструиран зад спуснатите завеси на две партийни централи, който симулира политически живот, като се опитва да наложи, чрез „заградения парламент”, някакви свои краткосрочни или дългосрочни проекти. Протестите и политическата нестабилност правят тези усилия равносилни на нула. А популизмът на всяко следващо решение, чиято цел е да откупи нечия фрагментарна подкрепа, сериозно ни карат да се замислим дали правителството вече не е заместило въпросния „план Орешарски” с още по-прословутия „план Сидеров”? Замислената актуализация от два милиарда лева, размаханият пръст срещу европейските ни партньори (безумното говорене за изгонване на посланиците на Франция и Германия заради тяхното открито писмо), непрозрачната сделка, с която най-големият пенсионен фонд „Доверие” (бъдещето на 1,2 млн. българи!) е на път да попадне в ръцете на неясна офшорна фирма, всичко това ни кара с болка на сърце да се замислим кое е ментето и кое – оригиналът. Болката е очевидна, става дума за съдбата на България.

А иначе, отвъд политическата целесъобразност и нецелесъобразност, отвъд гнева на протестиращите граждани и безстрастността на управниците, все повече се откроява една констатация: българската политика е на равнището на постулатите от края на XIX в. или в най-добрия случай отпреди рухването на Берлинската стена.

Отворим ли широко очи, независимо от стаения гняв, виждаме следното:  виждаме един министър-председател, застинал в маската на монарх, който иска да говори на народа като „цар” – от позицията на  суверенен управник, убеден, че обществото в мълчание трябва да приеме всякакви действия и назначения (толкова абсурдни като Делян Пеевски, други негови съветници или областни управители). Това, което нито БСП, а още по-малко ДПС, могат или искат да разберат, е, че политическата сцена е изцяло променена. При това не само в България, но и по цял свят (даже в Турция и в Египет), вследствие на процесите на глобализация и на възникването на ново информационно общество. Днес министър-председателят, министрите, депутатите (с една дума политиците) са не толкова фигури на авторитет, колкото обекти на масово потребление, в смисъл, че са изведени на авансцената на обществото, което непрекъснато очаква и изиска от тях обяснение, тоест „разказ”, или ги „изяжда” (отстранява от сцената). Тъкмо този storytelling, въвеждането на ясен разказ в политическото действие, за който настояват толкова много политолози, изцяло липсва в сегашната ситуация.

Спомнете си всички оплитания или увъртания на Орешарски или Станишев около избора на Делян Пеевски: изборът бе извънреден, не, не беше мой, беше нечий, но чий…

И цялото това безумие във време, когато мястото (полето) на властта се измества неудържимо в посока към едно ново пространство на сила и контрол – към интернет и социалните мрежи, където се конструира нова демократична публичност. Затова над 10 000 души можаха да излязат на площад „Независимост” часове след назначението на Пеевски, просто защото свят на нова публичност изниква навсякъде – в Латинска Америка, в Азия, в арабския свят, в Русия, вече и в България. Днес хората по света не се задоволяват с това да бъдат гласоподаватели веднъж на четири години, а сетне друг да решава съдбата им. Налице е нова гражданственост, която е в състояние да помете закостенелите рецидиви на всяко управление, да не говорим за металните заграждения, с които една властта иска да гарантира недосегаемостта си. Става дума за формирането на ново пространство, с нови мрежови граждански структури, които вероятно ще преосмислят и променят отвътре традиционните партии. Тази нова демокрация, която възниква въз основа на социалните мрежи, е в състояние разбие статуквото на традиционните клиентелистки мрежи (тъй скъпи на сърцето на БСП и ДПС), на политическата феодализация и произтичащите от това практики на въздействие и купуване на гласове. Пред очите ни се формира нов вид суверенност, която  се разраства надолу чрез децентрализацията и нагоре чрез европейските институции и финансовите пазари. Определено символиката на властта се променя: вижте безизразното лице на премиера Орешарски и на лидерите на управляващата коалиция, които не са в състояние да изнамерят какъвто и да било „разказ”, приемлив за разбуненото гражданско общество.

Изпразнената от съдържание власт се превръща в куха черупка, в празно оградено поле между основните центрове на управлението, откъдето „огражданите” напразно отправят кухи заклинания (послания). Те все още по навик търсят подкрепа чрез разделение, противопоставяйки едни граждани срещу други граждани, протестите срещу „контрапротеста”, София срещу провинцията. Управляващите все още не могат да осъзнаят, че новата гражданственост на социалните мрежи разкъсва традиционната връзка между политика и територия, че въпрос на време е дори най-откъснатите краища на страната да се реорганизират другояче, по силата на една детериториализирана демокрация. Сергей Станишев и Лютви Местан отчаяно търсят ходове в рамките на традиционната политика на прехода, която сега е на път да ги погълне. Нищо, че те продължават да се държат за властта с всички средства, ограждайки се от всички и всичко, готови на всякакви компромиси (дори на компромис с ГЕРБ?). Става дума за фанатичната убеденост на хора, че няма друг изход, че те са обречени да управляват. Което ме подсеща за една толкова трагична фигура от българската история като д-р Васил Радославов, принуден да напусне България след Първата световна война като виновник за национална катастрофа, който даже на смъртния си одър през 1929 г. в Германия не спирал да повтаря с немощен глас: „Струва ми се, че пак ще управлявам”.

Още по темата – превод на статияята на 10 езика в Presseurop

http://www.presseurop.eu/en/content/article/3998521-power-grasping-dark