Имам личен повод да пиша за тази книга и по-скоро за нейния съставител и автор. Познавам Стоян Гяуров от години, публикувала съм негови есета и статии още когато бях редактор в Капитал Лайт, а после и в списанието, на което бях главен редактор. Казвам го не заради мен, а за да се разбере отношението ми към работата му, към неговото присъствие като авторитетна, сериозна фигура в нашата литературна и културна среда. Доколкото, разбира се, въобще я имаме.
За онези, които не го познават – Стоян Гяуров е преводач и дългогодишен журналист и редактор в Дойче Веле. Има блог, който носи името Императорът на сладоледа.
Самият Гяуров в кратко предисловие към книгата подчертава, че подзаглавието „литературни есета“ би могло да подведе. Всъщност „Императорите…“ представят изкуството на писането, на работата с формата, различните му жанрови и стилови превъплъщения.
Сред петнайсетте есета в сборника има и две, чиито автор е съставителят му – „Изкуството на маншета, или писмата на Роберто Каласо“ и „Смърт в Сицилия“. Няма да се спирам подробно върху тях, есетата трябва да се четат, но ми се струва важен фактът, че именно те са включени в „Императорите на сладоледа“. В първото от тях Стоян Гяуров рефлектира върху работата на дългогодишния шеф на италианското издателство „Аделфи“ – „една самостойна литературна институция“, и оригиналната жанрова форма, която той създава – т.нар. „маншет“, кратко есе, което въвежда читателя към книгата и го насочва към възможните очаквания, които би трябвало да има. Самото есе на Гяуров е с кратко предисловие, представящо ни Каласо, последвано от избрани писма, за да илюстрира това, за което ни говори. Във втория текст, както признава в краткото си въведение към същинската му част, Гяуров прибягва към тъй наречената техника на семплиране, на колажа, за да разкаже за една книга, събудила читателското му любопитство, литературния му интерес, но която той не е чел.
Тази позиция на респектираща отстраненост пред книгата и едновременно с това почтителна възхита са едно от качествата на автора, които ценя изключително много.
Самото разнообразие от текстове, подбрани в сборника, макар и да ни се струва еклектично, каквото то безспорно е – но във важния смисъл, като избор, като разнообразие на „формата“, като интелектуално и стилово многозвучие също, макар и неявно, демонстрира характерния за Стоян Гяуров стабилен интелектуален и литературен бекграунд, не простото познаване на един или друг автор, а сериозната работа с текстовете му на един предан, внимателен, умен и чувствителен читател. Защото това, което ни казват тези текстове за онзи, който ги е подбрал, е точно това. В този смисъл в сборника освен Стоян Гяуров, автор на две есета, съставител на цялото и преводач, има още един автор – скрит, скромен, отдаващ значимото на книгата. Вярващ в мощта и авторитета на писането и на четенето като същностни интелектуални, но и даряващи наслада занимания.
В сборника „Императорите на сладоледа“ може би най-доближаващото се до класическия тип литературно есе е „Какво означава класическо? на нобелиста Дж.М.Кутси. Лично за мен то е и блестящ пример за възможното сплитане и плътно преливане на писането за литературен текст и музика. Алекс Рос в „Рок 101“ е пример за журналистика, която винаги ми се е искало да срещам в специализирани, а и не чак толкова, издания за музика. Наред с „високата“ тема на Кутси можете да проследите чрез оптиката на Луи Менанд в „Часът на булевардната литература“ появата на джобните издания с меки корици, какво предизвиква това, защо и как те променят литературната среда, както и отношението към четенето и читателските вкусове. „Садист, нарцисист, перверзник“ на Кристофър Хитчинс е блестящо есе с остър език върху Флеминг и неговия Бонд, провокиращо ни да променим мнението си, че основното, което вездесъщият 007 прави, е да символизира войната срещу комунизма. Всъщност според автора става дума за отношение към Америка и американците. В „Императорите на сладоледа“ са още страхотни текстове на Мартин Мозебах и Джордж Стайнър – пример как може да бъде представен един речник, биографични сюжети за братята Ман, разработени от Колъм Тойбин, „Как се освободих от библиотеката на моя тъст“ от Джеймс Уд. Изброявам ги не за да запълня редове, а за да обоснова твърдението си, че нито един текст не е случайно подбран. Да съставяш сборник е като да градиш пъзел, в който, ако някоя част не пасва, изображението се разваля, обезсмисля.
И тук, както в своя блог, не случайно наречен Императорът на сладоледа (по едноименното стихотворение на Уолъс Стивънс от 1922 г., което можете да прочетете там в оригинал или в превод на А. Игов) Стоян Гяуров изживява себе си по-скоро като читател, като онзи, който чрез приемането на един текст го прави истински жив. И той, като Уолъс, има сетива за мимолетното преживяване, мимолетно, но удоволствено, както и умно прозрение за онова, което ще трае. Благодарение на езика и въображението.
