0
1217

Ослепените очи

tdimova

 

Преди повече от десет години обикалях кърджалийските села, разговарях с турците, претърпели „възродителния” процес, събирах материал, жив материал за пиесата ми „Невидимите пътища на прошката”, посветена на раните, обърканите съдби, дамгите, които този процес нанесе върху хората. Само мимоходом ще спомена, че тази пиеса така и до ден днешен не е поставена. Но тогава в Кърджали се запознах и с отец Боян Саръев. Той беше в двора на своя храм, беше лято, около него играеха деца, изобщо беше оживено, кипеше труд. Не си спомням точно какво говорихме – около възродителния процес. Забелязах, че хората в Родопите са крайно скептични към пришълци като мен, които идват и започват да се интересуват, започват да разпитват. Скептичини са и с право.

И съвсем наскоро гледах отново отец Боян Саръев в предаването на Росен Петров „Нека говорят”. Изключително стойностно, достойно поведение на един свещеник, помогнал на хиляди хора да намерят православната вяра. Без кухи фрази, без патос, без статистика, без захаросани клишета, без назидание, без сплашване с ада и греховете ни. Едно почти необичайно, правещо много силно впечатление говорене.

Почти в началото на разговора водещият го попита откъде идва фамилията му. И разказът на отец Боян ме потресе. Ако го бях прочела под някаква литературна форма, щях да си кажа – каква грандиозна измислица!

Прадядо му бил професионален ловец. Отишъл на лов един ден, било зима, застрелял един заек. Когато се приближил до него, заекът изведнъж скочил, сачмите от изстрела не го били убили, а били попаднали в двете му очи, заекът го погледнал с тези кухи, убити вече очи и побягнал. И от този миг човекът започнал да ослепява. За половин час ослепял напълно. Нямало как да се прибере, не виждал пътя назад. Намерили го след една седмица. Оттогава насетне си стоял вкъщи, пуснал много дълга брада и коса, мълчал, пушел лула. От тютюна косата и брадата му започнала да пожълтяват. Съселяните му започнали да го наричат Саръ ага, тоест рижав, жълт. Оттам идва и фамилното име на отец Боян Саръев.

Този случка ме порази като светкавица не само поради абсолютната си необичайност, а поради внезапното Божие проговаряне в нея. Всяко същество е свързано с всички останали. Един човек е свързан с един заек. Един заек може да преобърне изцяло живота на един човек. Човешката съвест понякога реагира като атомна бомба на страданието, което причинява. Тя реагира по-бързо от самия човек, колкото и парадоксално да е това. Бог е в човешката съвест. Допустимо е, според Божия промисъл, дори е нормално заекът да бъде убит. Но е недопустимо сачмите да попаднат в очите му и той да бъде ослепен.

Ако сачмите не бяха попаднали в очите на заека, ако той не беше ослепял, това щеше да бъде една банална ловна случка. Заекът щеше да бъде изяден, семейството нахранено, животът щеше да продължава по обичайното русло и нищо от това нямаше да бъде запомнено. Две малки сачми и две ослепени от тях очи променят човешката съдба из корен. От този момент Саръ ага започва да гледа навътре, само навътре в себе си. Външният свят изчезва. Неговото лутане продължава не една седмица, продължава до края на земния му живот. Продължава и след смъртта му, предава се на потомството му.  Не само дава фамилията на рода, поставя траен и незаличим отпечатнък на рода, на съдбите на потомците. И не само на кръвните потомци.

Това лутане на отец Боян, през което той открива исконната православна вяра, е част от  лутането на неговия предтец, част от неговото ослепяване и проглеждане. През това лутане той търси и открива и други ослепени и им помага да прогледнат, сега през това интервю, той подава ръка и на нас. Отново стигаме до този парадокс, че често в слепотата виждаме по-дълбоко и по-истински, в мрака забелязваме и най-малката светлинка. В лишението сме благодарни и за най-дребното, а в ситостта и преситеността не стигаме изобщо до благодарност.

Божият промисъл, който често наричаме съдба, среща и изправя един срещу друг един човек и един заек, човекът е въоръжен, а заекът беззащитен, силите са неравни в много по-голяма степен, отколкото при Давид срещу Голиат, но заекът обръща съдбата на човека, ослепените му очи слагат отпечатък върху много поколения. Ако не бяха тези две ослепени заешки очи, сигурно отец Боян нямаше да е Саръев, може би нямаше да е Боян, може би нямаше да е свещеник, може би нямаше да е християнин, може би нямаше да са християни и тези хиляди, покръстени от него. Ето как две ослепени заешки очи карат хиляди човешки очи да прогледнат.

Отец Боян разказа тази случка с простота, без да търси ефект, но върху мен тя произведе потресаващ ефект. Затова съм му благодарна, защото тя ще ми помага да проглеждам по-навътре и по-надълбоко в себе си и в света.

По-нататък отец Боян говори за самотата – за своята, за самотата на света.

Аз го слушах и продължавах да си мисля за слепотата. Нашата самота всъщност е нашата непрогледалост. Всички сме виждали как се раждат слепи кученцата, котенцата, зайчетата и как постепенно проглеждат под топлите грижи на майка си. Така постепенно проглеждаме и ние под бащинските грижи на Бога. Изумително е, че можем да прогледаме дори през едни ослепени заешки очи. След грехопадението Адам се скри от Бога, от Божиите очи. Изгуби взор за Бога. Ослепя като новородено животинче. Каин дори в брата си Авел не виждаше ближен. Луташе се в света бездомен и сляп – като прадядото на отец Боян. Така се лутаме и ние. Блуждаем като блудния син. А Бог може да промени живота ни, съдбата ни дори през едни ослепени заешки очи.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияАмерика е все още свръхсила
Следваща статияБлажени са блажените