0
912

Цар Футбол, Янусът

Футболът – освен философия, има и история. Философията е ясна: футболът е най-чистият образ на играта като такава, „кристалната топка“ на homo ludens-а. Изричал съм го и преди: това е единственият спорт, където усъвършенстването на индивидуалните умения няма прагматична цел – какво ще ти помогне в живота, че можеш да дриблираш с топката по удивителен начин? Или да цъкаш на 21 до откат? Да стреляш точно с глава, да правиш шпагат? Разбира се, след като футболът започна да привлича погледите на милиони и милиарди, тия ненужни никому способности вече се материализират в умопомрачителни суми, но преди това – нищо подобно. В своята книга-обяснение в любов към футбола „До последната минута“ („Мусагена“, 2021) Георги Бърдаров разказва за първите му години в България: „Футболистите са пълни аматьори, най-често работят като печатари, ваксаджии, контроли в трамвая, жепейци или са студенти и ученици“. Така е навсякъде, не само у нас: историята на футбола започва стихийно и оскъдно. Но пък бързо-бързо той се превръща в социален феномен, в културно събитие, което довежда Жул Риме до идеята да се организира световно първенство на най-добрите отбори. И го прави – първото е в Уругвай през 1930 г. Тъкмо на историята на Световните футболни първенства (Мондиалите) е посветена книгата на Методи Методиев „Световните шампиони по футбол. Един исторически разказ“ (Издателство на НБУ, 2022).

Световни футболни първенства гледам от 1970 г., а за предишните Мондиали още невръстен прочетох „В плен на Златната богиня“ („Български писател“, 1973) на Антон Антонов-Тонич. През 90-те се снабдих и с „От Монтевидео до Париж“ („Сиела“, 1998) на Румен Пайташев. Тоест от спортно-техническа гледна точка Мондиалите ги поназнайвам, да не казвам, че с YouTube могат да се видят и някои от наистина вълшебните изпълнения на Пиола, Замора, Пушкаш, Ди Стефано, Гаринча… Книгата на Методи Методиев обаче е по-различна: футболът в нея е не само спорт, а е тъкмо това, което споменах – социален феномен, културен факт. Посочва се в увода: „[О]ще от своето създаване през 1930 г. Световното първенство отразява ценностния ред на модерното време – индивидуализъм, професионализъм и международно сътрудничество“. Ще рече: футболът е явление на модерното време и тъкмо през призмата на модерността са видени първенствата с всичките им двойствености и противоречия. Които ФИФА се опитва да замете, но феновете помнят…

Протичащото в момента Световно първенство в Катар е блестящ пример: блестящ наистина с похарчените умопомрачителни 220 млрд. долара за инфраструктура (ако си помислим обаче, космическата сума не е чак такава изненада – все пак там всичко се строи на гола поляна, пардон! – на гола пустиня), но и с тъмни, дори мрачни проблясъци: информациите за чудовищна експлоатация, довела и до човешки жертви, драконовските закони против хомосексуализма, пък дори и със забраната за бира по стадионите – забрана, дошла внезапно току преди шампионата (и предизвикала оттеглянето на някои от големите спонсори на ФИФА). Изобщо подозренията, че да се проведе състезание посред зима, когато за водещите клубни отбори в света е най-натовареният сезон (контузиите на мнозина футболни магьосници го доказват: Карим Бензема, носителя на Златната топка за 2022 г.; Садио Мане, неудържимия сенегалец; Н’голо Канте, френската пчеличка; Диого Жота, португалския голмайстор; Тимо Вернер, острието на Германия), е решено с не напълно чисти средства, са си напълно оправдани. Макар че, от друга страна, резултатите – поне засега – сякаш оправдават локацията: Англия и Испания постигнаха разгромни победи, докато Саудитска Арабия и Япония сътвориха сензации, поваляйки съответно Аржентина – два пъти световен шампион, и Германия – четири пъти световен шампион.

Методи Методиев не спестява черните точки при организирането и на предишните Световни първенства. Но ги поставя в контекст – политически, дипломатически, културен. Например за първенството в Италия’1934: „В деня на финала […] шведският рефер е поканен във ВИП-ложата и провежда кратък разговор с Мусолини на четири очи“. Да се учудваме ли тогава, че точно Италия става световен шампион?! Ала освен това: „В перспектива изкуственият натиск върху първенството изиграва положителна роля, защото поставя футбола редом до най-значимите събития в този исторически период“. Или за надпреварата в Швейцария’1954, когато фаворитът Унгария губи от подценяваната Германия с 2:3: „Някои казват, че проблемите за политическото ръководство в Унгария започват с тази загуба. Може и да е пресилено, но атаката срещу ръководните фактори във футбола индиректно рефлектира върху държавната власт. По партийни събрания се сипят обвинения за подготовката на отбора и сбърканата стратегия и всичко това бързо се превръща в част от вътрешнопартийните борби, характерни за комунистическите партии в Източна Европа през първите години след смъртта на Сталин“. Футболът като катализатор на социална промяна…

Интересно е как Методи Методиев за всеки Мондиал намира удачен епитет, хем определящ го от спортно-техническа гледна точка, хем позициониращ го в обществено-културното пространство. За шампионата в Аржентина’1978: „Под бремето на злото: Аржентина и победата като изпитание“. В южноамериканската страна ситуацията е същата като в Италия през 1934 г. – диктатура на хунтата, която иска през победата да затвърди правото си на власт: „[Г]остите, които отиват с очакването да срещнат страх и насилие, всъщност виждат едни спокойни градове и настроение, белязано от футболните емоции. Така режимът на Видела се сдобива със своето витринно мероприятие“. Но от друга страна, тъкмо там е доказано: „[Ф]утболът принадлежи не на политическата, а на националната общност“.

Историческият разказ на Методи Методиев показва по един великолепен начин двете лица на футболната игра: първото, светлото, е красотата и радостта от играта; второто, тъмното, е на различните сметки, уреждания на мачове, употребата му за цели, далечни на чисто спортните измерения. От една страна, феерията на Мондиалите, спиращите дъха гениални изпълнения, от друга – позорните резултати, корумпираните шефове на централи, политическите намеси… Цар Футбол се оказва същински бог Янус и това „Световните шампиони по футбол“ демонстрира по страхотен начин. Толкова страхотен, колкото е, да кажем, мачът през 1982 г. между Италия и Бразилия (3:2) – за мен най-вълнуващият от всички, играни на Мондиалите. По същия начин книгата на Методи Методиев е най-вълнуващата книга, писана за световните първенства, която съм чел. Вълнуваща, колкото Цар Футбол, този двулик Янус…                    

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНие сме Белингкат
Следваща статияМоже ли изкуството да разказва миналото?