0
4955

Робството като участ

Не живее в сигурност онзи гражданин, който е изцяло в ръцете на държавата, който е превърнат в държавен инвентар, чиято интимна сфера дори е одържавена.

Не ще и дума – имам умни приятели. Един от тях е Красен Станчев. Доколко е умен като икономист, не зная, не мога да преценя, икономиката не е за моята уста лъжица. Аз стигнах само до философията и литературата – и дори това не е съвсем сигурно. Но като философ, като социолог и гражданин е несъмнено умен. Неговата умност разчитам и в една кратичка публикация тези неспокойни дни в мрежите: „Преходът към бъдещето отшумя и по едно време незабелязан свърши, започна преходът към миналото”.

Малко надежда съдържат споделените думи, те съдържат много безнадеждност, съдържат онова незаличимо проклятие, което още преди почти половин век друг един умен, да не кажа велик автор – Георги Марков – нарече чувство за непоносимост. Непоносимост външна, обстоятелствена, непоносимост на ситуацията. Но и себенепоносимост. А тя е най-страшната, тя е самата органика на резигнацията. Защото, след като нямаме ход напред във времето, остава ни само ходът назад в близкото минало, което е пренаселено с онези неукротими бесове и демони, които кажи-речи пет десетилетия наред неотклонно водеха с бодра стъпка и песен на уста страната ни, нас самите, към всеобщата ни духовна и социална гибел.

Как се стигна от обективната към субективната непоносимост, от непоносимостта на екстериора към непоносимостта на интериора ли? Ами по единствения възможен път – чрез нашето съзнателно или неосъзнато, но при всички случаи налично участие и съучастие. Казано по-простичко, и екстериорът, и интериорът сме ние самите. Докато в дебрите на тоталитарното минало бяхме заставени свише да водим не наш собствен, а спуснат ни по вертикала от партийно-правителствените чертози живот, в условията на демокрацията единственият живот, който имаме на разположение, е животът, който сами ще създадем. Гражданите (или по-скоро жителите) на деспотичните общества живеят чужд, несобствен, натрапен им по ведомствен, по насилствен път живот, докато гражданите на демокрациите са по правило себесъздаващи се хора, хора, които са автори и съавтори на собственото си битие. И ако решат да подкарат битието си не напред, към светския дух на времената, а назад, към доскорошното мракобесие, към духовната и материална нищета, в която само допреди трийсетина години тънехме, няма сила, която да ги спре. А като че ли през последни две десетилетия се случва тъкмо последното.

Всяка, и най-съвършената демокрация съдържа закодирано в плътта своето собствено отрицание. В хилядолетната история на рода ни примерите, в които една или друга част от човечеството са тръгвали доброволно, чрез собствен съзнателен избор от свобода към робство, са безчет. Най-нагледно илюстрират този гибелен, този садомазохистичен социален модел двете най-колосални злини на миналия век, пък и в цялата история на човечеството, нацизмът и комунизмът. В началото на миналото столетие болшевиките се добраха до държавната власт, възползвайки се до голяма степен от дефектите на демокрацията – колкото и условна да бе тя под суровата сянка на монархизма. По демократичен път дойде на власт десетина години по-късно и нацизмът в Германия. Каквито и защитни механизми да въвеждат плуралистичните системи, както и да се опитват да се предпазят от подобни ексцесии, сигурна превенция срещу възраждането на един или друг (ляв, десен, националистичен, религиозен) екстремизъм няма. Да се обезпечи подобна превенция, значи да се посегне върху самата органика на демократичността – ни повече, ни по-малко. Демокрацията предоставя на народа право на себеопределяне и ако душата, ако душевността на този народ е зажадняла за деспоти и деспотизми, тя ще си ги получи – при това и по мирен, по безкръвен, по граждански път.

И така, какъв е генезисът на деструктивните, на ретроградните процеси, които все по-недвусмислено и открито завладяват родното общество и от които Красен Станчев така основателно се страхува? Да тръгнем от несъмнения факт, че всяко настояще има потенциала да идеализира и глорифицира миналото. Всеки от личен опит знае, че казаното е валидно и за интимната сфера, но в случая нас ни интересуват по-скоро неговите граждански проекции. Миналото ни изглежда по-чаровно, по-идилично, по-красиво и благородно дори само поради факта, че е минало. Неговата невъзвратимост, недостижимостта и непостижимостта му го правят желано. (Невъзможността да върне миналото води и до гибелта на Великия Гетсби от едноименния роман, но това е друга тема.) В нашия случай това минало привлича и мами, и защото тогава сме били по-млади и общо взето по-витални и по-жизнеспособни. Биографично погледнато, трийсет години не са малко време, преди трийсет години младостта на много зрели днес люде е ликувала и бушувала, населявала е едно общество, което ни се струва атрактивно, дори само защото е било биосфера на нашата собствена атрактивност. Която по индукция детерминира и миналото – прави неговия ужас по-малко ужасен, а неговите съмнителни добродетели по-малко съмнителни и по-добродетелни. Така много наши съвременници на средна и в напреднала възраст копнеят носталгично по добрите стари времена, в които, видите ли, е била обезпечена по държавен, по държавнически път една немислима днес социална сигурност. Тези носталгици не искат и да знаят, че сигурност обезпечава само смъртта, докато животът е несигурност – в известен смисъл той е дори толкова по-пълнокръвен, колкото по-несигурен е.

Друг е въпросът, че обезпечаваната от репресивния комунистически апарат сигурност е измамна. Чрез репресии сигурност не се всява, всява се само несигурност. Не е социално сигурно едно общество, в което могат да те арестуват за един плахо прошепнат политически виц; общество, в което могат да те уволнят от работа или да те изключат от университета само защото си дръзнал да се черкуваш или да слушаш чужди радиостанции; общество, в което могат да те изселят и въдворят на местожителство само защото си водил паразитен начин на живот и си носил брада, дълга коса или къса пола; общество, в което (не на последно място) могат да те разстрелят на граничната полоса само защото си решил да потърсиш щастието в чужбина. Да, там където днес всеки летен уикенд хиляди и хиляди нелоши коли чакат по южните ни граници на път за топлите морета, само допреди трийсетина години разстрелваха. Казвал съм го и друг път, и е тъжно, че се налага да го припомням: в един исторически момент, в който американските астронавти напускаха без паспорт и виза планетата ни на път към космическата необятност, гражданинът на НР България и до Петрич можеше да отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната милиция само на политически благонадеждните.

Това не е социална сигурност – това е държавен терор над гражданството, перманентна несигурност, врагомания и шпиономания, повсеместно доносничество, превърнало се с времето в истински фолклор, безмерна мнителност и страх – дори за физическото ти оцеляване. Не живее в сигурност онзи гражданин, който е изцяло в ръцете на държавата, който е превърнат в държавен инвентар, чиято интимна сфера дори е одържавена. Сплашеният и несигурен човек е най-лесен за манипулиране – дори да не го знаят психологически, тираните го предугаждат интуитивно. И държат поданиците си с цели поколения стреснати, неуверени, обезверени, защото това им състояние обезпечава пълномерното господство на режима над цели народи.

След като тактиката на деспотите е ясна, закономерно възниква въпросът, как е с редовия гражданин днес? Нали сега никой не го обвързва по командно-административен път с доктрината на доктринерите, нали той вече е свободен сам да избира света, в който да живее, сам да решава собствената си социална съдба, сам да определя кой, как и докога да го управлява? Защо отново неговите предпочитания често го водят назад в тресавището на тоталитарното ни минало, в което всички бяхме еднакво обезправени и обезличени?

Все трудни въпроси с трудни отговори. Аз ще се опитам да дам най-трудния от тях – психологическия. Въоръжени не само с идейни оръжия, тоталитарните апаратчици на всички централни и местни равнища поколение след поколение съумяха да насадят в съзнанието на милионите си сънародници робството, да ги отучат от свободата и да ги закрепостят към системата. Превърнато от външно във вътрешно, от обстоятелственост в душевност и в народопсихология, робството се оказа единствената форма на живот, достъпна за социалистическия труженик. Извън робството, извън сляпата си подчиненост на институцията робът е нежизнеспособен. С времето, с годините и петилетките той загуби (доколкото го е имал исторически) рефлекса си за свобода – за него робството се оказа не избор, а изход, надежда за социално оцеляване, спасение от тежките морални и политически отговорности, с които по силата на демократичността си демокрацията го натоварваше.

Проблемът не е национален – интернационален и общочовешки е. Българинът бе неспособен да живее в условия на свобода и независимост точно така, както и робите (и особено привилегированите роби) на разпадащата се Римска империя, както и новоосвободените след гражданската война в Северна Америка от плантациите роби. Вън от робството те се оказаха тотално дезориентирани и безпомощни. Те просто не знаеха какво да правят със свободата си, не знаеха как да боравят с нея, как да я съвместят с новата си съдба на освободени, на свободни граждани – затова предпочитаха бича на плантатора пред хоризонтите на свободата.

Всичко това говори само, че инстинктът за робство е не по-малко присъщ на човешката природа от инстинкта за свобода – който е чел Фройд и Фром, Густав Льобон, Бердяев и Ортега и Гасет, знае. Така, превръщайки човека в нежизнеспособен извън скованите рамки на системата, всеки авторитаризъм (и особено тоталитаризмът) си обезпечава дълголетие – внедрено, имплантирано веднъж в личността, превърнато, както споменах, от външен диктат в личностен и национален манталитет, робството оцелява непокътнато и в условията на демокрация.

А как, защо и на какво цена за разлика от правовите държави диктатурите обезпечават по-ниско равнище на битовата престъпност – за това ще поразсъждаваме в следващото есе.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияУнищожаването на човека
Следваща статияКак да стане
по-добре?