Забравата

Ако времето престане да се мисли като сюжет, ако то няма есхатологична насоченост, всичко назад от нас започва да се разпада и става предмет на произволно помнене – помня ли го или не, няма особено значение, то няма специфично място в този сюжет. Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев и Цочо Бояджиев.

Цочо Бояджиев: Колеги, бих си позволил да започна днешния разговор, опирайки се на едно стихотворение, което да зададе и темата на разговора. Стихотворението се казва Апотеоз на паметта:

почувства
че при всеки допир се отваря
нова рана

и великодушно

погреба своите съкровища
във най-дълбокото
на дъното
в забравата

Предлагам да говорим именно за забравата в нейната опозиция срещу паметта.

Георги Каприев: Забравата – самото понятие е многослойно, има страшно много значения, много измерения, в които говорим за забрава. Мисля, че за част от тях няма да стане дума тук. Забравата е нещо, което неизбежно настъпва след определени възрастови процеси, и аз се шегувам, че към професионалната ми характеристика професор това върви някак задължително. Това е медицински проблем. Другият проблем е спонтанната забрава, тези изтласквания на паметта, за които всъщност става дума в това стихотворение. Паметта има особени характеристики, там може би трябва наистина да се позаровим – какво точно паметта спонтанно отхвърля и какво не.

Разбира се, има един втори, по-опасен вид забрава и това е преднамерената забрава. Преднамерената забрава има персонални характеристики, но тя има и социални характеристики. Тоест има някакви социални забравяния, които биват конструирани и после заработват като исторически аргументи. Ето ви поне две направления, по които според мен си струва да говорим. 

Калин Янакиев: Най-напред ще кажа нещо за битийната забрава или за философската забрава. В известен смисъл човешкото битие, доколкото винаги е битие сега, то съществува в сега, парадоксално казано е осъдено на забрава, защото всяко сега ще стане минало, ще стане преди и в този смисъл всяко сега предварително, със самото това, че е сега, е осъдено на забрава. Бихме могли да кажем дори, че човешката история – малко метафорично ще се изразя – е като един огромен том, който се състои от толкова много страници, че в момента, в който бъде затворен, всичко, което е написано на предходните страници, вече ще се е изтрило. И в този смисъл целият той, след като бъде затворен, ще се окаже празен, защото всички ще бъдат забравени.

Има една книга на Маргьорит Юрсенар – „Мемоари”[1], в която авторката рефлектира върху тази забрава по един леко сантиментален, леко дистанциран начин, с въздишка върху собственото си занимание. Защото пишейки мемоари за своите сродници – а тя все пак е от благородническо потекло и поради тази причина помни твърде много свои предходници – тя цитира и много мемоари, които тези нейни сродници са чели и за които по ирония вече се налага да се пишат бележки под линия, защото никой вече не помни тези мемоари. Очевидно след известно време и мемоарите на Маргьорит Юрсенар няма да бъдат помнени инак, освен ако не са отбелязани с бележка под линия, а какво да говорим за онези, които са в мемоара на Маргьорит Юрсенар.

Хората от XVII век за нас са просто хората от XVII век – те нямат имена, нямат лица. При цялото си старание ние може да оценим от тях само т. нар. исторически личности, но не и всички онези, които не са били исторически личности, но са били център на живота си, били са със свои лица, имали са свой кръг, треперели са за честта на своето име, най-много от всичко са мразели съседа от еди къде си, а най-много са обичали някой друг. Нито един от тях вече го няма – и този, когото са мразели, и онзи, когото са обичали, е толкова обезразличен, че заедно с тях представлява чисто и просто едно име, а след време и името няма да го има. Колцина от нас знаят имената на прадядовците на своите дядовци или на прадядовците на своите прадядовци? И да ги помнят, след още една генерация няма да ги знаят. След туй внуците на нашите деца няма да знаят имената на нашите бащи и майки, после това ще се случи и с нас, след това ще се случи с децата ни… В това има нещо епически тъжно, нека го кажа така, което ясно говори, че е необходима т. нар. вечна памет и тази вечна памет изглежда не може да бъде намерена в света, тя е въздишката на света и в този смисъл е нещо, което е трансцендентно, отвъд него е. Във всеки случай ние не можем да пренебрегнем тази епическа тъга на всеобщата забрава.   

Владимир Градев: В известен смисъл, разбира се, това е така. От друга страна, когато ви слушах да говорите за тези хора от XVIII век, за белгийския благороднически род на Маргьорит Юрсенар, така и не успях да вляза във връзка с тях. Мемоарите на Юрсенар са написани толкова хубаво, че ние ги четем, както четем нейния роман „Мемоарите на Адриан”[2], и не правим разлика между реално живелите хора и героите на романа. А съществено за нас е, когато забравяме онова, с което имаме лично отношение. Тогава забравата има значение за нас, доколкото ние се отърсваме чрез нея от нещо, което ни тежи, прогонваме нещо, което не искаме да си спомняме, или напротив, отчаяно търсим да си спомним нещо, което ни се изплъзва, което ни засяга, което е важно за нас. Ние помним и съответно забравяме неща, които имат някакво значение или са престанали да имат значение за нас, тоест имат субективно значение. А към паметта на другите, по-скоро към историята на другите – ако става дума за по-далечното минало – имаме собствено историческо отношение, което не е отношението на паметта, докато за нас е по-болезнено, че не можем да си спомним или сме забравили името на прапрадядо си например.

Другият въпрос, който постави проф. Каприев, е въпросът за социалното измерение на личността. Затова малко провокативно засилих казаното за тези хора от XVIII век, които не ни интересуват, защото сякаш в нашето общество, изповядващо съвременните ценности на мобилност, флуидност, иновативност, поглед към бъдещето, миналото престава да ни интересува. В съвременното общество наблюдаваме една колективна амнезия, наблюдаваме нежелание за какъвто и да е досег с миналото. Един от симптомите за това е, че днес има много малко кандидати да учат история в Софийския университет, а само преди 20-30 години това бе най-популярната специалност. Възприемам това като симптом на тази колективна амнезия на съвременното общество, на това нежелание да си спомняме миналото, на неговата пълна забрава, което по-скоро ме кара да мисля за забравата и паметта в нейния социален план.

Цочо Бояджиев: Самата памет конструира миналото по свои закони и в този смисъл забравата е селектиращият фактор – какво ще остави, какво ще изчисти от онова, което остава в паметта. В този смисъл забравата е свързана с умонагласи и с ценности на забравящия.

Георги Каприев: Във връзка с казаното дотук, се сетих как стои въпросът със забравянето при Августин. В книга ХI на своите „Изповеди” той говори, разбира се, не за забравянето, а за паметта. Там той използва един израз, който ми се налага да обяснявам на студентите, той говори за паметта като определен тип разтегляне на душата, като разтежение, distentio. И тъй като душата, разбира се, не може да бъде разтегляна като ластик или нещо подобно, налага се това да бъде обяснено. И аз давам някакви примери, които тук ще си спестя и направо ще отида към заключенията си, че това разтягане е разтягане по битие. Тоест, когато това, което е било настояще, е преминало в някакво минало, което има своето настояще в душата, ако то е интензивно по битие, то наистина разтегля тази душа и да, то се запомня. И обратно, онова, което е рехаво по битие, което не е достатъчно плътно, при което има privatio (лишеност), тогава то се отстранява от паметта, то изчезва, забравя се, изтича, няма го. Това е битийният механизъм на запомнянето поне по Августин, и аз мисля, че това е едно много сериозно обяснение.

Цочо Бояджиев: Да, защото човешкото битие включва в себе си непременно трите модуса – на миналото, настоящето и бъдещето, и в каква степен, в каква мяра ще присъства миналото, е съществено за конституцията на самото човешко битие.

Калин Янакиев: И все пак аз продължавам да искам да бъда малко по-трагичен. Забравата е фундаментално нещастие, може би едно от базисните последствия от грехопадението и навлизането на смъртта в човешкото битие. Защото вижте, ние имаме близки, които вече ги няма и които помним. Малко след нас обаче тези близки, които ги няма и които ние помним, няма да бъдат помнени от следващата и по-следващата генерация. И в края на краищата всички неминуемо отиват в онзи домен на времето и на битието, в което нямат абсолютно никакви близки, защото не просто ги няма за някого, а ги няма за никого, което означава, че все едно никога не са били. Те вече не са в ничия памет, в абсолютно ничия памет не са.

И защото преди малко споменах мемоарите на Маргьорит Юрсенар, ще си спомня, че в същото време, когато четох тези мемоари и направих тези тъжни рефлексии за епическата тъга на забравата, прочетох и едно прекрасно размишление на католическия френскоезичен писател Франсоа Мориак, в което той говори за своеобразната вечна памет, която е съзерцал, която е видял една неделна сутрин на месата в храма, където видял в един момент всички събрали се там и взели причастието, сякаш висящи върху парчето хостия и необезразличими, защото всички те имат в себе си Христос и Христос ги има всички тях вечно и завинаги необезразличими, различни, уникални. Тоест да кажа още веднъж – вечната памет очевидно е трансцендентна на това битие.

По отношение на онова, с което бихте искали да продължим да размишляваме, ще кажа нещо парадоксално. Изглежда тенденцията да не се помни миналото, да не се интересуваме от миналото, може да бъде и следствие от липсата на интерес към бъдещето. Защото парадоксално казано, ако имаме някаква перспектива напред, ни интересува и онова, което води към тази перспектива. Ако обаче трите дименсии на времето се съкратят и започнем да живеем само тук и само сега, в името на какво ще помним и защо да не забравяме? Има и нещо такова, защото много пъти в съвременността ние чуваме хората да казват: започнаха да не помнят, настъпи амнезия. Добре, на какво се дължи това, не се ли дължи на оня феномен, който редица изследователи определят като край на историята? Историята в края на краищата винаги е тридименсионална и ако е настъпил краят на историята, ако ние се намираме в едно настояще, което няма перспектива напред, то бавно и постепенно и онова, което е назад, започва да не ни интересува. Дали не се дължи и на това склонността на съвременния човек към амнезия?

Георги Каприев: Със сигурност има такова нещо. Аз си мисля и друго – самото концентриране върху настоящето е някак неевропейски феномен или поне го няма в историята на европейската култура до нас в този ярко изразен тип. Фундамент на европейското социално битие винаги е била историята, винаги е била паметта за история. И сега искам да разгледам – във връзка с това, което казваш – начина, по който е била форматирана историята в европейската култура. От една страна, Средновековието си има ясен формат, зададен от Августин. Това е един формат, в който се помни и в който са дадени критериите на историческа памет. След това той е заменен с друг – нека прескочим някои епохи, – позитивистки и псевдопозитивистки формат, но там също има някакъв канон, също има някакво начало, някаква събитийност и, така да се каже, алгоритъм или механика на тази събитийност, като накрая се чака нещо, има и някакъв финал, някаква цел. Добре, има и националистически механизъм от XVIII-XIX век насам, който не съвпада с предишните, но пак е много ясно определен. Днешното време какъв исторически модел за мислене на миналото, за неговото помнене ни задава? Аз нямам нещо ясно очертано в главата си.

Калин Янакиев: Ако има исторически сюжет, ако времето, както е в европейската традиция, представлява сюжет, целенасочен сюжет – в християнския си фундамент – към свершението на историята, към нейното увенчание в нейния есхатон, ние не можем да не следим този сюжет, не можем да не разполагаме всички събития в този сюжет по някакъв точно определен начин, за да можем да следим сюжета. И поради тази причина много се грижим онова, което е в миналото, да бъде определено като някакъв етап в този сюжет. Ако обаче времето престане да се мисли като сюжет, ако престане да има своя есхатологична насоченост, всичко назад, особено назад от нас, започва да се разпада и да става предмет на чисто произволно помнене. Помня ли го или не го помня, няма особено значение, то няма специфично място в този сюжет.

Цочо Бояджиев: Мисля, че моделът, поне господстващият модел, е кумулативният, при който следващите етапи натрупват ценното, изоставяйки малоценното. И в този модел, разбира се, миналото е без значение, тъй като ние имаме в снет вид всичко, което е ценно в него, и тогава нямаме необходимостта от рефлексия върху миналото като минало, то става елемент на сегашното и е градивен елемент на утопиите за бъдещето. В опозиция на този модел, който посочи проф. Янакиев, е идеята за безкрайния прогрес. Това е прогрес без крайна цел или с крайна утопична цел, както знаем. Така че действително няма защо да запазиш миналото, да паметуваш миналото.

Калин Янакиев: Във връзка със стихотворението, което чухме в началото, не знам по каква асоциативна връзка се сетих, че ние изглежда не винаги помним какво помним. Понякога ние забравяме, че помним определени неща и даже наистина не ги помним, докато не се случи някакъв кризисен момент и тогава изведнъж си спомняме, че помним твърде много неща, които сякаш сме забравили. Може да звуча парадоксално, веднага ще дам пример, отново литературен пример. В повестта на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич” малко преди да умре, в агонията се вече, Иван Илич изведнъж си спомня неща, които сякаш през цялото време са стояли в паметта му и които са изключително дребни, от рода на: Ето, ще си отида аз, в чието детство го имаше ароматът на онази гумена топка, която ми подариха, когато бях на три години, ще си отида аз, който имах тази и тази играчка, дървено конче и пр. Изведнъж тези неща нахлуват в неговата памет и се оказва, че през целия си живот той не ги е носил, а всъщност ги е носил. Какво го кара да си припомни тези наглед толкова дребни неща, изведнъж да осъзнае, че той ги помни, но е забравил и през целия си живот не е помнел, че ги помни? Сигурно кризата на края, която казва: Ето, с теб ще си отиде цял един свят, ще си отиде един свят, само в който го имаше оня аромат на гумена топка, един свят, само в който беше онова дървено конче, и ето, всичко това ще изчезне с теб. И следователно ти през цялото време си го носил, докато кризата не е била тук, докато този свят ти е изглеждал саморазбираем и сякаш вечен. Ти не си помнел, че го помниш. А когато това се изправя пред хоризонта ти, изведнъж виждаш колко си пълен с неща, колко много неща не си забравил, колко много неща всъщност си помнел, непомнейки, че ги помниш, и едва сега припомняйки си ги, разбираш колко много е пълна твоята памет.

Владимир Градев: Всеки от нас носи винаги този свят със себе си, независимо дали той е малък, или е голям. Спомням си, няколко години преди смъртта си Умберто Еко беше казал: Нещата, които знам, са толкова повече от нещата, които съм написал – а той е написал много, – и те ще си отидат с мен. Макар и в друг вариант, това е същото като казаното от Иван Илич. То неизбежно е свързано с нашата крайност и преходност, с надеждата, както каза проф. Янакиев, че всичко това в някаква степен ще съществува в другата, вечната, висшата памет.

Но нека се върнем към колективното измерение на паметта, към този съзнателен проект, защото понякога той може да бъде и напълно съзнателен. Например в началото на ХХ век футуристът Маринети казва: Защо трябва да помним миналото, което само ни тежи и ни спира, ние трябва да го унищожим, за да отворим дверите на бъдещето. И той предлага да се разрушат Флоренция, Венеция и т.н. Десет години по-късно същият този Маринети пише фашисткия манифест на Мусолини. Общо взето революциите на ХХ век са в една или друга степен насочени против паметта на близкото, на непосредственото минало. Те започват този процес на прекъсване на нишката на традицията, която днес е скъсана, защото днешното младо поколение не се чувства свързано по никакъв начин с предишните поколения, то живее за себе си, живее със своите грижи. Императивът на съвременните хора е да бъдат иновативни, всеки ден да направят нов проект, за да намерят своето място в това общество. Проект е думата днес, не става дума за голямо бъдеще или за голям сюжет.

Цочо Бояджиев: Между другото, има един комичен елемент в това желание да се разруши миналото: преди това всичко ще бъде снимано, пирамидите и Флоренция ще бъдат снимани и ще бъдат вкарани в някакъв архив. Значи има все пак някакъв сурогат на паметуването. Изглежда, че човекът има дълбока необходимост от това, за да си позволи простото заличаване на цялото минало.

Владимир Градев: Да, и ние се успокояваме, че нищо не е загубено, всичко се помни в интернет и може да бъде намерено там.

Георги Каприев: Не знам защо се получава така, но когато в мои лекции се появи името на Маринети, в същото изречение се появява и думата инфантил. Той наистина е ужасно инфантилен тип, особено в началото. Същевременно е опасен с инфантилизма си. Той, който не знае откъде се хваща пушката и за какво служи тя, прогласява необходимостта от скорошна бъдеща война. И това през 1909 г., когато ние говорим за Бел епок. Какво иска да ни каже Маринети? Той иска да ни каже: Имаме нужда от криза. Така се връщам към казаното от Калин Янакиев – да не би тази дефицитност на историческа памет на хората, взрени в настоящето, да се дължи и на факта, че ние нямаме социални кризи от голям мащаб, тази рана, за която става дума в стихотворението Апотеоз на паметта, в която потъват нещата. Като че ли няма такава рана, няма такъв зев в съвременното историческо време. Аз направо ще кажа, слава Богу, но има политически и социални мислители, които укоряват тъкмо в този грях нашето време – че то не е достатъчно драматично, че в него няма трагика… Може би средният, масовият човек в този огромен вече човешки свят – да не забравяме, че ние сме 7,5 милиарда и гоним 8 милиарда, а само преди столетие сме били два пъти по-малко – наистина няма нужда от тези кризи. И тези негативни ефекти, негативни за нас като историци, като специалисти, като философи, могат да имат и своята позитивна страна – едно по-кротко, по-недраматично, по-уютно като че ли съществуване за отделния човек. Дали няма и такава страна?

Калин Янакиев: Възможно е да има, възможно е на човек да му тежи мъдростта на Еклисиаста, че няма нищо ново под слънцето. И това невероятно го терзае отвътре – не, има нещо ново под слънцето и за да видим това ново, за да го произведем като ново, непременно трябва да забравим всичко онова, което наистина ни нашепва (защото това е мъдър глас): Няма нищо ново под слънцето все пак, все пак и това, което ще направите вие, Маринети, и всякакви други Маринети, вече е било, винаги е било и занапред ще бъде. Тоест трябва да унищожим това, за да бъдем нови. Има някаква такава работа, да.

Владимир Градев: Но на мен ми се струва, че чувството за сигурност, което дава тази мъдрост на Еклисиаста, идва от способността да се гледа от дистанция на историята. Съвременният човек е човек, живеещ в настоящето, а всъщност всеки човек, е склонен да смята, че живее в най-кризисното, в най-нещастното, в най-трагичното време за самия него. Той вижда преди всичко тези опасности, които никога досега не са били. Затова казва: Защо да гледам назад, към миналото. Ето, сега има 7,5 милиарда население, миграционна криза, екологична криза, 11-и септември и всички тези изпитания, които ми забраняват дори да се интересувам от миналото, защото това, което предстои, ще бъде по-ужасно, по-страшно, по-непосредствено. Има го и този момент.

Калин Янакиев: И обратното го има. Напълно си прав: в съвременността ние живеем в най-нещастното, в най-тревожното, в най-предапокалиптичното време и същевременно надживяното минало със самото това, че е надживяно, започва да създава илюзията за мир, за благоденствие, прекрасност и т.н. Това се дължи до голяма степен на ефекта от това, че е надживяно, защото има нещо благословено в това да надживееш. И като си го надживял, то се утаява надживяно. Било е някога и мед, и горчивина, сега е вече само мед. Да не говорим за още по-наивни неща от типа на – на времето беше прекрасно. Ама беше прекрасно, защото ти беше млад, драги, а не защото беше прекрасно. Защото ти не умееш да отделиш собствената си младост от онова, което е била младостта. Това са тези политически девиации на забравата. О, колко беше хубаво някога, казват дори хора, които не са били привърженици на оня тоталитарен режим, който живяхме. Но беше хубаво, защото вие бяхте млади тогава, а не защото заедно с младостта ви имаше и свобода, и банани, и т.н. Просто бяхте млади, отделете едното от другото. Отделете удовлетворението от това, че надживяхте и доживяхте до зрялост и старост, а не забравяйте, че онази картина се дължи и на днешната перспектива, от която я гледате.

Владимир Градев: Мнозина дори започват да изпитват не само носталгия, а съвсем съзнателно да преизобретяват това минало.

Цочо Бояджиев: Да насочим разговора в друга посока. Все пак ми се иска да кажем дали в забравата няма и нещо градивно, нещо душеспасително. Да не гледаме на забравата само като на рушителна сила, като унищожител на миналото.

Владимир Градев: Ако ние не забравяхме, ако помнехме всичко… за това има много литературни примери. Всички се сещаме например за паметта на Фунес от разказа на Борхес, който помни всичко – какъв кошмар, какъв ад е това. Разбира се, че в самата забрава има нещо положително, има някои неща, които сме доволни, че вече не помним. Било защото те ни травмират дълбоко и трябва да ги изтласкаме, или пък просто защото са ненужни. Аз например съм безкрайно доволен, че вече съм забравил голяма част от университетския курикулум на моето обучение. Не изпитвам никакво съжаление и никакво усилие да си го спомням. Това същевременно ме изпълва с известно здравомислие, че може би моите студенти ще имат същото чувство към моите курсове, макар нарцистично да се надявам, че няма да бъде точно така, че все някой ще си ги спомня. От друга страна, това, че забравяме много от тези неща, в някаква степен не ме притеснява докрай – както съм забравил, какво съм ял преди три седмици, така може би съм забравил и какво съм прочел преди три седмици. Но е важно, че в единия случай тялото ми, а в другия случай духът ми се е подхранвал и е живял. Не трябва винаги да ни отчайва това, че не можем да запомним абсолютно всичко.

Георги Каприев: Ще се върна съвсем накратко към Августин. Не е негативно това, което той казва за забравянето, то е позитивно, става дума за интензивността по битие. Пак казвам, ние забравяме несъщественото, забравяме онова, което не ни гради, когато това е спонтанен механизъм на паметта, когато това не са идеологически построени механизми на забравяне, за които може би не е лошо да се кажат две думи. Когато става дума за тази спонтанност на душата по битие, тогава забравянето е здравословно. Аз правя този експеримент – кой помни живота си по този начин, по който го помни Фунес – роден съм еди кога си в 4.24 минути, в 4.25 минути стана еди какво си, а в 4.26 минути се случи еди що си… Няма такъв идиот и не трябва да има. Да, битието не иска да има твърде много фуги на рехавост, то някак си иска да бъде плътно и това аз го намирам за позитивно. Друг е въпросът как и защо неща, които са плътно битийни, биват изтласкани от една персонална  или от една колективна памет.

Калин Янакиев: През цялото време се мъча да бягам от една много лесна пътека, по която се опасявах, че може да поемем – тази психоаналитична тема за травматичното изтласкване и затова някак не се поддадох на това кое изтласкваме и кое не бива да изтласкваме. Но ще се опитам да отговоря на този въпрос: няма ли нещо здравословно в забравянето? Така както казах, че е дефективно да се живее само в настоящето, така ще кажа обаче, че изглежда изключително задушно да не можеш да преживееш нито един настоящ миг, през цялото време да изпълваш това настояще, този миг със задухата на онова, което носиш в себе си. Да го виждаш винаги в задушната стая на твоята биография или в перспективата на грижите нататък. Трябва да има възможност да въздъхнеш и да се озовеш в този момент, в който по голата ти кожа полъхва вятърът, в който днес и тъкмо днес тези неповторими лъчи те осветяват, за да можеш да видиш битието. Защото битието освен континуум е и континуум от настоящи, невероятно настоящи моменти. Имам чувството, че талантът на един поет или на един художник се дължи на този тип спасителна забрава – да можеш да преживееш този миг като абсолютна новост, като абсолютна уникалност, като нещо, което сега се ражда за теб и ти се раждаш в него. В това има някаква спасителност.

Владими Градев: Спасителното в този случай е да можеш да забравиш, че този миг е преходен. Защото виждаш голямата болка в О, миг, поспри…

Калин Янакиев: Там е работата, че ние не можем да не разсъждаваме в антиномии, защото човешкото битие е антиномично, особено пък човешкото битие във времето. Както е епически тъжна неминуемата забрава, така би било и лирически задушно да не можеш да преживееш настоящия миг, да не можеш да се самозабравиш в настоящето.

Владими Градев: Трагичното е, когато ние забравим същественото – това, за което знаем, че ако си го спомним, то ще ни спаси. Тук аз отново бих се върнал към началото на нашия разговор, към онова, което каза ти за вечната памет, за онова, което ни е дадено и което може би не трябва да се забравя, което е смисълът на църковния живот. Става дума за тази сцена по време на литургията, описана от Мориак – Това правете за Мой спомен. Ако имаш един ориентир, който да помниш и да не забравяш, това е достатъчно.

Калин Янакиев: О, да, през цялото време, докато говорехме, аз се въздържах някак от тази църковна тема. Сега ще го кажа – ние не бива да забравяме, а уви и в църковния живот често се забравя, че в Църквата е дадено не минало, не настояще, а е дадено бъдещото Царство, даден е есхатонът. И когато ние забравим това, забравяме цялата радост въобще на църковния живот и живеем в механизъм от обичаи, ритуали, поклони и т.н. Ние не помним тази радост. Има такава забрава.

Владими Градев: Църквата ни дава тази връзка, в която да свържем нашето собствено субективно преживяване, тоест да не свеждаме всичко само и единствено до него, с онова, което е отвън и ни надхвърля. Именно в това е смисълът на тази борба със забравата.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Салвадор Дали, Забравата, 1962 г.

––––––––––––-

[1] Le labyrinthe du monde I: Souvenirs pieux (1974, бълг. превод „Благочестиви спомени: Лабиринтът на света – Мемоари I”, 2006); Le labyrinthe du monde II: Archives du Nord (1977, бълг. превод „Архиви от Нор: Лабиринтът на света – Мемоари II”, 2007 ); Le labyrinthe du monde III: Quoi? L’éternité (1988, бълг. превод „Какво? Вечността: Лабиринтът на света – Мемоари III”, 2008).
 [2] Маргьорит Юрсенар, Мемоарите на Адриан, Изд. „Народна култура”, превод от френски Нели Захариева, София, 1983 г.