0
918

Октомври, революцията и тоталитаризмът (3)

Ленин и съветската тоталитарна държава

Болшевиките дръзко похищават властта чрез Октомврийския преврат, ала в един от първите си декрети все пак определят своя Съвет на народните комисари като „Временно работническо-селско правителство”. Няма как: в страната от месеци, макар и с прекъсвания, вървят избори за Учредително събрание (руското Велико народно събрание), което единствено и по легитимен начин има право да се произнесе по въпроса „република или монархия”, по собствеността на земята и т.н. Дори официозът на болшевиките в. „Правда” величае Събранието като „събирател на земята руска”.

Ленин тактически не се произнася и мълчи. Опитва се да сложи ръка върху комисията по избора на Учредителното събрание, но се проваля. Десните есери и центристите са доста силни, а левите есери също набират подкрепа.

На изборите през ноември болшевиките, които държат цялата власт в ръцете си, печелят едва четвърт от гласовете в Учредителното събрание (въпреки че оказват силов натиск – както и доколкото могат). Десните есери и центристите взимат 50% от гласовете.

Ленин не е нито смутен, нито удивен. Той знае, че властта е в ръцете му, защото болшевиките са доказали професионализма си на превратаджии. Затова и задачите, които поставя пред партията си са две: да се удържи властта и да се смачкат противниците.

Първото и най-важно средство за това е да се обещае „всичко на всички” (започват декретите, които се четат и пряко по радиото). Ленин се обръща към хората така: „всем, всем, всем” (до всички, до всички, до всички).

Първият декрет е за мира – „без анекси и контрибуции” и без „тайна дипломация (Брест-Литовският мир, който болшевиките подписват на следващата година е тъкмо с „анекси и контрибуции” и то с цената на огромни териториални отстъпки).

Следващият декрет е за земята, която уж отива в ръцете на селяните. С една малка подробност – земите се национализират и влизат в държавен поземлен фонд. Битката на болшевишката власт със селянина, мечтаещ за своя земя, тепърва започва. През НЕП-а дават земя на аренда, но пък после замогналите се селяни биват обявени за „кулаци” и изпратени в Сибир. Милиони руски селяни стават жертви на съветската власт.

Следва декрет за печата, който забранява „буржоазната преса” и така се ражда съветската цензура.

Има и декрет за осемчасовия работен ден, който масово се погазва по време на „военния комунизъм”. Само един пример: откриват стрелба по работниците в знаменитите Путиловски заводи, когато те протестират срещу извънредния труд и обявяват стачка.

Приемат и декрет за съда, с който се отменя цялото законодателство на Руската империя. В това число и Семейния кодекс, с което пък бракът на практика спира да съществува, а през следващите години на улиците се озовават десетки хиляди безпризорни деца – бащите не ги припознават, а майките не могат да ги изхранват сами.

През декември с декрет е създадена и ВЧК – Всерусийската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, „наказващият меч на революцията”. Ленин заявява, че „без тези воини властта не може и те трябва да наказват строго и да разстрелват на място, докато ги има експлоататорите”.

Ленин знае какво говори, той непрекъснато твърди, че световната война чрез революция ще прерасне в гражданска, което предвещава насилие и реки от кръв. Затова чекистите са му толкова необходими, дори повече от червеногвардейците. Троцки пък мечтае гражданската война да трае вечно и да плъзне из целия свят, прераствайки в „перманентна революция”. Затова и присъдите в 1917-1918 г. са с доста необичайни формулировки – например „лишаване от свобода до победата на световната революция”. Това нищо не означава. Ето защо най-честата присъда в тези дни е една: разстрел. А свидетелствата даже от тези първи месеци са наистина покъртителни:

Дойдохме в ЧК да видим близките си, които бяха арестувани. Когато отведоха мама, чекистите започнаха да влачат от двора вкочанени трупове и пред очите на минувачите да ги насичат на части с лопати, после да хвърлят парчетата в камиона. На двора след това останаха късове кожа, кръв и кости. А някаква жена с равнодушно лице ги замиташе с метлата.

Свидетелството е от книгата „Децата на емиграцията”, издадена в Прага през април 1924 г. Оцелелите деца, напуснали по чудо Русия, записват личните си истории в ученически тетрадки, съхранени в Пражкия архив на емиграцията.

Деца, видели и преживели болшевишката революция. Озовали се случайно и съвсем не по волята си в „предверието на светлото бъдеще”.

През ноември се въвежда понятието „врагове на народа”. То ще има дълга и кървава история в „съветската цивилизация”. За първи път с този термин болшевиките определят едни от най-ненавистните си врагове – кадетите (конституционните демократи), сиреч руските либерали. На 28 ноември 1917 г., по време на заседание на съвета на народните комисари, Ленин заявява, че кадетите са „врагове на народа” и предлага: „Членовете на ръководството на партията на кадетите като „врагове на народа” да бъдат арестувани и предадени на съда на революционните трибунали”. Приема се единодушно. Така се разправят с част от враговете, избрани в Учредителното събрание, още преди то да започне работа. Затварят двама от лидерите на кадетите – Шингарьов и Кокошкин в Петропавловската крепост. След това ненадейно, поради здравословни причини, ги прехвърлят в Мариинската затворническа болница. Звучи хуманно, а има друг замисъл. През нощта се появяват матроси, предвождани от някой си Басов, които заявяват, че идват да сменят караула. Застрелват двамата депутати с три изстрела в гърдите. Като предупреждение за разправата, подготвена от болшевиките. Убийството на двамата кадети има широк отзвук. На погребението им се стичат хиляди хора. Матроси и червеногвардейци отдалеч наблюдават погребалното шествие, но не се намесват. Засега.

Откриването на Учредителното събрание е насрочено на 5 януари 1918 г. в 12 часа по обяд. В уречения час Събранието не започва работа. На улиците начеват демонстрации. Хиляди протестиращи вървят с лозунга: „Властта на Учредителното събрание!” Натъкват се на болшевишки части, които откриват стрелба. Има десетки убити и множество ранени. Демокрацията в Русия явно се отменя задълго, ако не и завинаги.

Събранието се открива чак късно вечерта. Председателстващият – есерът Чернов – се провиква: „Самият факт на Събранието е вече край на гражданската война в Русия”.

Подготвя се тъкмо обратното – началото на грандиозна по размаха си гражданска война. Призори, към 5 ч. сутринта, към Чернов се приближава матросът Анатолий Железняков и казва: „Предлагам да привършвате с дебатите. Караулът е уморен”.

Това е краят на многопартийността в Русия.

Болшевиките са подготвили разпускането на Събранието, в съгласие с левите есери, с които те ще се заиграват още 6 месеца, преди да ги ликвидират. Еднопартийното ръководство в Русия ще продължи 73 години.

И онова, което следва, трудно се поддава на описание.

През 1922 г. П. Б. Струве диагностицира болшевизма като „азиатски инфаркт, поразил сърцето на Русия”.

Николай Бердяев още в края на 20-те години пише, че „съветската държава е единствената в света и доведена докрай тоталитарна държава”.

А Георгий Федотов, приблизително по същото време, дава израз на случващото се така: „Аморализмът, присъщ на самата душа на болшевизма, е заченат в хладния и ненавистен присмех на Ленин. Неговата система – да въздейства върху подлостта, да подкупва, да развращава, да превръща в пихтия хората, за да властва над тях – даде блестящи резултати.”

Впрочем Ленин, който задава тона на репресиите, не е единственият, обвързващ „червения терор” с комунизма.

Троцки в книгата си „Тероризъм и комунизъм” (1920 г.) настоява, че „въпросът за репресиите не е принципен въпрос, а въпрос на целесъобразност”. И също настоява: „да се разстрелва”. Една негова записка от Вологда, януари 1918 г., гласи: „Вкарвайте всички подозрителните лица в концентрационни лагери. Това е от полза за делото”.

Едно важно уточнение: още през юли 1918 г. Петроградският комитет на РКП (б) излиза с постановление за взимането на заложници и устройването на „трудови (концентрационни) лагери. Съхранила се е и една телеграма на Ленин от август 1918 г.: „Необходимо е да се проведе безпощаден масов терор против кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните да се затворят в концлагер извън града”.

Никой в Русия досега не е говорил така, нито е вземал подобни мерки.

Ленин и Троцки обаче говорят на друг език – на езика на световната революция.

Още през януари 1918 г. в статия под невинното заглавие „Как да организираме съревнование?” Ленин предлага „разстрел на място на един от всеки десетима тунеядци”. Терминът е специфичен и се нуждае от пояснение: за такива се смятат всички лица с непролетарско произхождение, несъгласни със съветската власт или отказващи да работят за нея. В едни по-късни времена – през 1964 г. – големият руски поет и бъдещ Нобелов лауреат Йосиф Бродски бе осъден на пет години заточение в Архангелска област тъкмо заради „тунеядство” (занимава се с поезия, без да е член на Съюза на писателите или на Съюза на преводачите).

За да няма съмнения в намеренията на болшевиките на 11 август 1918 г. в. ”Правда” излиза със заглавието: „Химн на работническата класа ще бъде песента на отмъщението”. Добре избран химн за едно параноидно общество.

Чрез организираното и канализирано насилие, твърди Ленин, терорът ще може да „обърне” хода на историята в една страна, белязана от „слабо развитие на производителните сили”. През ноември 1917 г. Максим Горки успява да публикува в „Новая жизнь” – един от последните свободни вестници, който скоро бива закрит – статия, в която сравнява Ленин с химик, който прави лабораторни експерименти върху тялото на общество. „Животът в неговата сложност, пише Горки, е чужд на този човек. той не познава народните маси. Никога не е живял сред народа, но е научил от книгите как се обуздават масите и как се подбуждат най-лошите инстинкти на тълпата. Работническата класа за Ленин е онова, което е рудата за металурга. Възможно ли е при дадените обстоятелства от тази руда да се излее социалистическа държава? Всичко говори, че не е възможно. Ала защо да не се опита?”

С оглед на военното време Ленин по-скоро възприема себе си като социален хирург или паразитолог – въпрос на интерпретация. От събраните му съчинения и тези негови близо 3 000 документа, скрити и непубликувани до 1991 г., става ясно, че основната му политическа грижа е да отстрани „вредителите” от „социалното тяло”.  Затова той е обсебен от лова на „паразити”.

Този главен хигиенист на „диктатурата на пролетариата” непрестанно зове да бъдат изметени „отломките на проклетото капиталистическо общество”, „назадничавите селяндури”, „отпадъците на човечеството”, всички негови „смърдящи и гангренясали членове”.

Затова въвежда термина „чистка”, който се радва на завиден успех в цялата история на Съветска Русия. Интересното е, че дори прословутите „черни кожени куртки” (отличителната униформа на чекистите) е измъкната от военни складове, където куртките са били складирани в случай на епидемия от тиф на фронта, разпространяван инфекциозно чрез въшките.

Впрочем „въшките” са любима политическа метафора в устата на Ленин, почти колкото „политическите проститутки” – термин, с който той обозначава политическите си противници.

И тъй, „въшки” са заможните селяни (кулаците), наричани така, доколкото трябва да бъдат безжалостно смазани от юмрука (кулака) на пролетарската революция. Те още биват наричани „скорпиони”, „кръволоци” (звучи ли ви познато?), „вампири” и „дървеници”.

„Въшки”, и то особено „едри въшки”, са поповете, владиците, „чернорасците” и другата „църковна измет”, разпространяваща „опиума за народа”, която също трябва да бъде изметена, а храмовете – съборени или превърнати в складове или червени клубове за комунистическа пропаганда.

В това отношение вождът на пролетарската революция е наистина авангарден и значително изпреварва доктрината на нацистите, които приравняват нисшата раса до „инсекти” (райхсфюрерът Хайнрих Химлер в една от закритите си речи пред елита на СС настоява, че на „ликвидирането на евреите трябва да се гледа като на смачкването на „бълхи” или на „въшки”.)

При Ленин, както пише изследователят Доминик Колас, „насилието е истината на политиката в кондензиран вид, показател за силовите отношения, изпитание, което отделя революционерите от опортюнистите, то е материалистическият съд на историята”.

До края на дните си Ленин, проживял немалка част от живота си в нелегалност, си остава конспиратор и политически хипнотизатор, който не се колебае да прибягва до кървави репресии и потресаващо насилие. Думата „свобода” изобщо не присъства в речника му, а създадената от него „държава” (макар той да не обича това понятие) – Страната на Съветите – е образец на първата тоталитарна държава в ХХ в. Горки, който го познава много добре и отблизо, настоява, че Ленин е „пример за мизантроп, чиято любов към човечеството се проектира единствено в бъдещето, и то в изпаренията на ненавистта”.

В този смисъл е любопитна съпоставката Ленин-Сталин.

Писателят Феликс Чуев, автор на двутомна анкета с Вячеслав Молотов, му задава следния въпрос: „А кой от двамата – Ленин или Сталин – бе по-твърд и по-безкомпромисен?” На което Молотов, без колебание, отговаря: „Ленин, разбира се!” След което добавя: „Нали при него се формирахме”.

Отговор, който казва много и не би било зле да бъде осмислен и от съвременните адепти на Лениновата световна революция.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015) и „Българската дилема“ („Хермес“, 2017).

Предишна статияЛапидарии IV–VI
Следваща статияНа лов за себе си