1
3228

Професорско каре: Глупостта

 

„Глупостта е тъкмо загубата или липсата на смисъл, липсата на онзи τέλος, който движи човешкото същество и обществото, и свеждането му до тук и сега.“ Георги Каприев, Калин Янакиев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев.

Георги Каприев: Уважаеми колеги, днес ще ви предложа да говорим по една тема, чийто предмет, както твърди Айнщайн, е безкраен. Две неща са безкрайни, казва той: едното е космосът, а другото – глупостта, и уточнява, че за космоса не бил сигурен. Давам си ясна сметка, че темата е широка и има много измерения, но струва ми се, че не е лошо да поразмислим върху човешката глупост.

Калин Янакиев: Там е работата, че за човешката глупост изглежда може да се говори по два начина. Единият от тях не е такъв, че да можем да произнасяме съждение или нравствено осъждане, защото съществува сякаш една естествена слабост на човешкия ум. Просто съществуват ненадарени с ум хора и това е по-скоро природен недостатък, онтологическа слабост. По-интересно е какво прави глупостта такава, че за нея можем да произнасяме съждения, какво я прави нравствен порок или близка до нравствения порок? Аз лично не мога да дам веднага отговор, но мисля, че то също е важно, когато говорим за човешката глупост. Иначе просто няма какво да кажем – някои са надарени с повече ум, други са надарени с по-малко ум, но човешката глупост не е просто тази слаба надареност.

Владимир Градев: Един от интелектуалните и морални проблеми е, че говорейки за глупостта, сме склонни да мислим, че сме недокоснати от нея, че можем да говорим за нея отстрани. Смятаме, че в края на краищата ние сме умните и осъждаме нещо, което е извън нас – другите са глупави или постъпват по глупав начин. Така, струва ми се, вече се приближаваме към моралното измерение на глупостта. Тъкмо претенцията на някой, че е умен, е един от сигурните признаци за глупост. При все това темата привлича и философи, и мислещи хора, каквито се опитваме да бъдем в този разговор, и лично за мен е привлекателна. Аз не бих казал, че няма какво да кажем за природната глупост. Бихме могли да кажем, че в нея има различни равнища. Има хора, които са родени с физически увреждания. Има също хора, за които казваме: вари го, печи го, тъп е по рождение, нищо не можеш да направиш. Обаче все пак това са крайни случаи. Дори и тази природна глупост най-често е временно явление. В действителност всички ние постъпваме глупаво, поне за себе си бих могъл да го кажа на сто процента. Често ми се случва да постъпвам глупаво, да върша глупости, за което има най-различни причини. Едната от тях е, говоря за естествената глупост, която и мен ме обхваща, когато в даден момент не използвам разума и знанието си по начина, по който би трябвало да ги използвам. Нещо се проваля, нещо все забравям, не внимавам…

Калин Янакиев: Но това е морално укоримо, все пак.

Владимир Градев: Да, това също може да бъде морално укоримо. Още по-морално укоримо е, ако върша тези глупости, когато имам цялата информация и цялото знание, тоест притежавам всичко, което ми е нужно. От тази гледна точка бих казал, че морална глупост е, когато имаме знанията, възможностите и способностите, но въпреки всичко се държим глупаво. Нещо повече, дори в рамките на разумното ние позволяваме на някои наши чувства или на някои наши пороци да вземат връх над собствения ни разум. Кога някой, който е интелектуално способен, да го кажем тъй, постъпва глупаво публично? Той постъпва глупаво, струва ми се, най-често от суета. Преди всичко от собствената си суета.

Цочо Бояджиев: Владимир Градев очерта много подробно периметъра на глупостта. Аз искам да обърнем специално внимание на разнопластовостта на човешката личност и в този смисъл да погледнем и на себе си критично, тоест нашето разсъждение върху глупостта да бъде интроспекция. И за да дам пример, веднага ще кажа, че аз съм например технически изключително глупав. Аз, както се казва, не мога един пирон да забия…

Владимир Градев: Но владееш техниката на фотографията…

Цочо Бояджиев: Не, не владея техниката на фотографията толкова добре.  

Георги Каприев: Искам да се хвана за думите на Цочо Бояджиев. Първо, разбира се, никой не е имунизиран срещу глупост. Нещо повече, естествено е всеки да проявява глупост, защото ние сме крайни човешки същества, нашият живот се ограничава от смъртта, а нашето знание, интелект и пр. се ограничават от нашата безкрайна, граничеща с нея глупост. Искам да обърна внимание на две работи обаче и да върна малко към античността, защото тук се появиха наистина различни измерения. Някъде в „Никомахова етика“ Аристотел казва, че има два вида роби по природа. Аз напомням, че той признава човешка природа на роба, но казва, че има природни роби поради два типа недостатък – единият е недостатък или недостиг на воля, а другият е недостатък на интелект. И ние май сега говорим за второто. Във връзка с твоето техническо незнание пък ми се ще да напомня за Сократ, който говори за два типа незнание или невежество. В единия случай просто не знам някакви работи, защото има безкрайно количество работи и някои от тях аз естествено не знам. И това е безобидно, така да се каже, то е морално неукоримо. Добре, но го има и второто – аз не знам, че не знам и това вече е укоримо. Този тип особено тъпо упорство, за което по-нататък бих поразказал някои неща, ми се струва онова, за което трябва да говорим. А не просто за незнанието, защото естествено обектите на знание са толкова много, че никой не може да се похвали, че ги владее.

Калин Янакиев: Аз, разбира се, не бих искал да говорим за глупостта от позицията на умните, а философски, тоест някак безпристрастно. Хубаво е да направим все пак някакво разграничение между това в буквалния смисъл мало-умие и морално укоримата глупост. Защото морално укоримата глупост по принцип би могла да бъде коригирана. Например ако аз се ръководя от чувства там, където трябва да преценявам с разума си, то това е глупост, при това тя е морално укорима глупост. И за да не бъда много абстрактен, ще дам пример. Има редица хора, които, щом започнат персонално да остаряват, щом светът стане сив и у тях се натрупат разочарования, щом пред тях няма лична перспектива, бързат да се произнасят върху света, стават по особен начин апокалиптици. Ние познаваме такива хора, даже много често започнахме да се сблъскваме с тях. „Светът отива към своя край“. Защо отива към своя край? Ако се поразровиш, оказва се, че защото аз отивам към своя край. И обратното, хвърлям поглед назад, призовават ме да преценя обективно някаква ситуация в миналото и аз я преценявам като прекрасна. Защо? Защото оказва се тогава съм бил млад, светът бе бляскав, аз бях много по-ентусиазиран, имах и чувства, и идеали… И вместо да преценя, че това се дължи на моята личност, аз казвам: о, навремето имаше идеали, а светът сега е корумпиран, прагматичен, безчувствен и т.н. Това са много своеобразни екзистенциални паралогизми, които, трябва да признаете, често чуваме и би трябвало, няма как, да ги преценим като глупост, която е морално укорима. И за да дам един последен пример, който не знам защо се е загнездил в спомените ми – един човек, голям началник по времето на идеологическия диктат на комунизма, съвършено безспорно беше мало-умен в неукоримия смисъл на думата. Онова обаче в него, което беше укоримо, е, че той се беше научил въпреки мало-умието си така чудесно да жонглира с блокове от цитати, с блокове от общи места на идеологията, че цял живот преживя като един доста солидно стоящ философ, бидейки по своему човек, който нямаше в себе си никакъв философски ерос и никаква способност да мисли. Този човек чисто и просто тогава ме усъмни в онова, което се твърди, че човекът мисли дискурсивно. Аз си казах – изглежда не всеки човек мисли дискурсивно, защото този човек безспорно мислеше на блокове от общи места и блокове от цитати. Ето, за едната му глупост, тъй нареченото мало-умие, аз не бих го укорил, но за другото, безспорно бих го укорил. За тези примери бихме могли да разсъждаваме, защото инак аз все пак за разлика от Владимир Градев ще кажа, че за морално неукоримата глупост почти няма какво да кажем, може би освен да изкажем някакво съжаление.

Георги Каприев: Аз съм дразнил през живота си много хора с изказването, че мисленето е елитарна работа и не е дадено на всеки. И ми се ще малко да продължа тази линия с укоримо и неукоримо. Разбира се, че има природни дадености, разбира се, обаче, че всеки човек мисли по някакъв начин. То това е забавното. И за да продължа линията за двата вида глупост, ми се ще малко да копна в една от характеристиките на мисленето. Една от характеристиките на мисленето е мислене в алтернативи, всъщност това е основната му характеристика. Мисленето е процедурно спиране на действието, за да мога да кажа: от тази гледна точка, от онази гледна точка или от твоя гледна точка, от моя гледна точка. Мисля, че т. нар. укорима глупост е онази, която си забранява да направи точно това. И като си забранява, какво прави? Онези, които наричаме глупаци, примерът никак не беше лош, доста добре, и трябва да признаем може би по-добре и от нас, се ориентират в своята всекидневна ситуация в своя изгода. Имат усет, имат перфектен нюх в ситуацията си и този перфектен усет, той изглежда така отстрани, идва откъде – идва тъкмо от неоглеждането, тъкмо от отказа да се мисли, тъкмо от желанието или по-скоро спонтанната сигурност, че тази ситуация е това, което е, че тя има природен характер. Тя не подлежи на промяна и в тази неподлежаща на промяна ситуация аз правя какво, правя най-доброто за себе си. Тук вече навлизаме в едни опасни измерения на глупостта. Не ми се дават преки политически примери, обаче мога да го направя. Мисля, че когато подобен човек отговаря само за себе си, ние използваме категории от типа на егоизъм или нещо от сорта. Но когато това е социално релевантно, като в случая с този комунистически философски големец, тогава то става социално опасно, а не просто укоримо. А социално опасна става глупостта тъкмо поради отказа да използвам основна характеристика на дискурса – да сменя поне една гледна точка, различна от моята. Мисля, че там става опасно.

Цочо Бояджиев: Също така обаче, струва ми се, трябва да имаме предвид, че има и, така да я наречем, емоционална глупост. Не можем да гледаме на чувствата просто като на заболяване на разума и тласкане към избор на неща, които са детерминирани чрез чувствата, а не чрез дискурсивното разсъждение.

Владимир Градев: Нека се приближим малко и към съвременността. Според класическите моралисти, най-големият от които е Еразъм Ротердамски, е достатъчно да се покаже глупостта като слабост и порок и човекът да се поправи. В съвременната ситуация, в съвременното ни мислене все повече осъзнаваме оплитането на едното с другото, трудността да ги разграничим, сянката, която непрестанно следва разума. Дори можем да заявим, подобно на Кант, че разумът става глупав, когато се опита да прехвърли собствените си граници. След Кант ще дойдат още по-радикални мислители като Шопенхауер, Киркегор, Ницше и други, които ще кажат, че самият разум е глупав в собствените си претенции. Шопенхауер ще каже дори, че той е глупав, когато мисли единствено в законите на непротиворечието и тавтологиите, че това е една чисто и просто тавтология на логиката, което означава, че самият той става глупав, когато изключи чувствата. Това прави безкрайно по-трудно разобличаването на глупостта и нейната критика. Вече е почти невъзможно в наше време някой като Еразъм да напише иронична възхвала на глупостта. Последният такъв пример за разобличаване на глупостта, за който се сещам, е романът на Флобер „Бувар и Пекюше“ – един роман за глупостта, който показва двама души, които знаят абсолютно всичко, овладяват го, но не могат по никакъв начин да го ползват и прилагат. Толкова много знаят, че накрая отново стават писари, тоест глупостта е в неспособността да приложим това, което знаем. Когато говорим пък за морално укоримата глупост, си мисля, не е ли най-укорима в съвременното ни публично пространство глупостта на този – независимо дали е политик, дали е интелектуалец, – който знае, че говори глупости, но не му пука от това.

Калин Янакиев: Това е по-скоро наглост обаче. Да, това, което каза Владимир Градев е интересно. Самият разум може да започне да изглежда глупав, когато не знае своите граници. Не е необходимо границите на разума непременно да го ограничават от свръхразумното, от чудесното или от непостижимото. Ще трябва да се съгласите, че съществува тъй наречената екзистенциална тъпота, която може да върви с изключително остър ум. Тогава говорим за някакъв много особен сух ум, който е по-скоро ум-машина, интелект-машина, който съобразява чудесно и може да изведе изключително строго и безукорно в логически смисъл изводи от определени предпоставки. И същевременно чисто жизнено този ум е глупост, защото не схваща нещо базисно, присъщо на живота, който не винаги се подчинява на логиката, не винаги е формално логичен, понякога е чудесно амбивалентен, понякога е възмутително противоречив, но базисното ни жизнено чувство би трябвало да знае това. Би трябвало да знае например колко много „лиезони“ (връзки) и колко много странности има в човешките ни отношения. Би трябвало да помни, да има жизнената подготовка, да знае, че понякога човек трябва да бъде нелогичен с другия. Трябва да знае, че цял ред базисни наши чувства са дълбоко нелогични. Понякога силната любов може да бъде свързана с невероятно съперничество, дори със своята черна сянка. Ние трябва да знаем как да управляваме това. Ако изцяло се отдадем на ума си, ние имаме сух ум или гений, който е екзистенциално тъп. Ще трябва да се съгласите, че има такова нещо и то е крайно интересно. Това е във връзка и с казаното от Цочо Бояджиев за различните равнища на нашата личност.

Цочо Бояджиев: Това имах предвид, когато казах, че има емоционална тъпота, тъй като човек все пак включва в себе си освен интелектуалната душа и чувствената. Така че някаква интегралност на нормативното поведение трябва да бъде предпоставена, спрямо което поведение реалното ни поведение изглежда глупаво и комично.

Калин Янакиев: В този смисъл би могло да се каже изглежда, че т. нар. политическа глупост е базисната човешка глупост, защото глупостта, която е морално укорима, е в полиса, тя е в човешките отношения. И в този смисъл не само глупостта на политиците, а всяка глупост е и политическа по някакъв начин, в смисъл, че е полисна. Ще трябва да се съгласите, че вреда на полиса могат да нанесат и хора, които извършват елементарен, много често срещан паралогизъм, правят например извод от партикуларизми: аз отидох в Париж и видях един квартал на хомосексуалисти, връщам се в България и казвам: „Париж и Франция са завладени от този порок“. Това е глупост, защото аз се базирам на личния си опит, който е винаги ограничен, а понякога може да е и изключително случаен, и правя обобщение. Това е полисна глупост, тя има своята вреда. Или пък глупостта на маси от населението, които вместо да употребяват своя ум, се доверяват: няма как да не е вярно, защото го писаха във вестника. Това че някъде нещо е писано, не означава, че то е истина от последна инстанция и т.н. Това са все глупости, които имат своето отражение в полиса и в този смисъл са политически глупости.

Георги Каприев: И укорими обаче, аз държа на това. И ще искам да продължа малко. Укорими защо? Защото тази партикуларна увереност, превръщана в генерално правило, освен това изисква, така да се каже, всеобщност, тя иска да бъде всеобщо правило. Това всеобщо правило аз как мога да ви го внуша? Именно чрез вестника или чрез медията. Как мога да ви го внуша? Ами като се изчистя от всички онези, пак във вестника или в медията, които биха се опитали да начупят тази партикуларност. Не знам дали обръщате внимание какво става в нашата медийна действителност. Аз се опитвам да следя т. нар. културни предавания, говоря за електронните медии. Тези предавания, доколкото ги е имало, първо, перманентно се съкращават като обеми и, второ, се опитват да не говорят за много дълбоки неща. Те се опитват да говорят за разбираеми неща, тоест за масово разбираеми неща. Случайно имах разговор през миналата седмица с популярен наш журналист, който води едно телевизионно магазинно предаване, в което има място и за политика, и за спорт, и за култура, и той ми се оплака, че според пийпълметрията, тоест обратната връзка, в момента, в който се заговори за култура, особено експертно за висока култура, гледаемостта спада близко до нулата, а в някои случаи точно на нулата. Сиреч тук не говоря за заговор, говоря за естествената реакция на защитаващия себе си глупак. Естествената реакция е аз да ти внуша, че всички тези хора говорят разни фантазми, разни работи, които им бръмчат в главите, говорят за някакво минало или за някакви Парижи, които не се състоят само от, да речем, хомосексуалисти. Но всичко това не е вярно, верен е нашият партикуларизъм, не се разсейвайте, защото а, сте се разсеяли, а, сте загубили своята ефикасност. Ето това вече е зловредно и бих казал даже зловещо.

Цочо Бояджиев: Заключаването от частичното към цялото е, разбира се, едно непозволено логическо действие. За мен пък интересна е, така да я нарека, репетитивната глупост. Тогава, когато човек не се поучава от глупавото си поведение или от глупавото си съждение и повтаря с упоритост същото отново и отново. Даже си спомних поговорката, че истинската глупост е, когато повториш, когато за втори път извършиш едно и също действие, за което се е установило, че е погрешно.

Калин Янакиев: Да, има такава глупост, тя е също с политически отзвук.

Цочо Бояджиев: Има някаква инатливост в такава глупост. Има персонажи, които дори може би съзнават дълбоко в себе си, че е глупаво такова поведение или такова съдене и въпреки всичко го изказват било като пропагандна фраза, било обаче и по някакъв странен начин интериоризирано. Тази интериоризация на глупостта е един феномен, който си заслужава да бъде премислен.

Калин Янакиев: Тук според мен отново става дума за глупостта, която се състои в това да не използваме нашите способности така, както са ни дадени. На мястото на преценяващия разум, да упорстваме с емоцията си. Защото с емоцията си аз бих могъл да не харесвам страстно определено нещо и каквито и аргументи да ми бъдат приведени, ако аз продължа да се движа от емоцията си, а не да приведа контрааргументи, ако мога, или да сложа оръжие, аз продължавам да се движа от емоцията си. И това е глупост, глупост, която не е чисто логическа, а е глупост на неправилна йерархизация на способностите. Такава глупост можем да срещнем в най-високи сфери.

Владимир Градев: Питам се в хода на нашия разговор, след като позиционирахме определени въпроси в това безкрайно и необятно поле на глупостта, както каза в началото Георги Каприев, как бихме могли да реагираме. Както казах, класическите моралисти през цялото време излагат на показ глупостта като морален порок и търсят, сочейки я с пръст, нейното коригиране. Днес това ми се вижда до известна степен невъзможно. От една страна, защото – и ние все повече се убеждаваме в това – политиката, без да я идеализираме, е в една или друга степен манипулация на публичното пространство, сфера на лъжата. Политикът търси да упражнява силата, която притежава така, както умее, и много често прибягва до всички възможни средства за това. Цялата политическа история на човечеството е горе-долу това. Но това се е правило съвсем съзнателно: политикът знае, че лъже. Един от проблемите днес, е, че ние наблюдаваме все повече и повече в публичното пространство хора, които изобщо не мислят и не се притесняват – едно време ги наричаха гьонсурати – какво говорят, истина или лъжа, и е без значение дали в рамките на един ден ще кажат четири различни неща.

Георги Каприев: И всичките глупави, разбира се.

Владимир Градев: Всичките може да са глупави. Между другото един от добрите американски философи на ХХ век написа цяла книга за това, която нарече Bullshit. Хората започват да говорят bullshit (пълни глупости), без да се притесняват дали това, което казват, съответства на истината, или не съответства, дали е лъжа, или не. Дори не си поставят такива въпроси и заливат публичното пространство с подобен вид пълни глупости. Има ли възможност и средства днес за някаква терапия на този вид глупост?

Георги Каприев: Това е страшно сериозен въпрос. Когато говорим за Еразъм и въобще за Просвещението, сещам се също за Себастиан Брант и „Корабът на глупците“, тогава критерият е разумът, просто разумът. Но ние току-що казахме, че това вече не е достатъчен критерий. Неслучайно абсурдът, за който говори Камю, всъщност в какво се състои? В опита аз да видя рационалност там, където тя отсъства. Оттам се появява и чувството за абсурд при него. Сиреч това е проблемът за арбитъра и проблемът за авторитета. Нашето време е характерно с това, че авторитетите са все по-малко авторитетни и арбитражът е винаги релационен, тоест относителен, не се приема всеки път еднозначно. Това е огромен, огромен проблем. Ние, от една страна, казваме: да, да, разбира се, че има места където разумът, самият разум оглупява, където той не е компетентен и звучи глупаво. Имаме, разбира се, истината или умността на нашите емоции и на разни други наши състояния. Как това всичкото може да се погледне от класически поглед? Аз смятам, че не може впрочем винаги и във всеки случай да се погледне и да се каже: да, това е глупаво или това не е глупаво. Огромен проблем и мисля, че няма решение. Оттам идва и куражът на гьонсуратите, за които говориш. Тази приписвана на Гьобелс, между другото приписвана, а не казана от Гьобелс, максима, че една лъжа сто пъти като я повториш, става истина, не е вярна сама по себе си. Но може да стане вярна, ако наистина имаш насреща си хора, които отказват да мислят, които отказват да бъдат емоционално, етично и душевно умни и са готови да приемат всяко нещо, което се казва, само защото вече е било казано от някой си, който се е самообявил или е бил обявен за публичен авторитет с неговите 15 минути или 15 години слава. Това е за мен огромният проблем на нашето време.

Калин Янакиев: Вижте обаче какъв още проблем има. Има една тяга в най-последно време да бъдем непосредствени, да бъдем непосредствени е, видите ли, много голяма добродетел. В това има, ще кажа направо, една голяма културна глупост, защото словесността, образоваността, културата, депото на културата дори ни е изключително необходимо. В края на краищата сами по себе си ние представляваме, ако бъдем напълно девствени, едно бучене от емоции, едно хаотично кълбо от реакции, и трябва да навлезе словото, онова, което се е наричало образованост или култура, за да може това вътрешно бучене в нас да се артикулира. Всяко момче изпитва любовни чувства, но само момчето, което е прочело определени книги, гледало е „Ромео и Жулиета“, прочело е някой от изтънчените романи на XVIII век, чело е поезия, би могло да превърне това бучене в нещо, което е артикулирано. Следователно трябва да се избавим от глупостта, която е също морално неукорима сама по себе си, защото без културата ние действително имаме малко възможности да артикулираме, но е глупост вече, когато се отказваме от тези средства да артикулираме собственото си бучащо подмолие и се подчиняваме на това колко е хубаво да бъдем непосредствени. Вярно е също така, че понякога т. нар. политическа коректност е изключително смехотворна и често пъти гротескна. Но тя има и своя позитивна страна, защото забелязваме, че снемат ли се табутата от някои неща, човекът, доколкото е грехопаднало същество, има неминуемата тяга да се смъква на все по-долно и по-долно равнище, да започва да ругае, да започва да говори нецензурно, да започва да говори оскърбително. Искам да кажа, че глупост на съвременната литература е това възхваление на непосредствеността. То сякаш върви с демократизацията, но изглежда няма общо с нея. То е просто възхваление на това: о, колко е хубаво да бъда непосредствен, о, колко хубаво е да звучи просто моята непосредственост. Тогава обаче ще прозвучи чисто и просто моето бучащо подмолие, моята неартикулирана, вътрешна, необитаема, неподредена с мебелите на културата стая и човечеството ще оглупее.

Георги Каприев: Шегата е, че няма такова нещо като непосредственост.

Цочо Бояджиев: Да, няма чиста природа, човешкото „всичко“ се явява в културна форма. Самият факт, че ние разговаряме, вече задава някаква културна форма. Ние разговаряме на определен език, с някаква определена лексика и т.н. Дори елементарни човешки дейности, например храненето, не могат да бъдат мислени като чисто природен органичен процес, тъй като има избор на храна, етикет на масата и т.н. Така че натовареността на всяко човешко действие с култура не е само пожелателна, а така стоят нещата.

Калин Янакиев: Да, но ще се съгласите, че има такава съвременна форма на глупост – е, какво толкова има да се образовам, аз умея да се ориентирам в живота. Не можеш, драги, да се ориентираш в живота, защото ориентирането в живота е през мрежата на словесността. За да се ориентираш как да се държиш, включително ти, моето момче, към твоята избрана девойка, ще трябва да си усвоил някакви базисни, произведени в куртоазната култура, в романовата култура, в музиката, в танца и т.н. жестове, движения, словесности, защото иначе, драго мое момче, ще се държиш със своето момиче както маймуната се държи с маймуната. Непосредствеността не е сама по себе си ценност, това е глупост.

Владимир Градев: И също така може да бъде безкрайно опасна. Сещам се за един френски философ, левичар и маоист, незаслужено известният Ален Бадиу. Наскоро го гледах в едно интервю и той съвсем спокойно заяви, че за него свободата е да може да каже, че две плюс две е равно на пет. С това свое твърдение той разкри по някакъв зловещ начин дълбоката същност на всички тези маоистки и прочие комунистически проекти, които искаха да покажат точно това – че две плюс две може да бъде равно на пет. И макар самите ние, дори в този разговор, да поставяме през цялото време разума под съмнение, трябва да помним, от друга страна, че способността на разума сам себе си да поставя под съмнение и да се критикува, означава може би, че въпреки всичко ние нямаме кой знае какъв друг изход освен този на класическите моралисти – да продължаваме търпеливо и доколкото можем да се опитваме да разграничим истината от манипулацията, особено днес, когато е изключително трудно да се разграничи къде става дума за реални новини, къде става дума за т. нар. fake news (фалшиви новини), къде става дума за bullshit, или чисто и просто за съзнателна манипулация. Сама по себе си също така природната глупост не е морално укорима, но като хора, включително като преподаватели, и като общество ние носим отговорност и ставаме укорими, ако позволим на тази природна глупост да заема важни постове, за които не е компетентна.

Калин Янакиев: Може би слабостта на просветителите е била в твърде голямото надценяване на културата и на образованието – човек няма да бъде глупав, ако бъде добре образован. Изглежда това е илюзия. Обаче и обратното е илюзия, това, което казах – нека да бъдем непосредствени, нека да бъдем свободни и ние ще проявим дълбоко законспирираната в нас своя гениалност. Никаква гениалност няма да проявим. Ще проявим, пак казвам, едно много особено бучене.

По повод на тази фраза на Бадиу, ето една класическа глупотевина, да се изразя малко грубо. Да, разбира се, че свободата е да можеш да кажеш, че две и две е пет, това е свобода. Добре, ама за какво ти е тази свобода, за какво трябва да я цениш толкова високо? Добре, казвай, че две и две е пет. И какво ще спечелиш от това, какво ще произлезе от това, че казваш, че две и две е пет? Глупостта на Бадиу в случая не е в това, че говори за свободата като ценност, тя е ценност. А за това, че такава употреба на свободата просто не ни трябва. Ние не казваме: казвайте, че две и две е четири, за да употребяваме насилие срещу вас. А казваме: не казвайте, че две и две е пет, защото от това няма смисъл, защото това е глупост, защото не ни върши работа.

Георги Каприев: Значи глупостта, ако трябва да обобщя, е тъкмо загубата или липсата на смисъл, липсата на онзи τέλος (цел, осъществяване), който движи човешкото същество и обществото, и свеждането му до тук и сега, ако цитирам един от класиците на марксизма, в частност Енгелс, че истината на ябълката била тя да бъде изядена. Ето това е класическа глупост.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Йеронимус Бош, Извличане на камъка на глупостта, ок. 1494 г.

1 коментар

  1. не господа. глупостта е дар божий. и трябва да я уважаваме. тя е в основата на генеричната вяра. генерична като нещо различно от интелектуалната вяра, която е формулата – вярвам защото е безумно. глупостта осигурява спойката на обществото. тя е общия знаменател който прави възможно политическото инженерство като религиите, идеологиите, тя изкарва човека от егоизма му и го принуждава да се жертва за идиотии. тя прави смеха възможен и очарователен. глупостта прави възможни и лидерите, опиниънмекърите, коментаторите, интелектуалците….трябва да се борим за запазване на глупостта. да я култивираме. да я предпазваме от вредното въздействие на науката. и слава богу това не се оказва трудно. обществото има механизми да го осигури. имаме общо образование, медии и интернет. чрез глупост към прогрес….