0
1652

Тялото на персонажа и неговите отпечатъци в драмата

Венета Дойчева, „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем“, изд. „Жанет 45”, 2016 г.

veneta1

Венета Дойчева, театрален критик и дългогодишен преподавател в НАТФИЗ, публикува неотдавна своето изключително интересно изследване „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем“ (Жанет 45, 2016), върху което работи няколко години. Амбицията на изследването е да предложи неочаквана гледна точка към познати драматургични творби – да ни накара да си въобразим физическото тялото на драматургичния персонаж. Да, именно – не на актьора, а на персонажа. Телесността на актьора и неговият физически сблъсък с имагинерното на драмата са обект на множество изследвания във всякакви теоретични регистри през последните стотина години, но да се анализира тялото на драматургичния персонаж е неочаквана, свежа и неизследвана тема. Тема, която няма аналог в световните театрални изследвания и представлява чисто поле, предлагащо множество подстъпи. Заглавието на книгата е едновременно пределно ясно и нуждаещо се от разяснение. Обект на изследване е едно несъществуващо, нереално, нафантазирано тяло. Родено от въображението на своя автор и закодирано в думи, то бива повторно измислено от своя читалтел/анализатор. Това тяло-сянка в голяма степен е плод на въображението на читателя и неговата воля за вчувстване. Често драматургията е пестелива откъм информация за телесния аспект на персонажите, трудно е да се набавят категорични извори и доказателства за тази телесност. „Става въпрос за формиране на една теория на тялото в перспективата на неговото драматургично изграждане.“ – обяснява В. Дойчева.

Темата действително е необятна. Тя пресича теорията и историята на театъра със социалната антропология,  с динамичните процеси в мисленето на литературния/драматургичния персонаж и литературните жанрове, с различни естетически перспективи, дори с последните научни новини от областта на роботиката. Резултатът – един увлекателен разказ, богато изложение на различни драматургични стратегии „за постигане на тялото в границите на текста“. Дефиле на въобразени драматургични тела.

Умел водач в многоплановата тема, Венета Дойчева изхожда от хипотезата, че в драматургичния текст има вложени данни за физическия и телесен режим на персонажите. Какви изводи можем да направим, ако анализираме тази сенчеста база-данни? Как се конструира тялото на персонажа в/чрез драматургичния текст? Признавам, че този въпрос ме стресна със своята оригиналност и немислимост – парадоксът на едно невидимо, онирично присъствие, опредметено само чрез инструментариума, специфичен за драматургичния жанр – действие, диалог, ремарки. Очевидно е, че множеството съществуващи бели полета трябва да се запълнят с … въобразени свидетелства. „Драмата създава тела с виртуална природа“.

Първата част на изследването е теоретична и предлага стегната диалогична дискусия между различни авторитети, при това репликите им са максимално уместно подбрани, а посоката на разсъждение е великолепно маневрирана и центрирана. Умело се казва точно толкова, колкото е необходимо по разглежданите въпроси, за да не се изгуби читателският интерес. Създава се нещо като теоретичен съспенс. Читателят има усещането, че е воден уверено в определена посока и при това в много интересна компания.

Тъй като темата е фундаментална, книгата започва с кратко предоговаряне с читателя по въпросите що е литература и що е персонаж. Проследени са накратко и различните конвенции за идеологическото и естетическо материализиране на персонажа в драматургичния текст. Анализират се не толкова познати термини като неперсонажи (impersonnages, Саразак), глас-персонаж (verbo-corps, Павис), вокален персонаж (съществуващ само на акустично ниво). Отбелязва се, че в исторически план персонажът постепенно губи идентичност и монолитност, но все пак една характеристика остава ненакърнена – той все още говори, и то доста кохерентно (или преобладаващо кохерентно). Така авторката прави важно заключение за съвременния персонаж: той е „кръстопът на думи, като пресечна точка от словесни логики и като колектор на езикова енергия“.

Във втората част на изследването си В. Дойчева ни предлага интересен исторически атракцион с примери за различни стратегии на битийност на персонажа в драмата. Опирайки се на задълбочени предварителни изучавания на съществуващата литература, изследването предлага респектиращ анализ на възможни(те) битиета на драматургичния персонаж като тяло. Като упорит детектив авторката открива и подрежда нови свидетелства, които ни карат да видим с други очи уж познати ни драматургични текстове и персонажи. В това интересно тематично пътуване не само специализираният читател, но и по-широк кръг от читатели биха могли да се чувстват комфортно – разказът тече спокойно, хронологично, феномените са огледани от всички ъгли, осветен е дори масовият сектор на театралната култура.

Интересно е разработен въпросът с а-телесните персонажи като призраците („Хамлет“) и алегоричните персонажи (Времето с коса в ръка от „Дон Жуан“ на Молиер). Анализират се още травестираните персонажи при Шекспир, механичните тела на персонажите роботи („Р.У.Р.“ на К. Чапек) или персонажите роботи, създадени, за да бъдат изиграни от истински роботи („Довиждане“, Ориза Хирата); анализирани са казусите на тялото, което ритуално се превъплъщава в чуждо тяло („Слугините“, Жан Жьоне), на тялото в режим на чисто физическо/физиологично присъствие (Сара Кейн), или напротив – тялото, което се отказва от физиологичното си битие и доброволно се декомпозира (Ст. Стратиев). Телесността на персонажа е разгледана едновременно като структурен и тематичен елемент в драмата.

Така тялото на персонажа става основна тема на разговор, поне за малко, а тялото на актора отстъпва, макар и временно. Какво е тялото на драматургичния персонаж преди актьора, ето на този интересен въпрос е посветена книгата „Въобразената телесност“. Текстът, обобщава Венета Дойчева „мисли тялото, а сцената го „материализира“.