2
736

От 25-ия час до вечния час

„От 25-ия час до вечния час”, издание на Фондация „Комунитас”, е опит за духовна автобиография. Писателят се завръща при образа на своя баща, свещеник, изчезнал безследно по време на съветската окупация на Румъния. Прочетете откъс от книгата.

Virgil1Наричан още приживе „православния Честъртън”, Константин Вирджил Георгиу (1916-1992) е румънски писател и православен свещеник. Неговият бестселър е книгата „25 час” (1948) – една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят, преведена на почти всички световни езици (за съжаление, непозната на българския читател). Творбата е екранизирана през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на звезди като Антъни Куин и Вирна Лизи.

К. Вирджил Георгиу е роден в Ръшбоени (днешна Молдова) в семейството на свещеник. Учи философия и теология в университетите в Букурещ и Хайделберг. През 1940 г. печели Националната награда на Румъния за поезия за стихосбирката си „Калиграфия по снега”. След което, подобно на други ярки представители на своето поколение като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско, получава дипломатически пост в чужбина като културен съветник в Загреб, което пък го спасява от репресиите на комунистическия режим в Румъния. От 1948 г. се установява във Франция. След успеха на „25 час” започва да пише на френски. Неговите романи, изградени върху остросюжетна интрига и християнско светоусещане, описват драмата на съвременния човек в една забравена балканска страна като Румъния, изложена непрестанно на чужди нашественици, били те турци или руснаци. На 23 май 1963 г. К. Вирджил Георгиу е ръкоположен за свещеник в румънската православна църква в Париж, а от 1966 г. е въздигнат в сан на ставрофорен иконом от Вселенската патриаршия.

Книгата „От 25 час до вечния час” е опит за духовна автобиография, в която по нишката на детските си спомени писателят К. Вирджил Георгиу, този „поет на Христа и на Румъния”, както определя сам себе си, се връща към образа на бащата (два пъти отец – като баща и като свещеник), изчезнал безследно по време на съветската окупация. Връща се също и към образа на човека в света, видян през призмата на православната икона – не само такъв, какъвто е, но и такъв, какъвто би трябвало да бъде.

Тази книга не е поредната добра или много добра религиозна книга. Тя не проповядва, не богословства. Тя преди всичко прави това, което правят всички големи книги от световната литература – просто ти дава куража да си човек, въпреки политическите и военни мелници на времето. Защото тази книга е писана от голям поет.

Деян Енев

 

К. Вирджил Георгиу, „От 25-ия час до вечния час”, Християнска библиотека, Фондация „Комунитас”, 2014 г., превод от френски: Тони Николов, 7 лв.

 

III. МОЯТ БАЩА Е СЛУЖИТЕЛ НА НЕБЕСАТА…

И тъй, баща ми беше свещеник в споменатото село, дълго колкото Париж, но обитавано само от двеста души.

Както си дадох сметка по-късно, досточтимият отец и мой баща беше невероятно строен мъж. Висок и изтòчен като млад бор. Приличаше по-скоро на рано съзрял юноша, отколкото на възрастен мъж и баща.

Създаваше у мен такова усещане за безплътност и лекота, че винаги съм вярвал, когато бях малък, че някой по-силен повей на вятъра ще вдигне баща ми от земята и ще го отнесе на небето; а гънките на расото му ще се превърнат в огромни крила както на многокрилите серафими. Винаги съм се боял, че така ще го изгубя и ще остана сирак.

С времето си обясних защо в моите очи бащи ми беше по-скоро икона – сиреч небесна твар – отколкото земен жител.

Обяснението е съвсем просто. На всички е известно, че съвършените служители, истинските служители, тези, които служат в царските дворци и през цялото време живеят в близост до своите господари, в края на краищата се уподобяват на тях.

Всички прислужници в замъците и в големите аристократични дворове след време усвояват гласа, интонацията, думите, жестовете и привичките на господарите си. Всеки верен служител автоматично, даже без да го иска, започва да подражава на господаря си. Във всичко. Един верен служител до такава степен се отъждествява с господаря си, че става негова сянка, наподобява го във всичко и го следва навсякъде.

Същото се случи и с моя баща, който беше верен служител на Бога. Ангелският му поглед, неговият небесен и кротък глас, безплътните му движения, подобни на ангелски полет, всички тези неща го превръщаха по-скоро в небесна, отколкото в земна твар, тъй като това са атрибутите на Бога. На Неговия Господар. Защото моят баща прекарваше цял ден с Господаря си. Баща ми се събуждаше в присъствието на Бога; хранеше се в присъствието на Бога. Той нямаше друга земна грижа, освен да служи на Господаря си. Нямаше лични дела, лични избори, лични начинания. Имаше само Божиите избори, Божиите мисли и правеше само онова, което Бог му е наредил да стори. И това е нормално. Никой верен служител няма собствени занимания; той работи единствено за господаря си.

Когато опознах баща си, той бе още съвсем млад. Въпреки любовта и всеотдайността си към Господаря, на Когото служеше, той не можеше да се отъждестви с Него, подобно на някой стар служител. И все пак, баща ми се беше отъждествил с Бога, все едно че му беше служил дълги години. Което намира обяснение във факта, че баща ми е роден в служение на Бога. Бащата на моя баща също бе служител на Бога. И неговият дядо също е бил служител на Бога. Всичките ми предци по мъжка линия, всички те винаги са били свещеници и служители на Бога. И не е имало, в продължение на дълги векове, чак до нощта на времето, нито едно изключение. В нашия род се ставаше служител на Бога и свещеник от баща на син както при евреите левити. Всички бяха селски свещеници. В планинските села по източния склон на Карпатите.

Баща ми се държеше съвсем естествено, както се държат на небето. Той имаше маниери и жестове, които биха могли да се видят там горе, но не и на земята. Защото мястото, откъдето моят баща служеше на Бога, бе на небето. Това е Божият дом. Всички наши предци, поколение след поколение, са служили на своя Господар на небето. Тъкмо там горе те са извършвали дейността си, а не на земята. Един служител служи на господаря си в неговия дом. А Божият дом е небето, съградено на земята, и това е църквата. Разбира се, църквата е здание от камък, дърво и мрамор, което виждаме на земята, в центъра на селата или градовете. Но Църквата не е земен градеж. Тя представлява небето, което е съградено на земята с помощта на символи, защото е невъзможно да се изгради другояче небесна действителност. Ето защо, за да се покаже ясно, че Църквата е от небето, а не е от земята, тя се изгражда под формата на неф, което означава, че тя е на земята по същия начин, по който корабът е в океана: тя плува. Но е реалност, идваща от другаде.

Баща ми е роден служител на небето, както и всичките му предци са били служители на небето, съградено на земята – в Църквата – затова е съвсем естествено те да са забравили земните си маниери и да са възприели небесните маниери, език и привички. Баща ми и неговите предци винаги са ходили в богослужебно облекло. Те имаха привичките, езика и маниерите на своето служение. През цялото време се държаха така, все едно че се намират пред своя Господар, в Неговия дом, в Светилището, сиреч на небето. Баща ми подражаваше – както е нормално за всеки човек – не само на своя Господар, Който е Бог, но също и на съслужителите Му, каквито са архангелите, ангелите, херувимите, серафимите, светците, мъчениците, изповедниците, Учителите на Църквата и пророците. През цялото време той беше в тяхно обкръжение. Когато свещеникът служи, неговото служение се извършва едновременно на небето и на земята, „защото има само една Църква там горе и тук долу… Божествената литургия се извършва едновременно там горе и тук долу… С тази разлика, че там горе е без завеса и без символи, а тук долу става чрез символи, защото сме подвластни на тегобата на плътта, изложена на тление”[1]. Свещеникът бива съпроводен в служението си от всякакви видове божествености и небесни йерархии.

„Бог е установил на земята свещеническия чин, за да удържи мястото Си. Така Сам Бог е видим и тайнствата Му не престават да бъдат видими за онези, които имат очи да ги видят.”[2]

Небесните сили съпровождат свещеника по време на неговото служение. Те го подпомагат да извърши светите тайнства. Когато извършва ход със Светото евангелие по време на Литургията, свещеникът казва тихо молитвата на входа: „Владико Господи, Боже наш, Който си установил на небесата чинове и войнства на ангели и архангели в служба на Твоята слава, направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели, които заедно с нас да служат и славословят Твоята благодат”[3]. Другаде – свещеникът и верните пеят в хор[4] заедно с ангелите, които ги съпровождат – невидимо. Моят крехък, безплътен и твърде млад баща, прекарвайки цялото си време на небето заедно със своя Господар, нашия Бог – и в сонма на други служители, архангелите, ангелите, пророците и всички светци – беше възприел всички техни свети и небесни привички. Нещо, което се случва с всички служители.

Нещо, което социолозите на новото време обясняват научно в своите изследвания върху рефлекса на подражанието у служителите.

След дълги векове на служение в небесните селения на Бога заедно със сонм от божествени твари моите предци – отците, бяха възприели не само жестовете, езика, походката и привичките, но дори чертите от Лика на техния Божи Господар, както и на небесните си съслужители. Ето защо моят баща приличаше на икона, а не на земно същество.

 

IV. ТЕЖЕСТТА НА АНГЕЛИТЕ

През цялото си детство се боях, че моят баща реално не притежава тяло от плът и кръв както всички други. Никога нямах случай да проверя истинността на страховете си. Никога не видях баща си без расо. Воден от страхове и съмнения, се притисках до него, паднеше ли ми сгоден случай, за да се уверя с пръстите си, че има под расото плът, кости и мускули както у всички останали. Ала така и не се убедих напълно. Усещах, че под расото му има толкова малко тяло, все едно че не разполага с такова изцяло. Физическата личност на моя баща бе изградена от много малко груба материя. Физически той наподобяваше на една тънка и дълга линия, перпендикулярна на земята. В неговото тяло се съдържаше някакво възходящо движение както при кулите на готическите църкви, които отдалеч приличат на тънки косъмчета на четката, очертани на небето. Силуетът на моя баща носеше нещо от възходящото движение на пламъците, на огнените езици, които след като лумнат от жаравата, се насочват вертикално към небето, за да се изгубят в облаците.

Когато баща ми бе много уморен, докато се спускаше от хълма на път за църквата, тялото му се олюляваше точно като пламъците, които се откъсват от земята, за да избягат нависоко.

Поради всичко това винаги се страхувах и тревожех да не би да остана сирак и скоро да загубя баща си, както се губи хвърчило.

Бях сигурен, че това нещастие ще ме споходи някой ден, че баща ми ще се откъсне от земята и ще полети нагоре, за да се изгуби сред белите облаци, подобно на пламъците. Детството ми премина в този страх, защото смятах, че това е неизбежно. Със сигурност знаех, че никой никога не е успял да прикове един пламък на земята и да го удържи в плен. Не можеш да притежаваш пламък. А моят баща беше такъв пламък.

За разлика от хората в нашето село, които бяха груби планинци, високи, снажни и твърди като скала, чиито стъпки отекваха като конски копита, моят баща винаги се движеше тихомълком.

Макар също да беше от плът и кръв – факт, който така и не успях да проверя, – той обаче бе изграден от дух. А духът няма тежест. Както и ангелите. Тъкмо поради ангелската си липса на тежест, всеки път щом той тръгваше или се връщаше, се чуваше само лек шум, като от трепване на копринени крила. Смятам, че извън ангелската му лекота, походката му беше безшумна и заради една привичка, която той беше усвоил в дома на Господаря Си, на небето, съградено на земята. Защото в църквата се върви на пръсти, без шум, за да бъдеш в хармония с ангелите, които заедно със свещениците отслужват Литургията.

Бях много горд с моя баща. В съвременния свят има една обща нагласа – която намирам за еретична – и тя е да не се гордеем с красотата, с изключителната интелигентност, с извънредното познание. Но не винаги е било така. Религиозните хора благодарят на Бога всеки път, когато виждат някоя красива жена, човек, надарен с изключителен талант, някой шампион или учен; те казват, както все още го правят евреите в наши дни: Да бъде благословен Вечния, нашия Бог, Цар на Всемира, Който е дал на смъртен част от мъдростта Си, от красотата Си, от ума Си или от знанието Си[5].

Аз също, всяка вечер преди лягане, усърдно благодарях на Бога, че ми е дал баща, който е като ангелско създание, като икона, който е верен служител на Бога и който прилича на Бога и на ангелите Му… Ала тъкмо по онова време, когато бях толкова горд с баща си, той ме разочарова. Ужасно ме разочарова. Сигурен съм, че ако съществуваха апарати, които да изследват раните на душата, както се изследват раните в дробовете чрез рентгеновите лъчи, даже днес щяха да открият в душата ми огромен белег от раната, която моят баща, моят ангелски баща ми нанесе, когато бях толкова малък и тъй горд с него…



[1] Св. Симеон Солунски, Patrologia Graeca, t. CLV, col. 337-340.

[2] Св. Максим Изповедник, Patrologia Graeca, t. XCI, col. 6041. Послание 21.

[3] Свещеническа молитва на Micra Eisodos – или на Малкия Вход в Божествената литургия на св. Йоан Златоуст.

[4] Св. Николай Кавасила, Patrologia Graeca, t. CL, col. 372 D и 413 A. Същата идея откриваме у св. Дионисий Ареопагит през V век; у св. Максим Изповедник през VII век; у св. Дионисий бар Салиби, сирийски епископ от XII век.

[5] Ритуал от всекидневната юдейска молитва „Деяния на благодатта”.