Предстоящите президентски избори у нас ще бъдат със сигурност запомнящи се. С изводите за нас самите като демократично общество, които ще ни наложат, както и с особеностите на периода, в който вече навлезе подготовката за тях. Период на непохватни и невротични движения, на несигурни стъпки напред, назад и встрани, на плахи експерименти и бързи поправки след прибързано и не много умно разработено сондиране. Разбира се, използването на такива тактически похвати не може да остане в употреба много дълго, поради което с напредването на времето все по-ограничените възможности за правене на проучвания ще доведат до принудително излизане от закрилата на аморфността и до избистряне на картината. До очертаване на фигурите.
Тези избори ще се проведат в условия, които със сигурност са нови не само за България, но и за целия свят. Това са страховете пред лицето на тероризма и проблемите с притока на имигранти, както и центробежните сили вътре в Европейския съюз. И, разбира се, вълната от недоволство от политиката на Брюксел и на управляващите в отделни страни-членки, вървяща заедно с възход на антисистемните и популистки идеи и движения.
Но тези избори ще останат запомнящи се за нас, българите, с една важна промяна, която ще донесат, и която ще засегне някои от възприятията на българското общество за самото него. И по-точно казано, някои от тиражираните и възпроизвеждани в момента представи за масовите нагласи и очаквания на българите, тогава, когато става дума за правенето на избор в рамките на демократичния процес и излъчването на демократично представителство. Мисля, че тези избори ще доведат като едно от своите следствия изхвърлянето от употреба на вече безнадеждно остарели клишета, които продължават да дишат благодарение най-вече на общата инерция, но до голяма степен и на позадрямалата рефлексивност на медиите. Всъщност не е сигурно дали изкуственото поддържане живота на това изветряло вече типологично изобразяване не се прави съзнателно, въпреки, че е налице осъзнаването на неговата непригодност.
Става дума за клишето, съгласно което българинът трайно продължава да гласува с надеждата, че изборите ще доведат на власт „спасителя”, „месията”. Вече повече от петнайсет години публичното говорене в България, политическите дебати и коментари преизобилстват от повтарянето и периодичното презареждане-особено в предизборна ситуация-на този автомат за готови обяснения. Който автомат, пак казвам, отдавна вече е изтощен и не подлежи при днешните реалности на регенериране. Убеден съм, че българският гласоподавател отдавна вече се е разделил с идеята за появата на дългоочаквания избавител или покровител на нацията. Особено след събитията от периода 2012-2014 година и последните парламентарни избори, довели до формирането на едно силно фрагментирано Народно събрание, е много трудно да се аргументира в полза на тезата, че българите все още са в очакване на силната фигура, която ще придвижи българския социум напред. Видя се, че разочарованието от политическите партии и вече участвалите в управлението лица не доведе до излизането на авансцената на нови персони, които да съсредоточат в себе си такива свръхочаквания. Смятам, че завръщането на власт на Бойко Борисов трудно може да бъде отдадено преди всичко или в решаваща степен на припознаването в него на „спасителя”. Това е така, понеже първият му мандат като министър-председател неминуемо остави отпечатък върху образа му и с това го изтръгна от неговата идеалност.
Както знаем в българския контекст един от най-съществените белези на държавника с особена, висока мисия е неговата силна и непоколебима воля. Както и способността му да управлява със „здрава ръка”. Всичко това като част от канона на клишето за въжделения управник, имам предвид. Но точно в този си пункт клишето е особено уязвимо, тъй като актуалните проучвания на общественото мнение показват недвусмислено, че анкетираните са склонни да дадат одобрението си за личности от политиката, които се отличават по-скоро с качества като диалогичност и умереност, та дори и с отстъпчивост, отколкото с „твърдост”. Разбира се, отстояването на мненията и заемането на ясни позиции се възприемат като проява на принципност и се оценяват високо, но поне допитванията не показват привързаност на българина към типа поведение в политиката, който може да бъде характеризиран като съдържащ елементи на авторитарност.
Несъмнено не бива да бъде пренебрегван и процентът на хората у нас, които са привлечени от образа на „силното” персонално начало в управлението, но с мощта на неговата привлекателна сила сред избирателите се спекулира много смело и предстоящите президентски избори ще покажат, че сметките на онези, които възнамеряват да заложат на този афинитет, няма да излязат верни. Ето защо игрите с битката на „генералите” представляват твърде отчаян опит да се свири на струна, която е изгубила своята чувствителност и няма да дадат преследвания и желан ефект. Конструкторите на това предизборно изобретение са наясно с неговата крехкост и затова полагат усилия да внушат на българските граждани, че са хора, завладени от потребността да търсят отново и отново своя избавител и вожд, както и че това стремление им е дълбоко присъщо и че трябва да се оставят на този си порив, защото в него няма нищо смущаващо и неприлично. Напротив, точно това му прилича на българина, опитват се да ни внушат тези хора. Както и че този спасител може да ни бъде предложен, разбира се.
Уви, немалка част от медиите се чувстват удобно, когато работят с това въобразено предразположение у българския избирател и поради това споменатите манипулатори са подпомогнати в усилията си от обстоятелството, че коментираното клише за народните очаквания продължава да се предъвква под път и над път. За съжаление, не са малко и онези високо образовани и политически добре информирани люде, които продължават да са жертва на тези изтъркани представи, като с това поставят себе си неволно в услуга на искащите да се възползват от внушението, че българинът копнее да предаде отговорността за съдбините си в ръцете на някой, който да се погрижи бащински за него.
И така, фигурата на воина в лицето на генерал Радев няма да се окаже достатъчно силно изкушение, за да оправдае надеждите, които се възлагат на тази кандидатура. Просто картата с ненадейно появилия се герой не е печелившата сега, колкото и да се правят опити за произвеждане на усещането, че обществото се нуждае от такава фигура.
Уловката е твърде прозрачна, за да се хване Бойко Борисов на нея. Иначе от официално одобрения тези дни предизборен слоган на ГЕРБ-„Работим в интерес на гражданите”, може да се направи изводът, че в стратегията си партията ще заложи на акцента върху „нормалното”, тоест градивно начало в нейните политически действия. Ударение, както се вижда, е поставено отделно върху „работа”, но заедно с това и върху „гражданите”. Гражданите, визирани като реалните субекти на гражданското общество. С което трябва да се подчертае рационалният, „прагматичен” поглед към действителността. Изглежда, това е нещо като отговор на посланието, на което се спряха от своя страна социалистите. Защото „За България, която обичаме” е фраза, поставяща във фокуса точно емоционалната страна. Само по себе си понятието „България” отправя силно натоварено послание, но все пак остава по-общо и неопределено от „гражданите”. А дали България, която обичаме е една България от миналото? Това е друг въпрос.
Изборът на послание, направен в ГЕРБ, показва, че в партията държат на това да представят себе си като алтернатива на популистките залитания и тенденции, които се наблюдават в момента в цяла Европа и които станаха особено релефни в предизборната надпревара в Съединените щати и в кампанията преди провеждането на британския референдум.
И така, надявам се, че резултатите от изборите за президент, които ни очакват, наистина ще ни наложат да се откажем от изгубилото с времето своята адекватност себеразбиране, според което съвременните българи са вкопчени в мисълта за това да се намери най-сетне човекът, който ще вдъхне на обществото ни самоуважение, или ще постави с примера си на друга основа отношенията между гражданите и политиците. Надявам се, че тези избори ще докажат неоснователността на това клише.
