1. И тъй, нека преди да започна обещания в предишния текст подробен анализ на документа от 1686 г., да припомня още веднъж позициите на двете страни в разгорелия се конфликт.
В „Заявлението“ на своя Св. Синод от 15 октомври 2018 г. РПЦ утвърждава, че с решението си четири дни по-рано Константинополската патриаршия е извършила „посегателство върху каноничната (църковната) територия на Руската православна църква“ в Украйна. Ето защо – заявява тя – „РПЦ прекратява евхаристийното си общение с йерарсите, духовенството и миряните“ на Константинополската църква. Напротив: в „Комюникето“ от заседанието на Св. Синод на Константинополската патриаршия последната декларира, че „възстановява от този момент Ставропигията (представителството на църковната юрисдикция) на Вселенската патриаршия в Киев…, съществувала там винаги“ и прави това във връзка с потвърденото намерение да даде автокефалия на Църквата в Украйна. Както се вижда едната църква – РПЦ – твърди, че Вселенската патриаршия извършва „посегателство“, присвоява си управление на чужда – руска – църковна територия, другата – Вселенската патриаршия – твърди напротив, че възстановява управлението на своя (при това „винаги съществувала“) църковна територия.
Доколкото в противоречието между двете църкви е безспорно поне това, че РПЦ не винаги е имала като „своя“ (както твърди днес) територията на Украйна – исторически неотрицаемо е, както показах миналия път, че Константинопол я е имал от самото ѝ създаване през 988 г. и понеже е безспорно също поне това, че Константинопол не винаги я е нямал като „своя“ (няма я, според РПЦ от 1686 г.), става изключително важно да се прецени, какво собствено се е извършило през тази 1686 г., преди която Москва безспорно не е имала църковната територия на Украйна, а Константинопол я е имал.
Действително ли с подписания в Адрианопол през тази 1686 г. документ РПЦ вече е започнала да има територията на Украйна като канонична църковна територия „в състава на Московския патриархат“, тъй че днес тя вече е чужда на Константинопол и каквото и да прави той на нея, то се явява не друго, а „посегателство“ към автокефалията на РПЦ? Или с въпросния документ от Адрианопол Вселенската патриаршия не е престанала да има територията на Украйна като своя канонична територия, тъй че днес, като „прекратява действието“ му, тя с право може да „възстанови“ управлението си върху нея и дори – в близко бъдеще да ѝ даде автокефален статут?
Защото несъмнено е вярно (само) едно от двете: или Москва има в църковно отношение територията на Украйна – и то тъкмо от 1686 г. (защото преди това безспорно я няма), и затова сега е права да обвинява Вселенския престол, че „посяга“ на нейна църковна територия, или не е вярно, че Константинопол е престанал да има в църковно отношение територията на Украйна и то тъкмо от 1686 г. (защото преди това тя безспорно е била негова), и затова сега има право да обяви „възстановяване“ на управлението си върху нея и намерение да ѝ даде автокефален, от своя престол статут.
Изключително, повтарям, решаващо е да се прецени документа от 1686 г. Вярно ли е това, което твърди днес в „Заявлението“ си РПЦ, а именно, че с него Константинополският патриархат е извършил „предаване на Киевската митрополия (дотогава и от създаването ѝ под негова юрисдикция) в състава на Московския патриархат“? Или е вярно, че с документа от тази година Константинопол е предоставил (само) определени пълномощия на Московската патриаршия по отношение на Киевската митрополия без обаче да я „предава“ на Москва и които – предвид промяната в обстоятелствата днес – той може да оттегли и значи, да „възстанови“ пълнотата на управлението си върху тази митрополия?
Започвам следователно с разглеждането на документа от 1686 г.
2. И ето: първото, което трябва да забележим за него – преди още да сме се вгледали в съдържанието му, в онова тоест, което конкретно е записано в него – е че той по принцип трудно би могъл да представлява документ за „предаване“ на Киевската митрополия от каноничната юрисдикция на Константинополската патриаршия „в състава на Московския патриархат“ поради самия си характер, самия си, тъй да се каже, каноничен „жанр“.
Собствено на всеки, дори отчасти запознат с еклезиологията (богословското учение за Църквата) и с каноничното (църковното) право, е известно, че отделяне на канонична територия от определена автокефална поместна църква (митрополия, архиепископия или патриаршия) и предоставянето – било на независим (автокефален) статут на тази територия, било предаването ѝ „в състава“ на друга автокефална църква се извършва по правило с документ, наричан „томос“. Думата е гръцка и произлиза от -τομία, т. е. „отрязване“, „разрязване“. Впрочем думата функционира и до днес, например в специфично медицинската терминология, в която понятия като „лоботомия“ или „гастротомия“ означават именно оперативно отстраняване или отрязване на части от човешкото тяло. Документът за даване на различен от дотогавашния статут, казвам, се нарича „томос“, тъй като поначало новопокръстваните територии на Европа (и на света) са били устроявани църковно от онази измежду петте древни „първенствуващи църкви“ (Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската), която е извършила мисионерското си дело в тях и е довела до християнизирането на населяващите ги люде. Завършвайки своето дело обаче тя като правило ги е прибавяла и към каноничната църковна територия на своята църква. Принадлежейки следователно по право към църквата, от която са били християнизирани, тези територии (и населяващите ги християни) са могли впоследствие да получат различен статут – статут на отделни (само-управляващи се, само-оглавяващи се, на гр. авто-кефални) църкви единствено с акт на църквата, на която дотогава са принадлежали – на църквата, която, както се казва, се явява тяхна „майка“. И ето, този църковно-правен акт се нарича „томия“ или „отрязване“ на част от църковната територия на църквата-майка и отделянето ѝ от нейната юрисдикция, даването на друг – различен от досегашния ѝ статут – било на вече само-управляваща се, автокефална църква, било на предавана под управлението (юрисдикцията) на друга автокефална църква. Документът за такова „отрязване“ (от територията на определена автокефална църква) и превръщането на „отрязаната“ територия в автокефална или принадлежна (вече) на различна автокефалия, се нарича „томос“. Именно с такъв „томос“ от страна на Вселенската патриаршия – в чийто състав са били първоначално – са получили в различни времена своята отделност (или автокефалия) църквите в Сърбия, България, Грузия, Гърция, Румъния и т. н.
В случая, който разглеждаме тук, документ с каноничния характер на „томос“ е толкова по-необходим, тъй като е исторически безспорно, че от създаването си през 988 г. и до 1686 г. (за случилото се през която се спори) Киевската митрополия е канонична територия на Константинополската патриаршия и следователно именно тя и само тя има правото и може да „отреже“ (да извърши „томия“ на) тази своя територия – изначално една от епархиите – „шестдесетата“ както посочих миналия път епархия на Константинополския патриархат, като й даде било „самоуправление“ (автокефалия), било като я „предаде“ под управлението на друга автокефална църква.
Нещо повече: би трябвало да помним от посоченото в предишната статия, че първоначално въпросната Киевска митрополия е носила титулатурата „за цяла Русия“ („всея Руси“) и е включвала в себе си всички земи на православните руси – и на онези в днешна Украйна (западно-русите), през XIV век станали поданици на Полско-Литовското кралство, и на онези в земите на Московското царство. Тоест цялата Църква на руснаците е съставлявала една – Киевската епархия и цялата тя е била епархия на Константинополската патриаршия. И ето че обособяването (фигуративно казано – раждането) на Московската патриаршия също се е извършило в резултат на „томия“ на Киевската митрополия на Вселенския патриархат, когато той, през 1591 г. е „отрязал“ от тази митрополия територията на „Московията“[1] и е дал тя, в църковно отношение да се самоуправлява, като на катедрата на нейния център – града Москва, е признал и патриаршески статут.
Но следователно, ако на Московската църква е даден автокефален (и патриаршески) статут с „томия“ (отрязване) на част от Киевската митрополия – с патриаршески и синодален „томос“ от Константинопол, то и „предаването“ на Църквата в западно-руските земи (в Украйна), останали след 1591 г. в диоцеза на Константинополската патриаршия, в състава на – както твърди днес РПЦ – „Московския патриархат“ би следвало да се извърши, вече през 1686 г. с „томия“ на тази украинска канонична територия на Константинопол, с патриашески и синодален „томос“, предаващ я на „Московския патриархат“. И това е така, защото само с „томос“ се „отрязва“ канонична територия на една автокефална църква и ѝ се дава било автокефалия, било нова юрисдикция – „в състава“ на друга автокефална църква. Или – както справедливо се заявява в пояснителната статия „Вселенският престол и Църквата в Украйна“, публикувана на официалния сайт на Вселенската патриаршия „Никога Вселенската патриаршия не е давала част от каноничната си територия на друга автокефална църква чрез друг (по характера си – б. м.) документ освен с „томос“.[2]
И ето: за беда на съставителите на „Заявлението“ на Св. Синод на РПЦ, документът от 1686 г., за който от РПЦ се твърди, че е извършил предаването на Киевската митрополия „в състава на Московския патриархат“ не е „томос“. Той е озаглавен – както казах и в предишната статия – Γράμμα Ἐκδόσεως, тоест синодално „Послание“ (или даже – синодално „Писмо“). Сега става ясно защо в началото на тази част аз заявих, че още преди да се заемем с разглеждането на онова, което е записано в него – в съдържанието сиреч на документа, ние вече можем дълбоко да се усъмним, че той въобще би могъл да представлява документ за „предаване на Киевската митрополия в състава на Московския патриархат“. Можем да се усъмним, защото той не е такъв по характера си, по църковно-правния си характер. И значи: от 1591 г. (когато е призната за автокефална църква с патриаршески статут) и до ден днешен Московската патриаршия разполага само с един „томос“, очертаващ нейната канонична територия („отрязана“ с „томия“ от дотогавашната Киевска митрополия) – а именно с „томоса“ от тази 1591 г. – и в тази територия, отредена ѝ с този „томос“ не се включва територията на Киевската митрополия в западно-руските земи (тоест в днешна Украйна).
Документът от 1686 г., повтарям, не е „томос“ и значи не би могъл – още по църковно-правния си статут – да включи и тази територия „в състава на Московския патриархат“.
Че това е точно така с несъмненост ни доказва разглеждането вече на самото съдържание на Γράμμα Ἐκδόσεως, към което сега преминавам.
3. Аз и в предишната статия посочих основното в него и сега ще повторя, че то по същество представлява не „предаване на Киевската митрополия“ (в Украйна) на Московската патриаршия – както твърди днес РПЦ – а само предоставяне на определени пълномощия на Московския патриарх по отношение на оставащата си в състава на Константинополския патриархат Киевска митрополия. Това е така, защото първо: тези пълномощия са наистина съвсем точно определени и по същество се свеждат до едно единствено, а именно: „светейшата Киевска митрополия да бъде подлежаща (ὑποκείμενη) на светейшия патриаршески престол на великия и богоспасяем град Москва, тоест Киевският митрополит да се хиротонисва (ръкополага) там“. Както справедливо отбелязва споменатата по-горе статия от официалния сайт на Вселенската патриаршия: „Обяснението „тоест“ разяснява значението на думата „подлежаща“ (ὑποκείμενη), а то е… Московският патриарх може да хиротонисва митрополита на Киев от името на Вселенския патриарх и само“.[3]
Всъщност в „Писмо до царете Иоан, Петър и принцеса София“, документ, за който казах, че хвърля допълнителна разяснителна светлина върху формулираното в Γράμμα Ἐκδόσεως, е казано дори: „блаженият патриарх на Московия…има разрешение да хиротонисва митрополита на Киев“. Аз и предишния път, в проследяването на историята на Киевската митрополия, посочих, че такова упълномощаване да извърши хиротонията на Киевския митрополит Вселенската патриаршия е давала и по-рано и за други случаи. Например, припомних, че през 1620 г. Иерусалимският патриарх Теофан е бил упълномощен (и даже специално изпратен в Киев), за да извърши хиротонията на митрополита и на още шестима епископи за неговата епархия. Извършено ли е с това упълномощаване тогава и „предаване“ на Киевската митрополия на Иерусалимския патриархат? Разбира се, че това е абсурдно. Новото, следователно, което се извършва с Γράμμα Ἐκδόσεως е единствено това, че онова, което в предишни времена е ставало инцидентно, ad hoc, сега се разписва като постоянно пълномощие (но именно като постоянно пълномощие) на Московския патриарх – именно той, както е настоявал и руският пратеник в Адрианопол, да извършва хиротонията на Киевския митрополит. Че това не означава обаче, че поради това той – Киевският митрополит – а и цялата Киевска митрополия стават принадлежащи на Московския патриархат ще видим с още по-голяма сила след малко. Сега ще отбележа, че в документа от 1686 г. за това упълномощаване на Московския патриарх да ръкополага митрополита на Киев изрично са посочени и основанията му. А те са – както може да се види – свързани изключително със съвременната тогава историческа ситуация. Аз ги посочих миналия път: „Заради голямото разстояние до мястото и заради честите, случващи се между двете царства (т. е. Руското и Турското, чийто поданик е от началото на XV век Константинополският патриарх – б. м.) битки“. Ето затова обаче – понеже въпросните пълномощия на Московския патриарх са му дадени от Константинопол на основание на конкретни политико-исторически причини, в документа е записано още, че те са му дадени и „по снизхождание“ (по „икономѝя“), т. е. не защото той би имал на тях право (примерно, защото е предстоятел на Църквата на държавата-господар в Украйна или защото е първенствуващ над епископите там).
Но щом това е така, щом пълномощието на Московския патриарх да хиротонисва Киевския митрополит му е дадено „по икономия“ и на основание на конкретни обстоятелства от това време, това вече означава, че при промяната на тези обстоятелства (която е безспорна днес и много отдавна), действието на пълномощието може да отпадне от само себе си. Та щом през 1686 г. Константинополският патриархат дава на Московския патриарх пълномощието на ръкополага Киевския митрополит, поради „голямото разстояние“ между Константинопол и Киев и поради „честите“ случващи се между Русия и Турция войни, то днес, когато това разстояние е съвсем лесно преодолимо и между държавите, в които резидират двамата архиереи няма война, основанието (изрично посочено в Γράμμα Ἐκδόσεως) е отпаднало и пълномощието му може да бъде оттеглено от далия го тогава Константинопол.
Никакви съмнения, че въпреки всички досега направени уговорки, с документа от 1686 г. Константинопол все пак е „предал Киевската митрополия в състава на Московския патриархат“ не остават обаче, ако обърнем внимание и на следващото в документа – а именно на условията, които са формулирани в него. А те са следните: да, Московският патриарх ще хиротонисва Киевския митрополит, но той трябва да продължи да се избира от клира и народа на Киевската църква. Това условие, както виждаме, означава, че на Московската патриаршия не се дава право да се разпорежда с Киевската митрополитска катедра като със своя, като с принадлежаща на Московския патриархат. После: хиротонисваният в Москва Киевски митрополит трябва да споменава на Литургия „на първо място“ Вселенския (Константинополския) патриарх. Това последно условие, което е поставил тогавашният Вселенски патриарх Дионисий ІV и което Москва е приела тогава, е решаващо в днешния спор. За всеки църковно-грамотен човек е неоспоримо, че литургийното споменаване от един архиерей на друг, по-висш от него означава признаване на канонична зависимост. Когато днес, примерно Ловчанският митрополит, споменава на Литургия българския патриарх Неофит, това означава, че той засвидетелства своята канонична зависимост от него, или по-просто казано – своята принадлежност към Българската патриаршия. Е, нека се прецени тогава: щом в пререкаемата днес Γράμμα Ἐκδόσεως патриарх Дионисий ІV е поставил условието в бъдеще Киевският митрополит, макар и хиротонисван от Московския патриарх, да продължи да споменава името на Константинополския на Литургия (при това преди онова на хиротонисалия го), възможно ли е с този документ той действително да е „предал Киевската митрополия в състава на Московския патриархат“? Та не би ли било (дори) противоканонично един митрополит, вече в състава на Московската патриаршия, да продължи да споменава на Литургия на първо място не Московския, а чуждия – Константинополския патриарх? Съвършено ясно е, че щом правото да хиротонисва Киевския митрополит е дадено на Московския патриарх при тези условия, то това негово право не представлява извършено предаване на юрисдикция на Москва над Киев, а само пълномощие на патриарха на една църква (Московската) по отношение на митрополита на друга църква (Константинополската) в състава на която си остава този митрополит.
Следователно, нека заключим: с още по-голяма сила от промяната на историческите обстоятелства (във връзка с които през 1686 г. е извършено упълномощаването Киевският митрополит да „подлежи“ на патриарха на Москва) и която днес е факт, нарушаването на условията, с които е извършено неговото упълномощаване в Γράμμα Ἐκδόσεως, дават основание на Константинополската патриаршия да „отмени“ действието на този документ и да оттегли пълномощията на Москва. А е безспорен факт – това отбелязах и миналия път – че тези условия от самото начало са били нарушени и никога по-късно (и до ден днешен) не са били спазвани. Киевският митрополит е започнал да се „назначава“ от Москва веднага след смъртта на последния ръкоположен от Константинопол предстоятел на тази епархия, а името на Вселенския патриарх никога оттогава и до днес не се е споменавало на Литургия в тази, практически присвоена от Москва епархия.
Или ако обобщим достигнатото. Не отговаря на истината обвинението на Московската патриаршия към Константинопол, че днес той извършва „посегателство“ над „каноничната територия на РПЦ“ в Украйна. Не отговаря на истината, защото единственият документ, с който „предаване“ на Киевската митрополия – от самото си създаване епархия на Константинополския патриархат – „в състава на Московския“ – Γράμμα Ἐκδόσεως (на който и „Заявлението“ на РПЦ се позовава) не свидетелства за такова нещо. Първо – самият характер на документа не е „томос“ (само с какъвто една църква може да „отреже“ част от своята канонична територия и да я предаде на юрисдикцията на друга). Второ: и съдържанието на документа не говори за „предаване“ на църковната територия на Украйна на Московския патриархат, а само за упълномощаване на патриарха на последната, при това с точно определено пълномощие, по отношение на Киевската митрополия (пълномощието да хиротонисва нейния митрополит). За въпросното упълномощаване са посочени като основание конкретни обществено-исторически причини (т. е. причини за проявената „икономия“ към него) и най-вече е посочено условие, при което това пълномощие се дава и което е такова, че недвусмислено свидетелства за запазване на юрисдикцията на Вселенската патриаршия над църковната територия на Украйна. Хиротонисваният занапред от Москва Киевски митрополит – казва условието – да продължи да споменава на Литургия (първи) Константинополския патриарх, т. е. да го споменава като свой (и на епархията си) примас.
Но щом това е така, то станалото след подписването на документа от 1686 г. съвсем не е канонично включване на територията на Киевската митрополия (на Украйна) в „състава на Московския патриархат“, над който с решението си от 11 октомври 2018 г. Константинопол е извършил „посегателство“, а чисто и просто е било присвояване на Киевската митрополия от Москва, в нарушение на поетите задължения и приетите условия, само при които Константинопол тогава и е дал определени пълномощия по отношения на нея.
Заради което днес Константинопол има пълното право да „отмени действието“ на документа от 1686 г., да оттегли дадените с него пълномощия и, както пише в „Комюникето“ от 11 октомври, „да възстанови управлението си“ над Киев и епархията му, с намерението в най-близко бъдеще да предостави на тази епархия автокефален статут.
________________
[1] Във връзка с отправена към мен забележка, че употребявам по отношение на Московска Русия „пренебрежителното“ наименование „Московия“, държа да отбележа, че в последното не се влага нищо снизяващо и то е в употреба през XVI, XVII и XVIII век, включително в руски исторически източници. Родовото име на територията (и народа) е „Русь“, а за да се отличи в нея онази част, която не е в Полша-Литва, се използва „Московия“.
[2] Текстът на статията ще излезе в български превод в предстоящия брой на сп. Християнство и култура („Вселенският престол и Църквата в Украйна: говорят текстовете“).
[3] Пак там.
