0
4421

Радев – трагическото творение на Борисов

Бойко Борисов се развива като трагически персонаж в българския политически живот. Трагедията е жанр, в който героите се самоунищожават, водени от слепите сили на собствените си страсти. Изборът, който превръща Едип в цар и велик владетел, води и до неговото падение. Стратегията, която даде на Борисов трети мандат, е това, което най-вероятно ще доведе до неговото падане от власт и възхода на Радев.

Наистина парадоксално е как един аутсайдер в политиката като Радев, който не изглежда особено сръчен в нея, успя не само да стане президент, но и да започне да променя дневния ред на страната. На последния консултативен съвет при президента тази промяна започна да добива и по-конкретни очертания: някои от участниците – Цветан Цветанов, например – са останали с впечатлението, че става дума дори за постепенно извеждане на страната от ЕС и НАТО.

Как се стигна дотук? Отговорът не е в силата на БСП, световните тенденции или някаква магическа харизма на Радев, а в тактическите лавирания на Борисов. Ето и основните Борисови политики, които доведоха до възхода на Радев:

1) Балансиране: Борисов се представя за „балансьор”, което означава, че той трябва да е винаги в центъра. Има рационалност в такава стратегия, обоснована в теоремата за „средния избирател”. Проблемът на Борисов е, че в настоящия парламент ГЕРБ не е в центъра, а е в проевропейския край на политическия спектър. Всички останали са или русофилски формации, или амбивалентни спрямо ЕС и НАТО. Заради това реалният „балансьор” всъщност е Радев, а Борисов е само формален балансьор. Колкото повече медиите и самият Борисов славят политиката на „балансиране”, толкова повече те наливат вода в мелницата на Радев. И уж Пеевската медийна машина работи за ГЕРБ, но вече всъщност им е изкопала трапа с прогноза, че те сами ще се срутят в него.

2) Дискредитиране на проевропейската десница: Политиката на „балансиране” имаше смисъл, когато вдясно от ГЕРБ беше Реформаторският блок с еднозначната си евроатлантическа позиция. Тогава Борисов можеше да си позволи да лавира в „центъра” и да се обажда ту на Москва, ту на Брюксел. Но за да си спести критиките за корупция, той не само инвестира в разбиването на традиционното дясно с кооптирането на Кунева, Москов и Лукарски, но започна – чрез присъдружните си медии – активно да дискредитира и неговите идеи и говорители. Така на терена остана само една огромна кохорта от бивши кадри на БКП и службите, които заляха ефира с комунистическите си спомени, фантазми и надежди за реванш. Ако човек се вгледа в „експертите” ни по сигурността, например, ще остане с впечатление, че още сме член на Варшавския договор. Ето така се стигна до парадоксалната ситуация, в която нашата уж „балансирана” позиция по случая „Скрипал” се оказа всъщност руската позиция. За Сирия пък Радев влезе в ролята на „балансьор”, като критикува официалните становища на правителството, НАТО и ЕС отново от руска гледна точка (БСП беше още по на изток и от Радев, а „Атака“ направо отиде в Крим). Борисов усеща, че Радев издърпва „балансьорското” килимче изпод него, и затова прибягва (съзнателно или не) до един трик: Цветан Цветанов все по-системно влиза в ролята на ерзац традиционна десница и започва да говори така, както тя би трябвало да се позиционира. Този трик няма да мине обаче, защото никой не вярва, че Цветанов е достатъчно различен и автономен спрямо Борисов. Тоест Борисов не може да е балансьор между две свои партийни инкарнации. А и цялото усилие да се дискредитира традиционната десница сега може да допринесе единствено за дискредитирането на самия Цветанов, натоварен да играе нейната роля. Общественият дискурс е вече форматиран да представя в негативна светлина еднозначните проевропейски позиции.

3) Консервативнопатриотичния завой: Дискредитирането на десницата вървеше ръка за ръка с венцехвалене на патриотично-консервативните формации. ГЕРБ се надяваше да „опитоми” тази енергия и да я използва за мирни цели. В един от безсмъртните си филми Чарли Чаплин трябваше да духне през една тръба хапче в устата на болен кон. Конят обаче духна пръв. Така се получи и с ГЕРБ, които глътнаха доста голям консервативно-патриотичен хап и стигнаха дотам, външната политика на страната да съвпадне с позицията на Волен Сидеров. Нещо повече – БСП решиха да не останат по-назад и чрез Корнелия Нинова се трансформираха в изрядна консервативно-патриотична формация от типа на „Атака“. И докато Борисов си мислеше, че „балансира” между Меркел и Орбан, Радев се настани между него и БСП и стана реалният балансьор между консервативно-патриотичното и остатъците на проевропейското в ГЕРБ.

4) Параноите по сигурността: ГЕРБ умишлено раздухваха параноични страхове – с бежанците, кризата в Сирия, възможността за ядрена война – с една проста калкулация: има ли криза, хората искат стабилно правителство. Обаче тези страхове тласнаха страната силно в патриотично-консервативна посока и допринесоха за позиционирането на Радев в средата между ГЕРБ, крайните националисти и откровените параноици.

5) Антикорупционната политика: Целта на Борисов винаги е била антикорупционните органи (съд, прокуратура, агенции) да не засягат високите етажи на управлението, а да работят в синхрон с тях. Поради тази политика обвинени и подсъдими по правило се оказват опозиционери, неудобни на властта или просто хора без политически чадър. За да се постигне този резултат, Борисов сключи „сделка” през 2015 г. (с конституционните поправки). Той гарантира абсолютната безконтролност на прокуратурата, а тя пък се ангажира да спазва червените линии спрямо топ-управляващите и присъдружните им олигарси (които ту имат, ту нямат медии). Тази сделка действа и досега, но в момента, в който ГЕРБ започне да изглежда слаб, тя може да бъде развалена по отношение на Борисов и близкото му обкръжение. За своята легитимност антикорупционната машина има нужда от високопрофилна жертва от управляващите – Захариева беше спомената от Цацаров, а Цветанов вече е минавал по този път. С други думи, както Костинбродската афера показа, прокуратурата бързо сменя лоялността си при промяна на политическата среда. В тесен смисъл трагическото падение на Борисов с висока вероятност ще бъде свързано с някакъв костинбродски прокурорски обрат. Радев подготвя почвата за този обрат, като се възползва от правото на всеки новодошъл в политиката на една година антикорупционна слава. Досега той не е дал заявка, че ще тръгва да променя системата – не е заел позиция нито по КТБ, нито по афери като ЦУМ-гейт, нито по квази медийни монополи и други срасналости. Но говоренето му може да се окаже достатъчно за смяна на управляващите.

Трагедията на Борисов – трагедия на България

Част от умелостта на един политик е да превърне частната си трагедия във всеобща. Дотук Борисов винаги е успявал да го направи и да убеди хората, че падането му от власт ще е край на евроатлантическия път на страната. Българите са разумни и като цяло не биха изтървали европейското питомно заради евразийското диво.

Но когато традиционната десница критикуваше Борисов, че се заиграва твърде много с Русия (покрай „Белене”, „Южен поток” и т.н.), той убеждаваше всички, че хитрото яре от две майки суче. В днешната ситуация Радев влезе в ролята на ярето, което обещава да суче даже още повече от Русия, без да излезе от ЕС. А Борисов е на път да влезе в ролята на лъжливото овчарче, което вика помощ заради вълк, който само е вкарало в кошарата. 

Нашата аграрна политическа реалност като че ли не е податлива за описание чрез високия жанр на трагедията. Но партийните боричкания и надхитряния днес са в състояние да направят голяма беля – да маргинализират страната в ЕС и НАТО, и да я отклонят от геополитическата орбита, която е безспорно полезната за нея. А това би било историческа грешка и пример за самоделно произведена трагедия, при която идентичността, страстите и хитрините на един герой стават причина не само за неговия провал, а и за този на цялото общество.

Дали Борисов ще успее да избегне такъв провал, като се преизмисли отново – предстои да видим. Но ако продължи да настоява на „балансьорската“ идентичност, която си изгради след 2015 г., много вероятно е доктор Борисов да се окаже в ролята на доктор Франкенщайн.

И да стане жертва на собственото си произведение

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияСцени от един брак
Следваща статияНационалното предателство от 1963 г. (II)