Апокалипсисът

Дълбоко е внедрено в съзнанието на европейския или на християнския човек, че историята има някакъв предел, че тя не може да бъде едно безкрайно продължаващо „стакато”, едно безкрайно продължаващо и т.н., и т.н.      Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Георги Каприев, Калин Янакиев.

Цочо Бояджиев: Предлагам днес да говорим за апокалипсиса, за това тревожно очакване на катастрофичния край на света, което се появява през определени периоди от време. Последното бе свързано, ако си спомняте, първо, с милениума, а след това, когато се размина този драматичен свършек на света, беше изнамерен календарът на маите и аз предполагам, че такова очакване ще последва може би и за 2033 г. Мислил съм си дали това е някаква изконна манталитетна потребност или е израз на някаква инфантилност, на страх от типа на детските страхове, когато децата едновременно се страхуват и изпитват сладостното усещане да говорят за страшни неща.

Калин Янакиев: Аз си мисля обаче, че в основата на тези очаквания за катастрофа стои една много базисна грешка, защото апокалипсис означава откровение, откриване, разпечатване на запечатаното в историята. И много по-съществено е какво собствено ще бъде разпечатано като основен смисъл на историята, а не катастрофата, защото катастрофата е един от елементите на онова, което ще се открие накрая. Аз даже си мисля, че има две базисни визии за онова, което откровението или апокалипсисът трябва да разпечата в историята. Едната визия е свързана именно с тази катастрофа. Две истории протичат всъщност в историята – историята на спасението и историята на този свят, която се вижда, интуира се като инволюция, като вървене надолу, вървене към пределното откриване на човешката греховност. Накрая тези две истории – свещената история и историята на този свят, стигнала до предела на своето падение – ще се сблъскат и ще се случи катастрофата. Това е едната визия.

Другата визия обаче, и тя е много интересна според мен, защото има свои деривации далеч извън религиозното, е онази визия, според която всъщност последното в историята ще бъде увенчаващата епоха, ще бъде пределът на прогреса, ще се открови онова, към което историята по неизбежност и по необходимост се е движела. Тоест ще настъпи царството не от този свят, Божието царство в този свят, то ще се сбъдне тук. Веднага се сещаме за секуларните версии на тази апокалиптика, едната от които е да речем метафизическата теория на Хегел, според която всичко е движение на Духа в неговото инобитие, докато той стане Дух-за-себе-си и се въплъти къде – в пруската съсловна монархия. Другото – много по-травматично, включително и за нас – е това движение на историята по необходимост към нейната ентелехия, към нейната цел, която е „единний светъл комунизъм“. Това са други такива секуларни варианти на тази апокалиптика.

Едната аз бих нарекъл катастрофична апокалиптика, другата бих нарекъл по името на едно направление от Средновековието – хилиастична апокалиптика, движение на историята към нейното хилядолетно или увенчаващо я царство.

Георги Каприев: Разбира се, самата дума означава откровение и в никакъв случай не означава катастрофа. Но думата се е социализирала по друг начин, апокалипсисът действително се свързва с някаква катастрофа, което не влиза в противоречие с това, което каза проф. Янакиев – и двете линии имат в себе си особен тип катастрофичност. При Хегел това снемане на всичко във е вид катастрофа за онова, което се снема, макар че той го мисли като снемане без остатък. Обратно, цитираният Маркс го мисли като снемане с големи остатъци, тъй като гробокопачът на капитализма, тоест пролетариатът, освен че трябва да закопае омразната буржоазия, трябва да закопае и себе си. В комунистическото царство няма пролетариат, той трябва себе си да самоунищожи. Но това са, така да се каже, оптимистични версии на самоунищожаването, докато другата, катастрофичната, тя има – и аз предлагам да помислим за това – много микроизмерения.

Хрумва ми например заглавието на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. Той написа пиеса с такова заглавие, в която се чака някакъв апокалипсис в смисъла на край на света, но се оказва, че това е серия от лични крушения, мислени като нещо, което така разплита досегашната ми структура, досегашното ми състояние, че то не може да бъде продължено по същия начин, а единствено по някакъв друг. Ето ви още едно измерение на апокалиптичното, което предлагам да вкараме в дискусията по-нататък.

Владимир Градев: Да, несъмнено съществуват тези две измерения. Имаме, от една страна, способността, както каза и проф. Янакиев, в това откровение да се гледа на историята от перспективата на Божия поглед – да успееш да видиш света, историята и времето, както ги вижда Бог. В тази перспектива, времето, би могло да се каже, не е количествено, в смисъл, че не протича хронологически, а се развива качествено, есхатологически, в отвъдния свят. Същевременно самата книга на св. Йоан Богослов, последната книга в Новия завет, влиза твърде късно в канона –  окончателно едва в началото на IV век, когато св. Атанасий вижда в нея ефикасно богословско средство за борба с появилите се тогава ереси. Официалната църковна догматика винаги е била твърде въздържана по отношение на „Откровение” поради трудната ѝ интерпретация. Това е книга с много символи, с много метафори и неясни значения, книга, която възпламенява въображението, включително на ереси и секти – и в дългата история на християнска Европа, и след това при секуларизма.

А що се отнася до историята на този свят, както сме свикнали да подреждаме нашия живот от началото до края в поредица от етапи, така подреждаме и епохите, които се движат в определени фази на развитие. Тази прогресивна история не съществува само в секуларната наука. Мнозина от апологетите на християнството – от Евсевий Кесарийски[1] до Босюе[2] – също разглеждат историята като поредица от етапи, която ще завърши най-накрая с победата на Божието царство. От друга страна, сред светските мислители се появяват и такива като Николо Макиавели и Джамбатиста Вико[3], които виждат историята по-скоро циклично – след един начален подем народите и нациите западат, техните добродетели умират, настъпва регрес, за да започне всичко отначало, да дойде отново прогресът. Но какво би било, ако не съществува подобна схема в историята? Ако в нея няма нито прогрес, нито регрес, нито цикличност? Ако историческите събития и големите исторически промени се случват действително с непредвидими катаклизми, с резки изменения, които никой не може да предвиди и не може да преодолее? Ако тези схеми, включително и апокалиптичната, се създават само и единствено за наше успокоение в някаква степен? Не знам какво мислите по този въпрос.

Цочо Бояджиев: Това успокоение обаче е също доста проблематично, защото темата е травматична. Дори на края на този свят да се гледа като преход към небесното царство, към царството на Спасителя, това не отслабва тревожното очакване на края на този свят. Тази травма ме вълнува.

Георги Каприев: Владимир Градев спомена за „победата на Божието царство”. Занимавал съм се достатъчно дълго със средновековна историография: ето, през XII век при Ото от Фрайзинг[4], осмата книга е тъкмо затова, тъкмо за след края на историята, но тя има изключително оптимистичен характер. Самият Ото следи историята на света, но тя има оптимистичен характер за самия този свят, който преминава в едно друго и много по-високо качество. Разбира се, Ото от Фрайзинг има исторически основания да говори подобни работи, защото за него светът абсолютно се е разпаднал, не само преди, но и след Вормския конкордат[5], на който той гледа като на едно зло и смята, че светът отива на свършване. Но това е оптимистична версия, тя е, така да се каже, версията за света.

Мисля, че травмата идва от персоналното тълкуване на финала. Дори и да си християнин – даже ще кажа, колкото си по-вярващ християнин, толкова ще си по-неуверен, – като дойде царството небесно, ти не знаеш дали ще участваш в неговата победа, или ще си на едно друго място, където има „плач и скърцане със зъби”. Мисля, че тази е тревогата пред края на света, естествена за християнското мислене. Боя се, че човек, който рече: „Аз съм абониран за царството небесно”, е абониран за точно обратното със самото си това изказване и със съответните действия след него. Смятам, че става дума за две неща: за един макропоглед, оптимистичен в християнската му версия, и за един персонален поглед, който няма как да бъде докрай оптимистичен, пак в християнската му версия.

Калин Янакиев: Разбира се, ще трябва да добавим непременно, че тази тревога идва най-вече у онези, които помнят християнската почва на апокалипсиса. Както и че тя се дължи на това, че в книгата на св. Йоан Богослов „Откровение” се говори, че в последните дни, когато окончателно ще победи царството Божие и този свят ще свърши, преходът ще бъде съпроводен и предшестван от много големи изпитания за християните. Това ще е епохата, когато звярът ще въстане срещу Църквата, дяволът ще бъде пуснат за известно време, тези времена се свързват и с Антихриста. Безспорно оттам идва тревогата.

Питам се откъде обаче идва тази тревога в съвременните или секуларните версии на апокалиптичните очаквания, когато книгата на св. Йоан Богослов е почти напълно забравена. Дали не става дума за следното, ще си позволя такава хипотеза: след края на толкова драматичния ХХ век човечеството сякаш заживя за известно време в едно особено успокоение, даже определени изследователи започнаха да говорят за края на историята. Оттук нататък нищо решаващо няма да се случи. И какво има да става оттук нататък в историята: едно безкрайно, кумулативно натрупване, тоест едно непрекъснато повтаряне. Ако нищо повече няма да се случи, психологически дълбинно това обикновено води до едно много парадоксално очакване: ако повече няма какво да се случи, това не може дълго още да продължи. Този парадокс – няма нищо повече да се случи и затова няма дълго още да продължи – най-вероятно води до такива едни тревоги. Действително ли нищо няма да се случи? И ако нищо няма да се случи, то значи трябва да дойде краят. Защото дълбоко е внедрено в съзнанието на европейския или на християнския, или на монотеистичния човек, че историята има някакъв предел, тя не може да бъде едно безкрайно продължаващо „стакато”, едно безкрайно продължаващо и т.н., и т.н. И ако ние влезем в този ритъм, ако по някакъв начин го интериоризираме, по парадокс нараства и тревогата.

Владимир Градев: Но тази травма не предизвиква непременно и само апокалиптични очаквания. Нека си спомним за св. Августин, който преживява голямата катастрофа на падането на Рим и пише „За Божия град”, когато варварите обсаждат града му. Той самият отказва в онзи момент да заяви, че с крушението на Империята идва краят на света, а казва, че ние просто не знаем. Краят на света е в Божиите ръце и не е наша работа да гадаем кога ще дойде той, нито да ориентираме нашите действия според неговото очакване, а трябва да стоим здраво, където Бог ни е поставил и да вършим работата, която Той иска от нас. 

От друга страна, апокалиптичното усещане някак разбираемо настъпва в моменти, когато промените са толкова бързи, а светът, в който живеем, става твърде сложен. Когато парадигмите и рамките, с които се обяснява и осмисля действителността, се разпадат, тогава апокалиптичното мислене дава нужното обяснение, защото злото на този свят се дължи на някаква свръхестествена причина и скоро ще се обърне в добро, в победа. Ако забелязвате още, всички тези, които мислят апокалиптично, особено в сектите и ересите, а след това и при революционерите апокалиптици, наблягат не толкова върху края на света, а върху избраните, които ще останат. Върху това, че тъкмо те ще бъдат тези избрани, нещо особено характерно например за твърдата вяра на някои движения като „Свидетелите на Йехова”, които са абсолютно убедени, че те ще са 144-те хиляди избрани. Признавам, че мен лично в апокалиптичното мислене повече ме притесняват онези, които желаят сами да предизвикат края, които желаят да го ускорят, които желаят той час по-скоро да дойде и правят всичко възможно за това. Те искат да ускорят неговото идване и не могат да чакат, отказват да чакат. Такъв например е днес радикалният ислям, който иска да ускори идването на края, както правят в „Ислямска държава“. Такива са били и много от революционерите – докато Маркс казва да изчакаме естествените процеси на колелото на историята, което се върти, Ленин смята, че няма какво да се чака, че трябва да се действа, за да дойде на земята този рай, с цялата кръв и насилие на Революцията. Мен лично най-много ме притесняват онези, които желаят със собствени сили да ускорят идването на края и са готови с всички средства да го постигнат.

Калин Янакиев: Има нещо такова. Но има опасност и от онези, които непрекъснато виждат, че краят идва, че инволюцията е стигнала до своя предел. Това са люде, които парадоксално не желаят да бъдат спасени от Христос, а се опитват да спасяват самия Спасител, да спасяват Христос. Такива са зилотските направления в почти всички конфесии на християнството – светът се е секуларизирал до безкрайност, компютърът, звярът в Брюксел ще ни подпечата с 666, развалата в нравите е стигнала до своя предел. Трябва да има някакъв катехон –  друг един есхатологичен термин от св. ап. Павел: онзи, който задържа, който трябва да има задържаща сила, за да може да се забави този край на света, за да могат всички, които трябва да бъдат спасени, да влязат в Ноевия ковчег на спасението. И ето оттук следва една войнствена защитна антиапокалиптика, която е изключително странна – ние сме призвани да бъдем този катехон, ние сме призваните да защитим малцината избрани, малкото стадо, Христос, който е нападан от секуларизма. Има такива мислители, да рече като този голям идеолог на Путин – Александър Дугин, който преди време пусна статия, в която направо обявява именно Владимир Путин като катехона, като онзи, който задържа идването на царството на постчовека, който ще замени икономическия човек и който почти, почти настъпва. Има такъв парадоксален антиапокалиптизъм.

Владимир Градев: То е същото с обратен знак. Защото, докато ап. Павел призовава да се четат знаците на времето и да се види кой е този катехон, то сега идеолозите на Путин сами си присвояват тази роля, която служи за оправдаване на техните действия. Другите пък – апокалиптиците – сами се виждат като тези, които ще разрушат този свят.

Георги Каприев: Това са два различни типа гордост. За тези първите, дето ще го разрушат, за да го построят, нашият Смирненски казва:

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете –
възцарете вечна обич, вечна правда над света.[6]

Това е специфичната гордост да бъдеш инструментът на Бога, но разрушавайки. Специфичното в тази гордост е, че си уверен, че тъкмо ти си този, който ще оцелее, че ти си тази ръка, че другите няма да оцелеят, че ти си правилният и силният…

Владимир Градев: Което е същностният апокалиптичен импулс.

Георги Каприев: … ти си свръхчовек. Разбира се, тук Бог никаква роля не играе. При другите, тези, които сами са взели в ръце Божието дело и го спасяват, Бог също не играе никаква роля. Аз често цитирам този израз на Анселм Кентърбърийски, който казва на читателите си: „Моля ви, не ме мислете за някой, който с колчета и връзки държи планината, за да я укрепи, та тя да не падне. Не съм аз този…” Но те са тези, които идват с колчетата и връзките и цялата работа е там, че с техните колчета и връзки забравят истинската планина, която уж ги легитимира. Строят си някаква собствена планина, някакво собствено царство небесно, доста далеч от онова, за което настояват. Независимо, че те го отстояват, че в негово име работят. Тук аз виждам само гордост и нищо друго и то в максимално осъдителен, в максимално радикален вариант.

Цочо Бояджиев: Много странна е емоционалната температура при възприемането на проблема. Когато наближи 2000 г. и в медиите темата беше изведена на преден план, аз реших да проверя какво е било през 1000 г., тоест 1000 години по-рано. Тогава установих, че фактически няма никакъв страх от 1000 година поради следните причини – първо, огромната част от населението не живее в историческо време; необразованата част от населението, която е над 90%, не живее в историческо време и за нея 1000 година не значи абсолютно нищо. Що се отнася до образованите, какъвто е св. Августин, те също биха се въздържали да датират, да изчисляват края на света, тъй като краят ще дойде, „както крадец идва нощем” (2 Петр. 3:10).

В единия случай емоционалната температура е почти никаква, в другия случай тя е прекалено висока, защото се очакват тревожно знаците на апокалипсиса. В една книга за Антихриста се казва, че краят на света ще дойде, когато народите Гог и Магог[7], затворени от Александър зад неговата порта, разчупят тази порта и нахлуят. Когато монголите тръгват към Европа, това се чете като знак за края на света.

Георги Каприев: Историята за 1000 година е страшно любопитна, защото самото летоброене от раждането на Христа насам е сравнително ново, да не кажем, че го няма.

Цочо Бояджиев: Според проф. Ана-Доротее фон ден Бринкен[8] чак през XI век, тоест след 1000 г., се установява броенето от раждането на Христа, а не от сътворението на света.

Георги Каприев: През тази 1000 година действително селяните, неграмотната част от населението, няма откъде да знаят тези работи. Свръхграмотните естествено са чели не само „Деяния на апостолите”, където имат ясен инструктаж да не пресмятат дните и времената – по примера на Августин. Но аз все си мисля, че онези, които въобще се занимават с подобна нервна активност в периода между 1000 и 1033 г., са едни, както аз им казвам, полуграмотни кюрета, които хем чели, хем недочели, прочели последната книга от Новия завет и изведнъж изчислили какво има да става. Това е само на Запад. На Изток въобще такова броене няма по онова време… Там тези теми възникват едва през XV в. Тогава се говори за фаталната година, когато трябва да рухне светът, но това е част от истерията, свързана с османското нашествие, това е по-късна работа. В 1000 г. например на Запад започва строежа на две големи катедрали. Вие представяте ли си кой започва да строи катедрала, очаквайки, че светът му ще свърши, ако не тази година, то след 33 години? Това е полуграмотна история. Между другото през 2000 г. също полуграмотниците развиха тази апокалиптика. Имаше ли сериозен учен, който да застане зад това нещо? 

Калин Янакиев: Е, един такъв сериозен учен трябва да е богослов все пак… Защото ако приравняваме апокалипсиса към космическа катастрофа, към падане на някаква комета или нещо от този род, това не е апокалипсис, това е катастрофа. А апокалипсисът, пак ще припомня това, което казах в началото, въобще не е равнозначен на катастрофа.

Нека кажем нещо във връзка и с невероятните злоупотреби при тълкуването на символите в книгата на св. Йоан Богослов. Те се тълкуват произволно и се правят далеч отиващи изводи. Лично аз искам да припомня следното: никак не е ясно как тези описания в книгата на св. Йоан Богослов – изпълнени със символи на онова, което има да се случи към края, или въобще в историята – трябва точно да се тълкуват. Едни казват – те най-вероятно говорят за неща, които има да се случат в края на историята.

Други обаче изследователи, и то сериозни, твърдят, че св. Йоан Богослов има предвид неща, които ще съпътстват цялата история и ще представляват нейните сенчести страни. И те имат основание в това, защото биват снемани печатите – от първия до седмия печат. А ние трябва да си представим как е изглеждала книгата, за която говори св. Йоан Богослов, че седи в десницата на Бога. Тя е книга от античен тип, тя не е книга, която се разгръща страница след страница, а е свитък, в свитък, в свитък. Тоест пада единият печат, единият слой от историята се разгръща и това е едно от нещата, които ще съпътстват цялата история; вторият печат пада, разгръща се вторият слой неща, които ще съпътстват цялата история.

Трети възглед е, че тези символични катастрофични неща, за които става дума в книгата на св. Йоан Богослов, всъщност представляват ретроспективни неща, защото книгата е адресирана към християни, идващи от юдеите, които тъкмо са загубили Йерусалимския храм, преживели са невероятната катастрофа на разрушаването на Йерусалим и всъщност това не са пророчества, а са неща, които вече са се случили и които той описва. Поради тази причина са произволни тълкуванията на 666 или приравняванията на звездата пелин към Чернобил, защото пелин било черно биле… Това са абсолютни спекулации. Не е никак случайно това –  не знам как е в другите изповедания – че в Православната църква книга „Откровение“ не се чете на богослужение. Тя е единствената книга, която не се чете на богослужение, тъкмо поради тази причина, че тя представлява велика тайна. Не може да се посяга произволно и да се тълкува, не могат да се разфасоват символите ѝ сякаш представляват някакви слабо зашифровани загадки, които само чакат някой да дойде и да ги разтълкува.

Георги Каприев: Има един текст от XII век, в който между другото за първи път се въвежда позитивната идея за прогреса, имам предвид текст на Анселм Хавелбергски[9], който е сравнително близо до това, което казваш. Той тълкува през седемте печата времената след възнесението на Христа. И е първият исторически автор, който разчленява времето след Христа. Преди него историците го делят на пет епохи, докато шестата е след Христос до края на света. Анселм разчленява времето на тези седем печата и действително показва злото, което влиза, както и алтернативата. Неговата прогресистка теза е, че алтернативата е винаги по-силна от злото, че тя надделява и затова трябва да дойде следващото зло, за да се излее още повече благодат и да придойде свръблаго. Една оптимистична версия, която отново е в стилистиката на „Откровение“, тоест на Апокалипсиса.

Владимир Градев: XII век е оптимистичен век, както пише проф. Цочо Бояджиев в книгата си „Ренесансът на XII век”. В края на XII век идва и една друга много важна фигура за европейската история и мисъл, какъвто е калабрийският абат Йоахим Флорски[10], който, четейки тъкмо Апокалипсиса, премахва всички травматични прочити и всички катастрофи, доколкото провижда, че през 1260 г. ще настъпи третата ера – това хилядолетно царство на духа. От него ще дойдат всички тези идеи за неминуемия оптимистичен прогрес, който ще доведе до победата на едно или друго царство.

Калин Янакиев: В дълбочината на така наречената оптимистична или хилиастична апокалиптика, в основата на която действително стои Йоахим Флорски, има едно много голямо изкушение, един много голям недъг. Там, в хилиазма, в опитимистичната апокалиптика историята се мисли като изцяло Божие действие. Тя не е Бого- и човешко действие, не е Бого- и човешка история, а е Божествена история. Бог действа в инобитието си чрез разни неща – чрез еврейския народ, чрез Църквата, чрез ордена на св. Бенедикт Нурсийски, докато се стигне до Йоахим Флорски и братята, които ще установят това. В секуларните варианти на хилиазма е точно така: тези, които искат да ускорят апокалипсиса, са хора, които смятат, че техен електор е самата история. Те са, така да се каже, божествено оръдие и поради тази причина, когато се занимават с политика, те са дълбинно религиозни или квазирелигиозни.

Комунистите например въобще не са избрани от пролетариата, нито представляват пролетариата. В дълбочината на съзнанието си те са избрани от самата история и действат в името на самата история. Това е крайно опасно, защото винаги поражда тоталитаризъм – инсталира се някой, който е самият Бог, самата Божествена сила. И обратно, другите, катастрофиците, са пък онези, които интуират историята буквално като две истории. Едната, която води към неминуемото падение, към глинените нозе на истукана, защото историята е истукан, който стои на глинени нозе, и друга една сила, която има мисията да задържа, да бъде катехона на това неминуемо падение. Е, няма да го задържи докрай, неминуемо ще се случи историята, но катехонът също са избрани люде. И двете тези крайности водят до някакъв тоталитаризъм. Оптимистичната апокалиптика бих нарекъл историческо монофизитство – само Бог действа в историята; катастрофичната бих нарекъл историческо несторианство – абсолютно отделни са двете истории – човешката и църковната, и това е крайно опасно.

Георги Каприев: В момента в нашата действителност, включително в българската, имаме една карикатура на разрушителния тип апокалиптика, аз така и им казвам – апокалиптици. Има един слой, между другото неглупави хора, които изповядват и проповядват, и то доста агресивно, че светът, този, нашият свят – за някои от тях българският свят – е взел, че е свършил. Вече не сме нищо, ние сме територия, ние сме население, ние сме последният член на хранителната верига, работите са се свършили. И аз гледам тези хора с какъв ентусиазъм говорят всичко това. Доколко имат аргументи за това или не, това е втора тема, но те говорят с ентусиазъм. А ти кой си? Ти, говорещият, кой си? Ти очевидно не си член на тази верига, ти очевидно се някой, който е трансцендентен спрямо нея, ти очевидно си някой, който ще надживее този финал. Това е такова социологическо и историческо нахалство, и ако то не беше подплатено с някакви партийни стратегии, с партийни визии за близкото или по-далечно бъдеще на България, те щяха да звучат наистина като клиенти на психиатричните клиники, но не звучат като такива, а звучат като социални коментатори.

Владимир Градев: Психологически е някак обяснимо, че те и много други хора мислят така, защото, както споменахме в началото на разговора, искат нещо да се случи в техния живот, в тяхната епоха: ето, при нас ще дойде краят, пък било то и на нашата малка България, при нас ще се случи нещо и животът вече няма да бъде същият. Цялата тази подредба, за която говорихме в началото, винаги клони към една такава идея. Дори и постмодерните мислители, за които спомена проф. Янакиев, които говорят за края на историята и които се надсмиват на този голям наратив и на всеки наратив на историята, дори и те, слагайки едно пост на самите себе си, също се определят по някакъв начин във времето и историята.

Цочо Бояджиев: Ние се занимаваме с история и имаме, така да се каже, панорамен поглед върху нещата, така че за мен краят на… винаги е звучал много проблематично. Краят на историята, смъртта на автора и т.н., при една по-дълга стъпка се вижда, че определени култури и ментални форми чисто и просто не умират, не отпадат. Те могат да бъдат акумулирани и преработени по определен начин, но не и да изчезнат завинаги. На мен ми се струва, че има все пак нещо инфантилно в говоренето за края на историята, в това трескаво говорене за края на историята, както децата се страхуват и обичат да говорят за нещата, от които се страхуват.

Георги Каприев: Това, което ще кажа сега, го казвам без ирония, казвам го като исторически факт. Ние живеем в най-дългия европейски мир, а кой ли не започва да изповядва и да проповядва Трета световна война, като някои твърдят, че тя вече е започнала. Става дума за инфантилно незнаене за това какво е събитие, как се живее събитийно, исторически във всекидневното, в мира. Ние имаме такива примери и преди Първата световна война, когато манифестът за война се вдига точно от футуристите, от Маринети, който не знае за какво служи пушката. В това няма нищо случайно.

Калин Янакиев: Понеже сме вече хора на възраст и имаме право да бъдем малко повече оптимисти, с насмешка трябва да кажем на онези, които непрекъснато се страхуват от края или съзират неговите знаци, трябва да им припомним колко пъти само в продължение на век и половина е бил предсказван краят на света или най-малкото краят на Европа.

Владимир Соловьов е говорител на онзи голям страх от монголите, чиято ера идва: това са народите от Гог и Магог, които ще завладеят света и ще сложат край на Европа. Той даже пише едно съчинение по този въпрос, което завършва с „Кратка повест за Антихриста”. Това е невероятна мода, мода, която съпътства избухването на модернизацията на Япония и победата на Япония над Русия при Цушима малко по-късно. И това поражда велик страх от жълтата опасност, от жълтия апокалипсис.

Около 1933 г. или малко преди това нацистките и фашистките среди започват да погребват Европа, защото расата била повредена от еврейския бацил и идвал краят на Европа. След края на нацизма голям мсилител като Карл Ясперс ни казва в една своя лекция, че Европа е като Израил, който се е смалил и се е срутил между два гиганта: единият е отвъд океана –  САЩ, а другият е на Изток – Русия. И това е краят на Европа. Краят пак не идва. И днес ни говорят, че Европа ще свърши, че Европа е в разпад. И днес ни говорят за този, който от Изток ще трябва да я спаси. Изглежда, че трябва да бъдем малко по-мъдри и малко по-търпеливи и поглеждайки само един век назад да видим колко пъти Европа е свършвала, пък тя, както виждаме, не е свършила.

Владимир Градев: Затова може би е най-добре да бъдем бдителни и критични, като четем знаците на времето.

*  *  *

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

[1] Евсевий Кесарийски (ок.260-ок.340), често наричан баща на църковната историография, е един от основоположниците на християнската библейска концепция за всемирната история. Неговото най-важно съчинение „Църковна история“ представлява хронология на ранното християнство от неговото създаване до 324 г. При написването му Евсевий ползва богата литература. Благоприятен фактор е достъпът му до Кесарийската и Йерусалимската библиотека, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също до латинските хранилища.
[2] Жак-Бенин Босюе (1627–1704), френски духовник и богослов, епископ на Мо, велик оратор, прочут със своите надгробни слова и проповеди, най-известна от които е Проповед за смъртта.
[3] Джамбатиста Вико (1668-1744) е италиански мислител, философ и историк, един от най-оригиналните учени на Просвещението. Най-известното му произведение е Scienza Nuova („Нова наука“), преведено и на български, чието пълно заглавие е „Принципи на една нова наука във връзка с общата природа на нациите“.
[4] Ото от Фрайзинг (1109-1158) е епископ на Фрайзинг (от 1138 г.) и един от най-значимите историци на Средновековието. Запомнен е с двете си основни исторически съчинения История на двата града и Деянията на Фридрих I.
[5] Вормският конкордат (1122 г.), сключен между император Хенрих V и папа Каликст II, приема принципът духовенството да избира епископите, а на императора се предоставя светската инвеститура — предаването на скиптъра, който символизира властта му над земите на епископството. След светската инвенститура следва духовната, извършена от папата или негов легат. Вормският конкордат е твърде по-изгоден за папата, отколкото за императора. Влиянието на императорската власт върху епископството отслабва. Значително намаляват данъците от църковните имоти, които се изплащат на императора. Конкордатът засилва позициите на духовенството, което занапред ще затруднява императорите.
[6] Христо Смирненски, „Червените ескадрони“, 1920 г.
[7] У пророк Иезекиил Гог е княз в земята Магог: „И биде към мене слово Господне: сине човешки, обърни лицето си към Гога в земя Магог, към княза на Рош, Мешех и Тувал, изречи против него пророчество и кажи: тъй говори Господ Бог: ето, Аз съм против тебе, Гоге, княже на Рош, Мешех и Тувал!“ (Иез.38,1-3). В „Откровение“ на св. Йоан Богослов тези две имена символизират езическите народи, които, водени от антихриста, ще излязат срещу Църквата Христова в края на времената.
[8] Ана-Доротее фон ден Бринкен (род. на 23 декември 1932 в Есен) е немски историк, професор по средновековна история в университета в Кьолн.
[9] Анселм Хавелбергски (ок.1095 г.-1158 г.) е ръкоположен през 1129 г. за епископ на Хавелберг, а през 1155 г. за архиепископ на Равена. Има сведения, че е учил при Пиер Абелар. Посещава на два пъти като папски пратеник Константинопол и води там богословски дискусии през 1136 и 1154 г. През март 1149 г. е подканен от папа Евгений III, ученика на Бернар от Клерво, да опише своя първи константинополски дебат, което той прави през 1149-1150 г., посвещавайки съчинението си на папата. Така възникват запазените в общо два ръкописа три книги на неговите Диалози (превод на български Георги Каприев), във втората от които се обсъжда спорът му с Никита относно проблема за изхождението на Светия Дух в изповеданието на западната и източната църква, а в третата – относно причастяването с квасен или безквасен хляб и примата на папата.
[10] Т.нар. миленаризъм или хилиазъм е съживен през втората половина на XII в. от калабрийския монах цистерцианец Йоахим Флорски, който постепенно се превръща в най-известния апокалиптичен автор на Запад и един от най-оригиналните теоретици на историята в западната традиция. Августиновият „типологичен модел” на очаквания от християните край е доразвиван активно на Запад през XII в., като тъкмо у Йоахим Флорски достига своя връх. Йоахим разработва оригинална концепция за идването на Месията и преобразяването на „земното царство” като Божие царство не на небесата, а още тук, на земята, в рамките на профанното време и пространство. Той разпределя световната история в три дяла (статуси), отговарящи на трите ипостаси Божии. Първата епоха започва с Адам; третата вече е начената със св. Бенедикт Нурсийски, с бурен разцвет по времето на самия Йоахим, но той всъщност принадлежи на бъдещето и е белязан от Светия Дух; именно тази последна епоха трябва да доведе до утвърждаване на мира и любовта на земята, на правдата и на съвършеното Царство Божие на земята. Идеите на Йоахим са издържани преди всичко в едно новаторско, навозаветно русло. Доказателство за новаторството му е и фактът, че той, за разлика от мнозина други средновековни визионери, предпочита да даде предимство на третото лице на Бога – Светия Дух, а не на второто – Иисус Христос.